Р Е Ш Е Н И Е № 592 София, 10 декември 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на шести декември две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА БЛАГА ИВАНОВА при участието на секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Димитър Генчев изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 1934 по описа за 2013 година. С присъда по нохд № 52/13 г. Окръжният съд-гр.Стара Загора осъдил подсъдимия М. А. Д. на основание чл.343, ал.3, б.”б”, във връзка с ал.1 (ред.Дв.бр.75/06 г.), чл.342, ал.1 и чл.58а, ал.1 НК на 3 години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип, а на основание чл.343г, във връзка с чл.37, ал.1, т.7 НК го лишил от право да управлява моторно превозно средство за срок от 6 години. С решение № 114 от 11.07.2013 г. по внохд № 173/13 г., образувано по жалба на подсъдимия, Апелативния съд-гр.Пловдив изменил присъдата на СЗРС, като отменил същата в частта, с която подс.Д. е признат за виновен по чл.343, ал.3, б.”б”, във връзка с ал.1 (ред.Дв.бр.75/06 г.), чл.342, ал.1 НК, чл.15, ал.1, чл.116, чл.123, ал.1, т.т.1 и 2 б.”а” и „б” от Закона за движение по пътищата, като го признал за невинен и оправдал да е допуснал тези нарушения; на основание чл.58а, във връзка с чл.55, ал.1, т.1 НК ПАС намалил размера на наложените на подсъдимия наказания - лишаването от свобода на 1 година, а лишаването от право да управлява МПС – на 3 години. В останалата част присъдата е потвърдена. Срещу въззивното решение са постъпили касационни жалби от подсъдимия и от частните обвинители Ж. Д. П., Х. С. П. и Д. С. И.. Подсъдимият и защитата му претендират да са налице основанията по чл.348, ал.1, т.т.1 и 3 НПК, като искат приложението на института на условното осъждане. Пред ВКС жалбата се поддържа от тях. Частните обвинители, с подадената обща касационна жалба, възразяват наличието на всички основания по чл.348, ал.1 НПК и искат отмяна на въззивното решение и потвърждаване на първоинстанционната присъда. Пред ВКС жалбоподателите П. и П. лично и чрез повереника си, същият и за редовно призования, но не явил се Д. С., поддържат подадената жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на оплакванията на подсъдимия и основателност на жалбата на частните обвинители, в която връзка предлага делото да се върне за ново разглеждане. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347 НПК, ВКС, първо наказателно отделение установи: Жалбите са неоснователни. ВКС е имал повод да вземе отношение по това, че възраженията по приложението на закона и справедливостта на наказанието могат да получат отговор само при отрицателна констатация относно наличието на основанието по чл.348, ал.1, т.2 НПК. Доколкото последно посоченото основание е ангажирано само от частните обвинители, то тяхната жалба следва да се разгледа най-напред. По жалбата на частните обвинители: Възразява се, че при разглеждане на делото са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, в която насока се твърди, че съдът не е изложил мотиви за решението си да оправдае подсъдимия за това да е извършил инкриминираното престъпление при нарушение на чл.123 ЗДП. На следващо място се заявява, че съдът по същество е игнорирал данните, произтичащи от огледния протокол, приложен на л.4 от досъдебното производство. Възражението е неоснователно. В мотивите на въззивния съдебен акт (л.5) са изложени съображенията на ПАС, предопределили решението му, в тази му част. Тези съображения, макар и лаконични, са достатъчни и се основават на правилен прочит на закона и практиката по приложението му. Разглеждането на делото пред първостепенния съд е протекло по реда на глава 27 НПК, в частност по чл.372, ал.4, във връзка с чл.371, т.2 НПК, поради което и съдебният акт е изготвен в съответствие с изискванията на чл.373, ал.3 НПК. Доколкото в обстоятелствената част на обвинителния акт не са намерили място данните от огледния протокол, то няма как, на плоскостта на казаното, да се претендира тяхното игнориране. В касационната жалба и пред настоящата инстанция декларативно се поддържа, че липсва съпричиняване от страна на пострадалия. В рамките на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, приети за установени от съда, съгласно чл.373, ал.3 НПК, очевидно се съдържат констатации относно поведение на пострадалия, в разрез със задължението му, произтичащо от чл.108, ал.2, т.1 ЗДП. Допуснатото от пострадалия нарушение на правилата за движение е в пряка причинна връзка с настъпилия резултат, поради което ПАС правилно е отчел принос от негова страна. Явна несправедливост на наложените наказания на подсъдимия, по размер, се съзира от тези жалбоподатели, като последица от коментираните дотук нарушения. В касационната жалба не са изложени други данни, в подкрепа на основанието по чл.348, ал.1, т.3 НПК. При изложеното няма как да се приеме, че наказанията лишаване от свобода и от право да управлява моторно превозно средство са занижени по размер. Претендираните от жалбоподателите нарушения на процесуалния и материалния закон не са налице. Липсата на други данни, в подкрепа на релевираното основание, предпоставя невъзможност за настоящата инстанция да им даде отговор – чл.354, ал.4 НПК. По жалбата на подсъдимия: Както се посочи жалбоподателят и защитата му възразяват срещу отказа на съда да отложи изпълнението на наказанието лишаване от свобода, по реда на чл.66, ал.1 НК. Поддържа се, че ПАС е игнорирал обстоятелството, че след 30.12.2008 г. до времеизвършване на инкриминираното престъпление, подсъдимият не е допускал нарушения на правилата за движение; отделно от това няма основание той да се квалифицира като упорит нарушител на тези правила; на следващо място се твърди, че поведението му след извършване на престъплението не се е отразило на нормалния ход на досъдебното и съдебно производство, както и, че той е съдействал за разкриване на обективната истина. За да откаже приложението на чл.66 НК, ПАС е акцентирал върху предходните нарушения на правилата за движение, допуснати от подсъдимия, както и на опита му да представи по различен начин настъпването на произшествието. Последното обстоятелство има своето място в обстоятелствената част на обвинителния акт и съобразно чл.373, ал.3 НПК е прието за установено от решаващия съд, поради което и правилно е ценено при индивидиуализацията на наказанията. Обективно същото обстоятелство отегчава отговорността на подсъдимия, което не се повлиява от това, че при разследването в досъдебната и съдебна фаза, целения от него резултат не е постигнат. Внимателният прочит на мотивите на въззивното решение не дава основание да се приеме, че ПАС е характеризирал дееца като упорит нарушител на правилата за движение по пътищата, както се твърди от защитата на жалбоподателя. На предходните административни нарушения по ЗДП, за които подс.Д. е бил санкциониран с наказателни постановления, издадени в периода от 26.05.2006 г. до 30.12.2008 г., е придадено значение, каквото те обективно нямат. Очевидно е, че става дума за маловажни случаи на нарушения на ЗДП, санкционирани с глоби в ниски размери. Значението на същите нарушения за очертаване степента на обществена опасност на дееца, не може да е по-голямо от осъжданията с влезли в сила присъди. Лицата санкционирани по ЗДП не се считат за осъждани. Те не могат да бъдат поставени в по-тежко положение от лицата, които са осъдени на глоба по Наказателния кодекс – виж чл.86, т.3 НК. Изводи в тази посока произтичат и от § 6, т.33 от Допълнителните разпоредби на ЗДП и Постановление № 7/85 г. на Пленума на ВС на РБ (ВКС). По-важно е друго. ПАС е игнорирал данните, че от края на 2008 г. до 23.12.2011 г. (извършване на инкриминираното престъпление), подсъдимият не е санкциониран по административен ред за нарушения на ЗДП и ППЗДП. При това, неправилно съдът по същество е поставил акцент върху административните нарушения, за които стана дума. От друга страна, в ЗДП са очертани множество правила за движение, които охраняват различни обекти и интереси, и поради това няма как да бъдат равнозначни, а нарушаването им да разкрива една и съща степен на обществена опасност. В тази насока няма как да се отрече, че нарушение на изискването на чл.15, ал.1 от ЗДП, респ. движение в насрещната лента, е от категорията на съществените правила за движение и обективира висока степен на обществена опасност. На следващо място няма как да се пренебрегне и това, че данни за личността на дееца произтичат и от спецификата на конкретно извършеното от него. Смъртта е състояние, което не винаги може да бъде установено от неспециалист. Обстоятелството, че подсъдимия и св.И. са я възприели спрямо пострадалия, непосредствено след удара, не предопределя непременно такъв положителен извод, към този момент. Извършеният по-късно надлежен медицински преглед, макар и да е утвърдил настъпването й, не преодолява относителността на възприятията на подсъдимия и посочения свидетел. Тук именно прозират данни за личността на дееца, които не го характеризират положително и това не може да бъде игнорирано. Изпадналият в беда човек има нужда само от помощ, каквато в конкретният случай не е получил, а проявените незаинтересованост и пренебрежение, по лични на дееца причини, обективно не съставляват такава. При изложеното ВКС не намери да са налице основания, които да позволяват положителен извод на плоскостта на чл.66, ал.1 НК, а именно, че най-вече за поправянето на дееца, не е необходимо той ефективно да изтърпи наложеното му наказание лишаване от свобода. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 114 от 11.07.2013 г., постановено по внохд № 173/13 г. на Апелативния съд – гр. Пловдив. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: