Ключови фрази


13

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60363
София, 21.10.2021 година

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева

при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 2452 от 2021 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№265656/13.04.2021г., подадена от Н. Н. Е. от [населено място], [община], чрез процесуалния ѝ представител адв.Д. В. от АК-В., срещу решение №IV-1 постановено на 22.02.2021г., от Бургаския окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав по в.гр.д.№2696/2020г., в частта, потвърждаваща решението на първоинстанционния съд от 02.03.2020г., с което е допуснато извършването на съдебна делба между Б. С. Е. и Н. Н. Е. на самостоятелен обект в сграда с идентификатор .... по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-09/30.01.2009г. на изп. директор на АГКК, с адрес в [населено място], [улица], вх..., ет..., ап..., който самостоятелен обект се намира в сграда №2, разположена в ПИ с идентификатор ... с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта едно, с площ от 105.42 кв.м., ведно с прилежащите части: 14.42 кв.м. ид.части от общите части на сградата и съответния процент от правото на строеж върху терена, при съседни самостоятелни обекти в сградата на същия етаж – .... и ...., под обекта – ...., над обекта – ....., ..... и ...., както и допълнително решение №260249 от 23.09.2020г. по гр.д.№2015/2019г., с което е отхвърлена като неоснователна молбата на Н. Н. Е. за допълване на решение №803/02.03.2020г., постановено по същото дело.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните процесуално-правни и материално-правни въпроси:
1.Може ли съдът да пререшава въпросите от имуществен характер, уредени в подписано между страните споразумение в бракоразводен процес. Поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС, обективирана в решение №780 от 29.12.1995г. по гр.д.№813/95г. на I г.о. на ВКС. Във връзка с така поставения въпрос поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното решение, като счита, че след като е допуснал до разглеждане иск за делба, предявен след подписване на споразумение в бракоразводен процес, с което съпрузите са уредили имуществените последици от прекратяването на брака, респективно са посочили, че имотите, придобити на името на единия съпруг остават негова лична собственост, въззивният съд е постановил недопустим съдебен акт.
2.Приложима ли е презумпцията по чл.21, ал.3 СК в случай, че страните със споразумение (договор) са уредили имуществените последици от развода и/или са възприели режим на имуществена разделност.
3.Следва ли съдът да допусне до делба имот, придобит по време на висящ бракоразводен процес, ако имотът е придобит след подписано между страните споразумение за уреждане на последиците от прекратяването на брака с инкорпорирани в споразумението уговорки за разделност на имуществото.
4.Придобиването на имот на името само на единия съпруг изключва ли трансформацията на лично имущество за другия съпруг и може ли да възникне трансформация за другия, неучаствал в сделката съпруг.
5.Чия е доказателствената тежест в производство по делба на имущество след прекратена СИО при направено възражение за трансформация на лично имущество. Поддържа, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решения на ВКС по гр.д.№1112/2015г. на II г.о.; по гр.д.№1071/2011г. на IV г.о.; по гр.д.№1477/2010г. на IV г.о. и по гр.д.№89/2010г. на IV г.о.
6.Следва ли съдът да се произнесе с решението за допускане до делба на имот с изричен диспозитив по наведен от страна иск за трансформация на лично имущество.
Поддържа също така, че обжалваното решение е постановено и в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която правилно е решение, в което съдът приема за доказан факт от значение за гражданското дело и само от събрани косвени доказателства, стига съвкупната тяхна преценка да обосновава еднозначно извода, че относимият факт е бил осъществен – решение №226 от 12.07.2011г. по гр.д.№921/2010г. на IV г.о. на ВКС; решение №198 от 10.08.2014г. по гр.д.№5252/2014г. на IV г.о. на ВКС; решение №223 от 16.11.2016г. по гр.д.№1626/2016г. на I г.о. на ВКС).
Поддържа, че е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, тъй като същото е постановено в явно нарушение на закона и то до степен, че законът е приложен в неговия противоположен смисъл с оглед извода на въззивния съд, че щом паричните средства, с които е платена продажната цена не са били изплатени от влог на ответницата, а са внесени в брой от ответницата по банковата сметка на продавача в деня на плащането, то следва, че продажната цена е платена с имущество, което по смисъла на чл.23, ал.1 СК се счита за съпружеска имуществена общност.
Поддържа също така, че са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото са както вече посочените въпроси, така и въпросите:
7.Изключва ли се трансформация на лично имущество на съпруга, на чието име е придобит имота по време на брака, ако цената на закупения имот не е платена от личен влог на придобилия имота съпруг;
8.Заплащането на цената на имот от влог на придобиващия имота съпруг-купувач води ли до доказаност на трансформация на лично имущество на този съпруг по смисъла на чл.21 СК и обратното – плащането на цената на закупен на името на единия от съпрузите имот по време на брак в брой изключва ли наличие на трансформация на лично имущество на този съпруг.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Б. С. Е. чрез процесуалните си представители адв. С. Н. и адв. М. П., двете от АК-Бургас, изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:
Баки Сердар Е. е предявил срещу Н. Н. Е. иск за делба на недвижим имот, с твърдението, че съделителите са бивши съпрузи, сключили граждански брак в Република Турция на 16.06.2016г., като бракът е прекратен отново в Република Турция с решение №314/2017г. на 5-ти Семеен съд в [населено място], постановено по дело №212/2017г. и влязло в сила на 05.06.2017г. Твърди, че по време на брака с н.а. №....г., в който като купувач е посочена само бившата съпруга, закупили апартамент, находящ се в [населено място], [улица], вх..., ет..., ап..... Моли делбата да бъде допусната при квоти 4/5 идеални части за него и 1/5 идеална част за бившата му съпруга Н. Н. Е., като поддържа, че цялата сума, която била платена за закупуването на апартамента е набрана от негови лични средства, придобити от продажба на бутиковия му хотел в курортното селище Чешме в Република Турция на 01.07.2016г.
В писмен отговор на исковата молба съделителката Н. Н. Е. оспорва иска за делба, като оспорва квотите в съсобствеността, претендира трансформация на нейно лично имущество с твърдението, че имотът е придобит с нейни лични средства – спестени от доходи от трудова дейност преди брака и отдаване под наем на притежавани от нея три апартамента в [населено място], закупени преди сключването на брака. Твърди, че няма банкова сметка в България, поради което при посещения на нейни роднини в Турция в периода м.март 2016г. до датата на покупката на апартамента им предавала да носят и да съхраняват за нея в България личните ѝ спестявания. На датата на сключване на предварителния договор внесла лично по своя новоразкрита банкова сметка сумата от 19 470 лв., която превела по сметка на продавача, а на датата на сключване на окончателния договор заплатила лично целия остатък от продажната цена в размер на 134 800 лв., като внесла парите на каса по банковата сметка на продавача. Попълнила и декларация за произхода на средствата за покупката на имота по чл.4, ал.7 и по чл.6, ал.5, т.3 ЗМИП, в която указала произхода на средствата – „лични спестявания“.
Поддържа също така, че предявеният иск за делба е недопустим, тъй като по време на развода между страните същите са подписали договор №07761 от 02.03.2017г. за подялба на имущество във вид на протокол, с който се съгласили считано от датата на съставянето на договора да декларират, че са съгласни и приемат режим на имуществена разделност и са съгласни всеки един от тях, в рамките на закона да ползва правото си на управление, ползване и спестяване върху имуществото, което е на негово име.
От фактическа страна по делото е установено, че страните са бивши съпрузи, сключили граждански брак в Република Турция на 16.06.2016г., койот впоследствие е прекратен със съдебно решение №2017/314 по дело №2017/2012 на 5-ти семеен съд в [населено място], Република Турция, влязло в сила на 05.06.2017г.
Въззивният съд е приел за установено, че Б. С. Е. е турски гражданин, който за периода 13.02.2017г. – 04.12.2018г. е пребивавал в Република България с разрешение за продължително пребиваване, а Н. Н. Е. е български гражданин. От брака си страните имат едно дете, родено на 12.12.2016г. в Република Турция.
Взето е предвид, че по време на брака страните са сключили писмен договор за подялба на имущество във вид на протокол №07761 от 02.03.2017г., заверен от пом. нотариус в Измир, Република Турция, с който са уговорили, че считано от сключване на брака на 16.06.2016г. и занапред приемат режим на разделност, като всеки от тях има право да ползва правото си на управление, ползване и спестяване на имуществото, което е на негово име, като този, който твърди, че определено имущество е негово, е длъжен да го докаже, като в противен случай имуществата, за които не е доказана собственост, се считат за такива в дялова собственост. Взето е предвид, че в протокола е посочено, че всеки от съпрузите ще носи отговорност за собствените си задължения и за всички имущества, на които е титуляр, както и че в случай, че имущественият режим приключи, всеки от съпрузите следва да получи обратно имуществото, което е във владение на другия, както и че този, който докаже „голяма полза, заедно с другите мерки“, ще може да поиска имуществото с дялова съсобственост да му бъде дадено, при условие, че в деня на плащане дела на другия му заплати полагаемото.
Взето е предвид също така, че на 27.04.2017г. е сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен между Т. Х. (продавач) и Н. Е. (купувач), по силата на който продавачът се задължава да прехвърли на купувача чрез окончателен договор в нотариална форма процесния имот с адрес [населено място], [улица], вх..., ет..., ап... срещу заплащане на продажна цена в размер на 107 000 евро, от която сумата от 10 000 евро задатък, като по делото е представена вносна бележка от 27.04.2017г., с която Н. Е. е внесла в брой по своя банкова сметка в „Уникредит Булбанк“ сумата от 10 000 евро, равняваща се на 19 470 лв., която сума в лева с последващо платежно нареждане от същата дата е преведена на продавача с посочено основание капаро за покупка на процесния имот.
Посочено е, че на 02.05.2017г. е сключен договор за покупко-продажба в нотариална форма, по силата на който Н. Е. е придобила правото на собственост върху процесния имот срещу заплащане на по-ниска от посочената в предварителния договор цена, а именно 154 000 лева, за която е вписано, че е изплатена предварително на продавача по банков път. Взето е предвид, че на 02.05.2017г. от „Банка ДСК“ ЕАД е издадена операционна бележка, в която е отразено, че Н. Е. е внесла в брой по сметка на продавача на имота сумата от 134 530 лв. с основание – доплащане за апартамент в [населено място], [улица], ап.14.
Взето е предвид, че по делото е представено удостоверение, че Н. Е. е била наета по трудово правоотношение от м.ноември, 2015г. с трудово възнаграждение от 5000 турски лири, както и договори за наем, сключени между Н. Е. и трети лица за периода 2009-2016г. на обща стойност 159 600 турски лири, но е прието, че няма данни дали и кога сумите по тях са платени, дали са платени на Н. Е., респ. дали сумите по тях са били обменени от турски лири в друга валута, в т.ч. лева, евро или щатски долари, с оглед данните за валутата на вложените в покупката на имота парични средства.
Посочено е, че по делото са ангажирани свидетелски показания, като разпитаните по искане на Б. С. Е. свидетели, които са без родствена връзка с него, сочат, че знаят, че след сключване на брака съпругата не е работила и е била на издръжка на съпруга си; че процесният апартамент е закупен с негови средства на името на съпругата му с пари от продажбата на негов хотел; че с цел да не остави имущество на дъщеря си от първия брак страните по делото сключили договор, че ако след време се разделят и не могат да се разберат, съпругата ще му върне имотите обратно. Взето е предвид, че според доведените от този съделител свидетели, преди познанството на страните Н. Е. не е имала никакви пари и че е работила като секретарка в Истанбул с месечно възнаграждение от 1500 турски лири, като по данни на свидетеля О. след запознанството с ищеца ответницата е работила в негова фирма, която впоследствие същият прехвърлил на племенника си. Посочено е, че според тези свидетели взетите от Н. Е. кредити за закупуване на жилища в Турция впоследствие били изплатени от Б. Е..
Посочено е, че в противоположна посока са свидетелските показания на разпитаните по искане на Н. Е. свидетели – нейната майка и брат, които сочат, че тя е работила 10 - 15 години в Турция и е спестявала пари от заплати и от апартаменти, които отдавала под наем. Взето е предвид, че св.Х., майка на съделителката, сочи, че често е посещавала дъщеря си в Турция и също е работила там като се грижела за възрастни хора; че се налагало да се връща в България на всеки три месеца и при пътуванията си до България пренасяла около 10 000 щатски долари, които предавала на сина си (св.Х., брат на съделителката). Посочено е, че според св.Х. тези пари били общи на нея и дъщеря ѝ и не знае какъв е размерът на общо пренесените пари; че с тези пари дъщеря ѝ си купила процесния апартамент.
Посочено е, че братът на съделителката, св.Х., сочи, че той е съхранявал пренесените от майка им пари, които били спестяванията на сестра му и майка му, съхранявал ги при себе си в каса, като същите били повече от 200 000 лв.; че парите за покупко-продажбата на процесния апартамент били в долари и в евро и след обмяната им в [населено място] били преведени от сестра му на продавача. Според този свидетел съделителят Б. Е. не е присъствал на сделката, като и след развода е идвал в [населено място].
С определение №IV-261015 от 14.12.2020г. въззивният съд е указал на страните в едноседмичен срок да изложат фактическите си твърдения къде е било постоянното им местопребиваване по смисъла на чл.48, ал.7 КМЧП към момента на сключване на брачния договор, към момента на нотариалното извършване на договора за покупко-продажба, както и към момента на прекратяване на брака.
С писмено становище от 29.12.2020г. процесуалните представители на съделителя Б. Е. са заявили, че същият за първи път идва в България на 04.12.2016г., за да подаде документите си за пребиваване в служба „Миграция“ в [населено място]. Детето на страните било родено на 12.12.2016г., като след раждането страните съвместно решават, че ще е по-добре да живеят в България, за да може бабата от майчина страна да помага за отглеждането му. Трайно се установяват в [населено място] от 07.07.2017г., живеейки в една част от семейната къща на родителите на Н. Е., като съвместното им съжителство в Република България продължава до м. септември, 2018. Твърдят, че бившите съпрузи по време на придобиването на имота са пребивавали и в двете държави (за периода 04.12.2016г. до 27.09.2018г. пътували и преминали границата между България и Турция заедно поне 10 пъти), но с оглед намерението им да се установят трайно в Република България, следва да се счита, че в Република България е било и обичайното им местопребиваване.
В молба-уточнение от 14.01.2021г. съделителката Н. Е., чрез процесуалния си представител заявява, че към момента на нотариалното извършване на договора за покупко-продажба на процесния имот и към момента на прекратяване на брака е имала обичайното си местопребиваване в Република България; че веднага след раждането на детето се е установила да живее трайно в България.
При тези данни въззивният съд е приел, че приложимият материален закон досежно придобиваването на недвижим имот на територията на Република България по време на брака на страните закон съгласно чл.79, ал.3 КМЧП е действащия понастоящем български Семеен кодекс.
Прието е също така, че съдът е сезиран с иск за делба, като всеки от бившите съпрузи твърди, че е налице хипотеза на преобразуване на негово лично имущество – съделителят Б. Е. твърди частична трансформация по чл.23, ал.2 ЗС, а съделителката Н. Е. – пълна трансформация по чл.23, ал.1 СК.
Изложени са съображения, че претенцията на съделителката Н. Е. в писмения отговор е направена под формата на възражение, но същото не е от категорията на възраженията по чл.298 ГПК. И доколкото в чл.341 и сл. ГПК не е предвидено специално правило, указващо какво следва да съдържа диспозитива на съдебното решение в производството по допускане на делбата по отношение на преюдициалните спорове, то е прието, че при прилагане на общите правила, регламентирани в чл.236, ал.2 ГПК, според които по възраженията съдът се произнася само в мотивите към съдебното решение, разрешението на преюдициалния спор ще намери отражение в диспозитива на решението в зависимост от начина, по който този спор е въведен в производството. И тъй като в случая не е предявена нарочна искова молба за трансформация на лично имущество, то съдът следва да се произнесе по възражението само в мотивите на съдебното решение, а не в неговия диспозитив.
Изложените от въззивния съд съображения за естеството на оспорването, направено от съделителката Н. Е. съответстват изцяло на трайно установената практика на съдилищата, според която твърденията за пълна или частична трансформация на лично имущество по смисъла на чл.23 СК могат да бъдат въведени в предмета на делото за делба било чрез иск (при условията на първоначално или последващо обективно съединяване на искова), било чрез възражение, като в първия случай исковата молба (първоначална или последваща, с която се предявява инцидентен установителен иск) следва да отговаря на установените в общата част на ГПК правила. Само когато е предявен иск за установяване наличие на пълна или частична трансформация, съдът дължи постановяване на диспозитив по тази претенция. Когато доводите за трансформация са въведени в спорния предмет под формата на възражение, съдът се произнася по неговата основателност в мотивите на съдебното решение и отразява извода си в диспозитива по чл.344, ал.1 ГПК без да постановява самостоятелен диспозитив по възражението – ако приеме възражението за пълна трансформация за основателно, съдът ще отхвърли иска за делба, а ако приеме за основателно възражението за частична трансформация, ще допусне делбата при съответните на това делбени права. По тези съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по шестия, поставен в изложението въпрос.
В обжалваното решение са изложени съображения, че когато се касае за придобиване на имот само на името на единия съпруг, какъвто е процесният случай, може да възникне или съпружеска имуществена общност по презумпцията на чл.21, ал.1 СК или трансформация за придобиващия съпруг.
Така изложените от въззивния съд съображения съответстват на трайно установената практика на съдилищата, както и на смисъла и целта на закона. И доколкото съделителката Н. Е. поддържа, че е налице пълна трансформация чрез заплащане на цялата стойност на имота, придобит на нейно име, с нейни лични средства, и именно в този смисъл въззивният съд е приел възражението ѝ за допустимо, то следва да се приеме, че не е налице поддържаното в изложението основание за допускане на касационното обжалване по поставения четвърти правен въпрос.
В обжалваното решение е прието, че не е доказана твърдяната от съделителката Н. Е. пълна трансформация по чл.21, ал.1 СК.
Изложени са съображения, че съгласно мотивите на ТР №5 от 29.12.2014г. по тълк.д.№5/2013г. на ОСГТК на ВКС, критерият за преобразуване на лично имущество в закупения през време на брака имот е изцяло обективен – изследва се характерът на вложените при придобиването средства към момента на придобиване на вещното право по съответния юридически способ (ППВС №5/1972г.). Прието е, че придобитото по време на брака чрез договор за покупко-продажба имущество има същия статут, какъвто е статутът на паричните средства, вложени при придобиването. Посочено е, че съделителката Н. Е. твърди, че вложените в покупката парични средства са били пренесени след м.март, 2016г., в Република България в брой, но по делото не се твърди и няма данни тези парични средства да са внесени по нейни влогови сметки, които по сега действащия СК са изключени от режима на СИО. Посочено е също така, че по делото е установено, че сумите, платени като капаро и като остатък от продажната цена са внесени от съделителката по банковата сметка на продавача в брой в деня на плащането, но не се установява по категоричен начин нито сочения от съделителката извънбрачен произход на средствата, нито техния размер, като в това число по делото не се твърди нито се установява същите да са били предварително изтеглени от влог на Н. Е.. Прието е, че ангажираните в тази връзка свидетелски показания са коренно противоречиви и не доказват твърденията на съделителката за извънбрачния произход на средствата, като що се касае до показанията на свидетелите (майка и брат на съделителката Н. Е.), следва да се отчете заинтересуваността им от изхода на делото, а отделно от това по делото не е установено каква част от пренесените недекларирани пред властите суми, които според св.Х. възлизат в общ размер на 200 000 лв., е била притежание на майката и каква част е притежавала съделителката, съобразно твърденията ѝ, че цялата продажна цена е била платена с нейни средства.
Прието е също така, че с оглед липсата на изрично деклариране на размера на твърдените като пренесени през границата в брой суми, съделителката не може да извлича права от собственото, респ. на близките си недобросъвестно поведение.
Изложени са съображения, че не се установява получаваните от съделителката Н. Е. трудови възнаграждения преди брака, респ. доходите от наем на нейни лични имоти, да са били на такава стойност, която да е била достатъчна по размер за плащане на цялата или част от продажната цена.
С оглед на това въззивният съд е приел, че щом паричните средства, с които е била платена продажната цена, не са били изплатени от влог на съделителката Н. Е., а са внесени в брой по сметка на продавача, то продажната цена е платена с имущество, което по смисъла на чл.21, ал.1 СК се счита за съпружеска имуществена общност.
По отношение на сключения между страните „договор за подялба на имущество“ въззивният съд е приел, че същият валидно е обвързал страните предвид нотариалната му заверка по смисъла на чл.39, ал.1 СК и макар да няма доказателства да е вписан в публичния регистър към Агенцията по вписванията съгласно изискванията на чл.19 СК, това не опорочава валидността му, тъй като регистрирането на брачния договор не е част от фактическия му състав, а цели оповестително действие спрямо третите лица.
Взето е предвид, че страните са уговорили, считано от 16.06.2016г., режим на разделност по смисъла на чл.27, ал.3, вр. чл.38, ал.2 СК, но под условие, че който от тях твърди, че притежава определено имущество, следва да докаже правата си, като в противен случай имуществото ще се счита придобито в режим на СИО. Прието е, че в случая въпреки доказателствената тежест, която носи съделителката Н. Е., тя не е оборила презупмцията по чл.21, ал.3 СК, тъй като не е провела пълно и главно доказване на твърденията си за извънбрачното фактическо и правно основание, на което твърди, че е придобила средствата за закупуването на имота, както и че именно те са били вложени за покупката на целия процесен недвижим имот.
При така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че първият, поставен в изложението въпрос не обосновава наличие на поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване.
В мотивите към ТР № 3/2015 от 29.11.2018г. по тълк.д.№3/2015г. на ОСГК на ВКС са изложени съображения, че съпрузите могат да не включат в споразумението клаузи относно имуществените си отношения, но ако ги включат, в тази част споразумението е с характер на спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, а в зависимост от изразената от съпрузите воля може да породи и вещно-транслативен ефект от момента на влизане в сила на решението за развод. Това разрешение последователно се прилага в практиката на ВКС, следваща приемането на тълкувателното решение. Приема се, че съдът следва да отчете настъпването на съответните вещно-правни последици от сключеното в брачния процес споразумение между съпрузите. С тази практика в настоящия случай въззивният съд се е съобразил – взел е предвид постигнатото между страните споразумение като е тълкувал клаузите в същото с оглед правомощията си и доколкото по делото не са събрани доказателства, които да насочват към различен подход при извършването на тази преценка.
Както приема ВКС в своята практика, при наличието на постигнато между страните споразумение за имуществените им отношения в брачния процес съдът следва да вземе предвид съдържащите се в него клаузи и с оглед техния смисъл и значение да прецени дали презумпцията за съвместен принос следва да намери приложение, респ. допустими ли са възражения за пълна или частична трансформация на придобитото по време на брака имущество. Така в ТР №3/2015 от 29.11.2018г. по тълк.д.№3/2015г. на ОСГК на ВКС е прието, че след като в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл.99, ал.3 или чл.101, ал.1 СК от 1985 г. (отм.), съответно чл.49, ал.4 или чл.51, ал.1 СК от 2009г., съпрузите са уговорили, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността, е допустимо в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество по чл. по чл.21, ал.2 СК от 1985г. (отм.), съответно чл.23, ал.2 СК от 2009г. В решение №74/29.05.2019г. по гр.д.№5842/2015г. на I г.о. на ВКС е прието, че в подобна хипотеза (при постигнато между съпрузите споразумение, че придобитият по време на брака имот остава съсобствен) искът по чл.21, ал.1 СК от 1985г. (отм.), респ. по чл.23, ал.1 СК от 2009г., за признаване на изключителна собственост на придобит по време на брака в режим на съпружеска имуществена общност имот не може да бъде проведен и е недопустим, защото не подлежи на пререшаване въпросът за наличие на съсобственост между страните-бивши съпрузи, уреден със споразумението, имащо характера на договор за спогодба с вещнопрехвърлително действие. Изключение от така изложеното представляват хипотезите на чл.20 СК (отм.), респ. чл.22 от действащия СК. С тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил, като е тълкувал клаузите на постигнатото между страните споразумение и е достигнал до извода, че в случая е допустимо установяването както на пълна, така и на частична трансформация по направените от съделителката Н. Е. възражения. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по втория, поставен в изложението въпрос.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос, който касаторът поставя в изложението.
След извършено тълкуване въззивният съд е приел, че страните са уговорили, считано от 16.06.2016г., режим на разделност по смисъла на чл.27, ал.3, вр. чл.38, ал.2 СК, но под условие, че който от тях твърди, че притежава определено имущество, следва да докаже правата си, като в противен случай имуществото ще се счита придобито в режим на СИО. В съответствие с това становище съдът е приел, че следва да извърши анализ на събраните по делото доказателства, въз основа на който да се приеме, дали Н. Е. е доказала твърденията си според уговореното в споразумението.
По въпроса за разпределянето на доказателствената тежест тезата на касатора, че е налице противоречие с посоченото в изложението решение №88 от 24.07.2015г. по гр.д.№1112/2015г. на II г.о. на ВКС не може да бъде споделена. В това решение е отречена възможността за установяване на пълна трансформация за съпруг, който не е посочен като приобретател в договора за покупко-продажба, с който е придобита собствеността. В същия смисъл е и решение №129 от 04.05.2011г. по гр.д.№89/2011г. на IV г.о. на ВКС, според което придобиването на жилище на името на единия съпруг изключва трансформация на лично имущество за другия. Когато се придобива на имено на единия съпруг, може да възникне или съпружеска имуществена общност, или трансформация за придобилия съпруг. Становище в същия смисъл е изразено и в обжалваното решение, като е прието, че възражението на Н. Е., на чието име е придобит процесния недвижим имот, е допустимо и следва да бъде разгледано.
Налице е основание за допускане на касационно обжалване по втората част от поставения от касатора осми въпрос, а именно плащането на цената на закупен на името на единия от съпрузите имот по време на брака в брой изключва ли наличие на трансформация на лично имущество на този съпруг.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато с оглед съдържащите се в обжалваното решение съображения, че щом паричните средства, с които е била платена продажната цена, не са били изплатени от влог на съделителката Н. Е., а са внесени в брой по сметка на продавача, то продажната цена е платена с имущество, което по смисъла на чл.21, ал.1 СК се счита за съпружеска имуществена общност, върху които е изграден и крайният извод за неоснователност на възражението за пълна трансформация на лично имущество, въведено от съделителката в спорния предмет.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото в досегашната си практика ВКС не е изразявал становище за значението на обстоятелството, че цената на имота, закупен по време на брака, е платена в брой при действието на СК от 2009г., който изключва паричните влогове от обхвата на чл.21, придавайки им статут на „друго лично имущество“.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №IV-1, постановено на 22.02.2021г. от Бургаския окръжен съд, четвърти въззивен състав по в.гр.д.№2696/2020г.
Указва на съделителката Н. Н. Е. в едноседмичен срок да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 40 лв. (четиридесет лева) и да представи доказателства, че дължимата държавна такса е внесена.
След представяне на доказателства, че дължимата държавна такса е внесена, делото да се докладва на председателя на I г.о. на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
Председател:

Членове: