О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 107 София, 24.02.2021 год. Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева ЧЛЕНОВЕ:Василка Илиева Десислава Попколева като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 2895 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. Г. против решение № 838/21.04.2020 г. по в.гр.д. № 4680/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 3856/30.05.2019 г. по гр.д. № 2650/2017 г. по описа на Софийски градски съд, предявените от касатора срещу „Рапид“ ЕООД искове с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.99 ЗЗД за заплащане на сумата 57 500 евро-възнаграждение по споразумение от 08.10.2014 г. и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 4 689,31 евро-лихва за забава за периода 01.03.2016 г. – 19.12.2016 г., са отхвърлени. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа се неправилност на изводите на въззивния съд, че въпреки наличието на валиден установителен договор, с който страните констатират съществуващите между тях права и задължения, респ. установяват действителното правно положение, при направено в хода на съдебен процес от ответника последващо оспорване на съдържанието на установителния договор, следвало да се изследва дали удостовереното с него отговаря на действителното положение. В тази връзка неправилно въззивният съд е приел за релевантен за предмета на спора въпросът имало ли е възлагане на дейностите по споразумението, респективно приемане на поръчката, изпълнена ли е тя и какво е било договореното възнаграждение. Поддържа се, че тези въпроси не са били включени в предмета на делото и за тях не е разпределяна доказателствена тежест, нито в първата, нито във въззивната инстанция. Доводите за допуснати процесуални нарушения са свързани с непроизнасянето от страна на въззивния съд по направените във въззивната жалба, съответно в отговора на жалбата доказателствени искания, касаещи установяване на основанието на вземането, предмет на споразумението, а в същото време е отхвърлил исковете поради недоказаност на същите, без да е указал на страните кои са релевантните за спора факти и съответно как се разпределя доказателствената тежест между страните за установяването им, при положение, че не е възприел очертания от първата инстанция предмет на спора, с което е допуснал нарушение на т.2 от ТР №1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Неправилно е и становището на въззивната инстанция чия е доказателствената тежест при оспорване верността /съдържанието/ на частен документ, издаден от оспорващата страна. На следващо място се поддържа, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, в т.ч. и представените от ищеца писмени доказателства за установяване на извършената от неговия праводател работа, описана в споразумението от 08.10.2014 г.; не е отговорил на всички възражения на страните и не е отразил в мотивите на решението въз основа на кои доказателства намира едни факти за установено, а други за неустановени. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по няколко групи процесуалноправни въпроси: първата група са свързани със задължението на въззивния съд да се произнесе по направени от страните във въззивната жалба и отговора доказателствени искания на основание чл.267 ГПК, при наличие на предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора; втората група се отнасят до задълженията на въззивния съд за даване на указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, съответно за необходимостта от ангажиране на доказателства при непълнота или неточност на доклада и дадените указания от първата инстанция и относно доказателствената сила на подписани от страните частни документи и съответно за доказателствената тежест при оспорване на документа от страна, която го е подписала, за установяване неистинността на удостоверените в него обстоятелства; третата група въпроси са свързани със задълженията на въззивния съд по чл.12 и чл.235 ГПК – да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и да направи извърши преценка на всички събрани по делото доказателства във връзка с техните доводи, както и на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право. По тези въпроси се поддържа допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие със задължителната и съдебната практика на ВКС, обективирана в посочените в изложението и приложени към него решение на ВКС. В изложението са повдигнати и следните материалноправни въпроси: 1/ При сключен установителен договор, с който страните декларират и описват съществуващите между тях безспорни правоотношение, следва ли действителното съществуване на вземането по установителния договор да се поставя в зависимост от доказване съществуването на правопораждащите факти, при наличието на които е възникнало вземане, съответно правната квалификация на спора само на установителния договор ли следва да се основава или и на предходните отношения между страните, които са възпроизведени в установителния договор и 2/ Дължи ли се възнаграждение на довереника при отсъствие на възражение в хода на изпълнение на поръчката, при липса на изявление от страна на доверителя за оттегляне на поръчката или за разваляне на договора поради неизпълнение; По тези въпроси се поддържа допълнителния селективен критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие със съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 25/01.03.2013 г. по т.д. № 287/2012 г., ТК, II т.о. и решение № 482/13.12.2011 г. по гр.д. № 1486/2010 г., ГК, IV г.о. При условията на евентуалност по тези въпроси се поддържа и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с обосновка, че по тези въпроси липсва съдебна практика на ВКС / в случай, че посочената такава се приеме за неотносима/, а и правната уредба не дава достатъчно ясна и пълна регламентация. На последно място се поддържа и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението. Ответната страна по жалбата – „Рапид“ ЕООД е депозирала отговор на касационната жалба, в който е заявено становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, ако такова бъде допуснато – поддържа неоснователност на изложените в касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение. . За да отмени решението на първоинстанционния съд и да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел, че предмет на спора са въпросите възникнало ли е задължение за заплащане на посочените в споразумението дейности /извън изготвеното становище за вещноправния статус на имота/, имало ли е възлагане за тези дейности, респективно приемане на поръчката, изпълнена ли е тя и какво е било договореното възнаграждение, т.е. приел е че правният спор между страните е относно действителността на сключеното между праводателя на ищеца и ответника споразумение – дали то е самостоятелен източник на права и задължения или установява предходни правоотношения и дали са настъпили условията, уговорени в т.2 за настъпване изискуемост на вземането. Тълкувайки споразумението от 08.10.2014 г., въззивният съд е приел, че последното представлява установителен договор, с който не са поети нови задължения, а с него страните декларират, описват съществуващите между тях безспорни правоотношение, като този договор е насочен към установяване единствено на действителното правно положение. Според съда, със процесното споразумение, имащо характер на установителен договор, с която се констатират правата и задълженията на страните с цел внасяне на безспорност, поради което при направено от ответника оспорване, в тежест на ищеца било да докаже съществуването на правопораждащите факти, при наличие на които е възникнало вземане в размер на 57 500 евро, като неустановяването на такива факти имало за последица и неустановяване на основанието за възникване на задължение за плащане. Посочил е също така, че клаузите на споразумението имат значение на извънсъдебно признание, което подлежи на преценка от съда, с оглед всички обстоятелства по делото и само по себе си не може да бъде единствено доказателства за дължимите от ответника суми. Според САС въпросът за действителното съществуване на спорното вземане не е преклудиран от сключването на споразумението и доколкото не се установявало от другите събрани доказателства възлагане на възложителя и извършване от изпълнителя на конкретни работи, за които да е възникнало задължение на ответника да плати възнаграждение за работата, обстоятелството, че в споразумението са посочени общо видовете извършени дейности и общ размер на възнаграждението за тях, не може да валидира липсата на надлежен правопораждащ факт за претендираните от праводателя на ищеца права. За да отрече претенциите на ищеца, въззивният съд е приел, че по делото от страна на ищеца не са установени по вид, количество и стойност конкретните извършени адвокатски услуги, възложени от ответника, които не са били заплатени към датата на подписване на споразумението от 08.10.2014 г., като е посочил, че ангажираните такива пред първата инстанция не установявали обстоятелства, водещи до извод, че в полза на изпълнителя е възникнало задължение за заплащане на възнаграждение за адвокатски услуги в размер на 57 500 евро. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице общото и допълнително основание на чл.280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, както по процесуалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд по чл.12 и чл.235 ГПК да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор, така и по първия материалноправен въпрос, повдигнат в изложението, доколкото последните са обусловили решаващата воля на съда. За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на 2 432,99 лв. на основание чл.18, ал.2, т.2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о. О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 838/21.04.2020 г., постановено по в.гр.д. № 74680/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд УКАЗВА на М. И. Г. в едноседмичен срок от получаване на препис от определението да представи в деловодството на касационния съд доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2 432,99 лв., като в противен случай касационната жалба ще бъде върната, а производството пред касационния съд ще бъде прекратено. Делото да се докладва на председателя на IV г.о. след представяне на доказателства за внесена държавна такса за насрочването му в открито съдебно заседание. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: