Р Е Ш Е Н И Е № 93 гр. София, 06.03.2023 г. Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 1014 по описа за 2022г. Производството по реда на чл.346 т.2 от НПК е образувано по касационна жалба на осъден подсъдим – В. Т. П., срещу нова и осъдителна въззивна присъда № 115/23.09.2022г. по ВНОХД № 2444/2022г. на СГС, н.о., 15-ти въззивен състав, с която е отменена първоинстанционна присъда от 22.02.2022г. по НОХД № 16236/2020г. на СРС, н.о., 9-ти състав. В касационната жалба се ангажират основанията, свързани с нарушение на закона и като алтернатива - явна несправедливост на наложеното наказание. На първо място се твърди, че от събраните по делото доказателства не се установявало по безспорен и несъмнен начин извършеното от подсъдимия деяние. На второ място като алтернатива се иска приложението на чл.354а, ал.5 от НК. В допълнение към касационната жалба се сочи,че е налице незаконосъобразно приобщаване като годно писмено доказателства съставения по делото протокол за извършено претърсване и изземване. Прави се в тази връзка позоваване на незнание на поемното лице Р. Д. П. откъде е иззето наркотичното вещество. Търси се потвърждение на тази защитна теза и с показанията на полицейския служител Д. П. в качеството на свидетел. В допълнението се развиват доводи и за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност на проверявания съд при анализа и оценката на свидетелските показания, довели до тенденциозното и едностранчивото им интерпретиране. Неоснователно съдът бил дал доверие изцяло на показанията на св.Д. и св.П. относно заявлението на подсъдимия, че в раницата на задната седалка има марихуана, която и сам е показал. Защитата прави позоваване на обясненията на дееца, който бил заявил, че изявлението в протокола за претърсване се дължи на съвет на полицейски служител да каже, че марихуаната и негова и за лична употреба и че ще „му се размине“. Отправя се критика към дейността на въззивната инстанция по оценка на противоречията в свидетелските показания, при съпоставяне обясненията на подсъдимия с тези на свидетелите, полицейски служители. В заключение се твърди, че обвинението не е доказано по несъмнен начин. На второ място отново се обосновава извод, че материалния закон е приложен неправилно, доколкото подсъдимият бил невинен. На трето място алтернативно се пледира за неправилно приложение на материалния закон, като вместо чл.354а, ал.5 от НК е приложен чл.354а, ал.3 от НК, неправилно била отчетена степента на обществена опасност на дееца, на смекчаващите отговорността обстоятелства, като наложеното наказание не съответствало на целите по чл.36 от НК. Претендира се приложение на чл.55 от НК. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Твърди, че съдът не е допуснал процесуални нарушения при анализа на доказателствата, относими към съставомерността на деянието. Били взети предвид всички събрани по делото доказателства – показанията на полицейските служители, пред които подсъдимият е обяснил за съдържанието в неговата раница и че наркотичното вещество е негово притежание. Посочва, че протоколът за изземване с приложения към него фотоалбум е съставен при спазване на процесуалните правила и с участието на две поемни лица, позовава се на изявленията на подсъдимия в този протокол в горепосочения аспект. В подкрепа на обвинителната теза се изтъква и изготвената по делото физикохимическа експертиза. Прокурорът поддържа становището на въззивната инстанция за липсата на маловажен случай съобразно разпоредбата на чл.354а, ал.5 от НПК, като твърди, че деецът е осъждан за деяние, свързано с употреба на наркотични вещества, инкриминираното количество е било голямо, тъй като от него можело да се направи немалък брой цигари, които да повлияят на общественото здраве, а също така според него това количество било предназначено за дълготрайна употреба. Тези обстоятелства според прокурора обуславяли по-висока степен на обществена опасност на деянието и на дееца и съответно правилността на изводите на въззивната инстанция. В заключение посочва, че наложеното наказание не било несправедливо, то е в минимален размер, като се обективирала невъзможност за приложението на чл.55 от НК. Касаторът, редовно призован, явява се лично и се представлява от защитници, които по същество поддържат касационната жалба ведно с допълнението и изложените там доводи. Първият по ред защитник повтаря изложените вече доводи за възприятията на разпитаното по делото поемно лице и противоречията с показанията в този случай на полицейските служители. Оспорва начина на анализ, оценка и интерпретиране на доказателствената съвкупност от въззивната инстанция. Твърди, че в противоречие с правилата на формалната и правна логика били изводите на въззивната инстанция , че липсват доказателства за упражнено спрямо подсъдимия недопустимо давление от полицейските служители, под влиянието на което бил написал в протокола, че веществото е негово. Поддържа без изменение и оплакването си за нарушение на закона, с неправилна правна квалификация на деянието. Неоснователно съдът не бил отчел всички обстоятелства при индивидуализацията на наказанието. Като такива се посочват малкото количество наркотично вещество, ниската стойност в размер на 1/3 от минималната работна заплата, младата възраст на дееца към момента на извършване на деянието, наличието на медицински причини за употребата на наркотичното вещество. Вторият защитник, такъв включително и на основание чл.91, ал.2 от НПК, също така поддържа касационните оплаквания, изложени в жалбата и допълнението й. Излага съображения относно показанията на св.И. Ц., който свидетелствал, че е поставил наркотичното вещество в раницата на подсъдимия без негово знание. Прави позоваване на шесткратно заявление на подсъдимия че веществото не е негово. Отбелязва, че подсъдимият е бил с мярка за неотклонение домашен арест, което е наложило напускането му на работа, че му предстои операция и е налице необходимост да завърши образованието си. Изтъква вида на наркотичното вещество и неговата по-малка значимост по отношение на защита на общественото здраве. Поддържа направените касационни искания относно въззивната присъда. Подсъдимият не добавя нищо към казаното от защитата си. Заявява, че е имал имен ден, когато е спрян за проверка от полицейските служители и изразява желание да продължи живота си. При последната си дума моли да бъде оправдан, тъй като не бил извършил престъплението. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда от 22.02.2022г., по НОХД №16236/2020г., на Софийски районен съд, н.о. 9-ти състав, подсъдимия В. Т. П. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.354а, ал.5 вр. ал. 3, пр. 2, т. 1, пр.1 от НК – държане на високорисково наркотично вещество - коноп /марихуана/ с нето тегло 29,48 грама, с активен наркотично действащ компонент тетрахидроканабинол, на стойност 176,88 лв./ сто седемдесет и шест лева и осемдесет и осем стотинки/, на 11.11.2019г. в град София. Първостепенният съд е наложил глоба в размер на 1000 лева. Деецът е оправдан по първоначалната квалификация на деянието, възведена с обвинителния акт - по чл.354а, ал. 3, пр. 2, т. 1, пр.1 от НК. Присъдени са и съответните разноски, има произнасяне по веществените доказателства и е постановено отнемане на предмета на престъплението. Съдът се е произнесъл и по направените разноски по делото. С атакувания въззивен съдебен акт първоинстанционната присъда е частично отменена, като подсъдимият П. е признат за виновен по първоначално предявеното обвинение, наложено му е наказание от една година лишаване от свобода, която е постановено да се изтърпява при първоначален общ режим. Приложен е чл.68, ал.1 от НК, като е приведено в изпълнение отложеното наказание от 4 месеца лишаване от свобода, постановено по НОХД № 1031/2018г. на РС-Дупница. Зачетено е предварителното задържане, като останалата част от присъдата е потвърдена. Касационната инстанция констатира, че жалбата е подадена в срок и е допустима. Разгледана по същество, в една основна част тя се явява основателна. На първо място обаче следва да бъдат обсъдени претенциите на подсъдимия и неговата защита за допуснати нарушения на процеса, които са довели до ограничаване на неговите процесуални права. Касационната инстанция намери, че тези претенции са лишени от фактическо и правно основание. Полицейската проверка, която е довела до образуването и провеждане на наказателното производство срещу подс.П., има напълно случаен характер и няма никакви основания да се приеме, че тя е била преднамерена и целенасочена, тоест да носи в себе си белезите на предварително негативно отношение към дееца, да се отличава с липсата на безпристрастие при изпълнение на служебните задължения от длъжностните лица от МВР. Въззивната инстанция не е допуснала нарушение на процеса при анализа на доказателствената съвкупност, който е детайлизиран, дори твърде пунктуален и изключително подробен, и в пълно съответствие с правната и житейската логика. Разбира се, страните може да не са съгласни с изводите на въззивната инстанция, но при спазване на правилата на формалната логика и изискванията на процеса от страна на съда, оплакванията носят белезите на оплакване за необоснованост, което, разбира се, не е касационно основание. Липсва неточен, превратен или несъответстващ на логиката анализ на доказателствата, за да може да се извлече нарушение на процесуалните правила и съответно да се достигне до извод за възприемане на ограничаване правото на защита на дееца. Напротив, всяко едно свидетелстване е подложено на педантичен анализ, при който не е открито противоречие, което да изключва един или друг доказателствен факт. Доказателствата по делото като цяло са еднопосочни, с изключение на показанията на св.Ц., на които защитата отделя централно място. От своя страна, въззивната инстанция пък съвсем добросъвестно е обсъдила доказателствената роля и процесуално съответствие и значение на извършеното претърсване и изземване. С основание и в противовес на възраженията на защитата, въззивната инстанция е възприела редовността на извършеното процесуалноследствено действие, като е анализирала показанията и на едното поемно лице – Р. П.. Няма логическо несъответствие или превратно интерпретиране на неговите показания. Не може да се изисква от поемното лице да дефинира ясно и с конкретна правна формулировка значението на извършените процесуалноследствени действия, както и да притежава ясен спомен за случилото се. Касационната инстанция напълно се съгласява с изложените доводи в тази връзка от въззивния състав. Всъщност е налице пълна логическа последователност при установяване на доказателствения факт относно притежанието на наркотично вещество – като по делото е безспорно установено извършването на непреднамерена и случайна проверка на подсъдимия съобразно нормите на ЗМВР. Без да са проведени активни полицейски действия и такива по разследване, сам и доброволно подс.П. е потвърдил, според показанията на тези полицейски служители, наличието на такова вещество, което е и негово притежания. Житейски нелогично е да се допуска създаването на преднамерена обстановка за откриване на наркотично вещество, което при това да произхожда от друго лице в аспекта на притежание или поне държане. В първоначалния момент, когато подсъдимия П. е пояснил че знае какво е съдържанието на процесната раница, не са били предприети активни полицейски действия, които да ограничават правата на подсъдимия за свободно изразяване на волята и на придвижване, за да може да се поддържа тезата, че подсъдимият П. е бил поставен при неравноправни условия и лишен от възможност за защита. Правилно съдът е отчел обстановката, при която свидетелят М. И. е възприел извънсъдебните изявления на подс.П., впрочем напълно покриващи като съдържание съобщеното от него по-рано пред първите полицейски служители – св.Д. и П.. Също така правилно въззивната инстанция е отхвърлила очертаното със защитната теза оспорване на добросъвестността на полицейските служители, извършили полицейската проверка на подс.П.. Изразеното съмнение в безпристрастността при изпълнение на служебни задължения е изцяло голословно и неподкрепено с достоверни доказателствени средства. Впрочем защитната теза съчетава взаимноизключващи се твърдения при алогична алтернативност, включително и при даването на обяснения по време на досъдебното производство. Касационният състав не дава оценка на ефективността на подобна защита, но тя не може да се противопостави на необходимостта от доказателствен анализ на отделните факти, но също така анализ и на тяхната съвкупност. Не може да се противопостави в крайна сметка и на логичните изводи на съда в тази връзка. Полезността от приложението на принципа „reductio ad absurdum“ при интерпретиране на доказателствата по делото е съмнителна. Не може да се поддържа успешно оспорване от защитата на процесуално-следственото действие претърсване и изземване с цел да се изключи инкриминирания предмет и веществено доказателство по делото от една страна ( включително с твърдения за преднамерено поведение от страна на полицейските служители и приложен психологически натиск за признание), а от друга същия този предмет с усилия на тази защита отново да се въвежда в доказателствената съвкупност – чрез показанията на св.Ц.. Логичното е да се предположи, че или веществото го няма към момента на претърсването и се озовава в автомобила в резултат на злонамерени действия на трето лице, разбирай полицейските служители, или че св.Ц. го е поставил преди полицейската проверка. Защитата поддържа и двете тези, което по отношение на истинността създава известен абсурд. Така или иначе, не се налага обсъждането на този абсурд, тъй като оплакванията в тази посока носят белезите на необоснованост. Ирационалния защитен подход по начало не се дължи на правен анализ, по-скоро е емоционален ( обяснимо предвид качеството по чл.91, ал.2 от НПК на единият от двамата защитници), което обстоятелство няма никакво правно значение. При правилно установени факти, чрез спазване на правнологическите критерии и житейската логика, обстоятелствата относно притежаването на веществото, безспорно установено като такова от категорията на високорисковите, са установени по един несъмнен начин, включително държането от страна на подс.П., касационната инстанция не се съгласява единствено с дадената материалноправна оценка. Съдът по начало не следва да се влияе от избраните защитен подход и теза, от тяхната евентуална неоснователност или непоследователност, в случая съчетана с взаимноизключващи се доводи и аргументи. Оценката за приложението на закона следва да се влияе единствено и само от установените по делото факти, опита за въвеждане на нови обстоятелства, съвсем очевидно неудачен от страна на защитата, не следва да се възприема като отегчаващо отговорността обстоятелство или да повлияе на обективността на съдилищата. Въззивната инстанция не се е съгласила с изводите на първостепенния съд относно това дали деянието представлява маловажен случай. Наистина, съдът от първата инстанция, също като защитата, е избрал емоционален подход, за да аргументира своята теза, но следва да се отбележи,че правораздаването не е дейност, при която се дава или не се дава първи, пореден или последен шанс. Това е дейност, която се подчинява на уеднаквени критерии, що се отнася до оценката на обществената опасност на деянието и на дееца, на характеристичните данни за подсъдимия и другите смекчаващи и отегчаващи вината и отговорността обстоятелства. Съдът от втората инстанция е изложил по начало споделими мотиви относно правната характеристика на деянието от обективна и субективна страна, относно предмета на престъплението, без да приеме обаче че то (деянието) представлява маловажен случай съобразно критериите на чл.93, т.9 от НК. Отчел е надценяване на първо място положителните характеристични данни на дееца. Касационният състав не може да се съгласи с подобен извод. Изтъкнатите доводи относно ролята на семейството и предназначението на наркотичното вещество, както и тегловите характеристики на субстанцията, не могат да бъдат споделени. На първо място количеството не е голямо, тъй като това високорисково наркотично вещество се употребява предимно чрез пушене и установения грамаж не позволява повече от дузина отделни дози, които при интензивна употреба се потребяват за съвсем кратък срок. По логиката на второстепенния съд деянието щеше да представлява маловажен случай при една или няколко дози, без да се дава сметка, че това означа няколко отделни придобивания, всяко едно от които е съставомерно.Очевидно е спорно дали деецът ще извърши множество придобивания на минимални дози за употреба, или пък еднократно дузина, които също са потребими за кратък срок, и дали трябва да бъде третиран в отделните случаи различно. Въззивната инстанция е приела, че намерената субстанция е за лично ползване, при което вредите за общественото здраве са силно ограничени и стеснени до здравето на самия подсъдим. Впрочем, самоувреждането е въпрос на личен избор, но тъй като подсъдимият живее в организирано общество, на което е член и което има определени социални ангажименти към неговото здраве, поради което не може да се изключи изцяло застрашаването на общественото здраве. На следващо място предходното осъждане е за управление на МПС след употреба именно на такова като намереното наркотично вещество. Това не е положително обстоятелство наистина, но следва да се отбележи,че липсва пълна повтаряемост на наказуемо поведение. Макар да е управлявал превозно средство при настоящата полицейска проверка, по делото не е установено деецът да е правил това отново след употреба на държаното от негово високорисково вещество. Не може следователно да се заключи, че налице абсолютна липса на поправяне след предходното осъждане. Не може да бъде направен еднозначен извод, какъвто обаче е направен от въззивната инстанция, от определяне от самия подсъдим на предходното осъждане и присъда като нелепи, че деецът не си е извадил поука. Тази субективна оценка задължително включва и собственото поведение, довело до предходното осъждане и има определена самокритична стойност. Причините са държането са прозаични и са концентрирани в удовлетворяване на лични потребности. Подсъдимият има оплаквания от медицински характер и макар касационният състав да не се наема да отговори дали потребяването на въпросната високорискова наркотична субстанция е в състояние да допринесе за физическа хармония и има обезболяващо, и евентуално в каква степен действие, при употребата на високорисковото наркотично вещество е от значение субективното усещане на самия подсъдим. Макар и да е укоримо потреблението, при изтъкнатите обстоятелства е видно, че вредните последици, и то изключително за здравето на подсъдимия, са незначителни, в аспекта и с оглед принципа за защита на общественото здраве. А това е основен критерий за дефиниране на деянието като маловажен случай по смисъла на чл.93, т.9 от НК. Въззивната инстанция е отказала да възприеме увреденото здравословно състояние на дееца при определяне дали са налице признаците за липсата или явната незначителност на вредните последици, като е счела, че това следва да се отчита при индивидуализацията на наказанието. Този подход също не може да бъде възприет, тъй като всяко едно обстоятелство, относимо към личността на дееца, го характеризира както него, така и изводимата негова опасност за обществото. Касационната инстанция намери, че обществената опасност на дееца има по-скоро пасивен характер, а не активен и в този смисъл здравословното му състояние съставлява „друго смекчаващо обстоятелство“, каквото има предвид законодателя в нормата на чл.93, т.9 от НК. Без да бъдат надценявани положителните характеристични данни за дееца, но тяхната наличност е безспорна, без за бъзе поставян специален акцент на неговото здравословно състояние, но то е по същество увредено, без да бъде омаловажавано количеството високорисково наркотично вещество, но пък без съмнение то не е необичайно голямо, може определено да се направи извод при съвкупната оценка на всички тези обстоятелства, дори и при наличното осъждане, че е налице явна незначителност на вредните последици. И касационната инстанция го прави, в противовес на възприетото от въззивния съд. Деянието съставлява престъпление, без съмнение, но е също така и маловажен случай по смисъла на чл.354а, ал.5 от НК, до какъвто по начало правилен извод е достигнал съдът от първата инстанция. Това налага приложение на чл.354, ал.2, т.2,, вр.ал.1, т.4 от НПК, като се измени атакуваната по касационен ред обратна въззивна присъда поради приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление. Предвиденото наказание в чл.354а, ал.5, вр.ал.3, т.1 от НК е глоба до 1000 лева, която касационният състав намери, че следва да се наложи в пълен размер, доколкото вече е налично осъждане на дееца и няма място за повече снизходителност. С максималния размер на глобата като наказание касационният състав се надява да се постигнат целите, визирани в чл.36 от НК и най-вече поправянето на дееца. Тъй като не се налага наказание лишаване от свобода, то постановеното приложение на чл.68, ал.1 от НК по отношение на отложеното наказание от 4 месеца лишаване от свобода по НОХД № 1031/2018г. на РС-Дупница., следва да бъде отменено. В останалата част въззивната присъда не се нуждае от корекция, поради което касационният съдебен състав намери, че следва да се ограничи само с посоченото изменение. С оглед на това и на основание чл.354 ал.2, т.1 вр.ал.1, т.4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА нова и осъдителна въззивна присъда № 115/23.09.2022г. по ВНОХД № 2444/2022г. на СГС, н.о., 15-ти въззивен състав, с която е отменена първоинстанционна присъда от 22.02.2022г. по НОХД № 16236/2020г. на СРС, н.о., 9-ти състав, като приема, че деянието по чл.354а, ал.3, т.1 от НК представлява маловажен случай, поради което прилага закон за по-леко наказуемо престъпление – такова по чл.354а, ал.5 от НК и на това основание налага на подсъдимия В. Т. П. наказание глоба в размер на 1000лв. Отменява приложението на чл.68, ал.1 от НК. Потвърждава присъдата в останалата й част. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1.