ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 700
София, 23.07.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 22.05.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ч.т.дело№ 838/2011 година за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.З, т.1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на К. К. К., К. С. К. и Л. С. К., всичките от [населено място], подадена чрез пълномощника им - адв. Г.Д., против въззивното определение на Благоевградския окръжен съд № 1471/19.08.2011 год., по в.ч.гр.д.№ 774/2011 год., с което е потвърдено определението на Благоевградския районен съд № 3989/19.05.2011 год., по гр.д.№ 2482/2010 год. за прекратяване на производството по делото, поради недопустимост на предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД.
С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на процесуалния закон, изразяващо се в липса на мотиви на въззивния съд относно сроковете за оспорване на документи и за представяне на оригиналите на същите, поискани по реда на чл.183 ГПК и на материалния закон- чл.234 ЗЗД.
В депозирано към частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.З, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Позовавайки се отново на въведеното с частната жалба оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на процесуалния закон, изразяващо се в липса на мотиви относно наведените от страната възражения и доводи, от които зависи изхода на делото, частният жалбоподател поддържа, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимите за крайния правен резултат по делото въпроси на процесуалното право - дали вьззивният съд е задължен да изготви собствени мотиви в съдебния акт и може ли да препрати изцяло към мотивите на първоинстанционния съд, на осн. чл.272 ГПК, когато те са непълни, неясни или съдържат различни изводи, както и за последиците от непредставяне на един документ в оригинал при поискването му,е в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: № 324/22.04.2010 год., по гр.д.№ 1413/ 2009 год. на IV-то г.о. и № 990/ 24.03.2010 год., по гр.д.№ 47/2009 год. на 1-во г.о. по първия и противоречи на трайно установената съдебна практика, израз на която е решение № 1515/05.11.2001 год., по гр.д.№ 2086/2000 год. на V-то г.о. на ВКС, по втория.
Същевременно, според частния касатор, обстоятелството, че даденото от Бл.ОС разрешение и на релевантния за изхода на спора въпрос на материалното право, свързан с приложението на чл.59 ЗЗД е в противоречие със задължителната съдебна практика - ГШВС № 1/79 год., обуславя допускане на искания касационен контрол, на основание чл.280, ал.1 т.1 ГПК.
Ответната по частната касационна жалба страна -"Ъ. 1" ООД е възразил по допускане на касационното обжалване и алтернативно по основателността на въведените оплаквания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал. 1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС въззивен съдебен акт, от категорията, посочени в т.1 на чл.274, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Основателно е и искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното определение въззивния съд е приел, че със субсидиарния иск по чл.59, ал.1 ЗЗД разполага само лицето, което не може да защити своето нарушено право с друг предвиден от закона точно определен иск, поради което обстоятелството, че по силата на специалното правило на чл.234, ал.З ЗЗД, във вр. с чл.288 ТЗ ищците имат пряк иск за цената срещу пренаемателя на имота, дори и когато не е налице изрично дадено съгласие за пренаемане на същия е достатъчно, за да се отрече допустимостта на предявената от тях по реда на чл.59 ЗЗД искова претенция, като по отношение на изложените в тази вр. съображения относно сключения договор за пренаемане на имота от страна на ответника, на осн. чл.272 ГПК е направил препращане към мотивите на първоинстанционния съдебен акт. При обосноваване на крайния си правен извод за недопустимост на предявения иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД въззивната инстанция се е позовала на приложения по делото писмен договор за наем от 25.05.2005 год., приемайки, че не е налице основание за изключването му от доказателствения материал по делото, нито поради несвоевременното му представяне от страната, нито поради недепозиран в срок оригинал на документа, доколкото такъв не е изрично въведен от закона- чл.183 ГПК, нито е бил определен от решаващия съд.
Следователно решаващите мотиви в съобразителната част на обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставените от касатора правни въпроси са релевантни, тъй като са обусловили крайния правен резултат по делото, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
По отношение на първия от тях са осъществени и установените от законодателя изисквания, специфични за поддържаното основание по тЛ на чл.280, ал.1 ГПК- допълнителна процесуална предпоставка за достъп до факултативен касационен контрол.
Последователно в практика си, създадена по реда на чл.290 и сл.ГПК по същия този процесуалноправен въпрос, израз на която са както приложените решения на ВКС: № 324 от 22. 04.2010 год., по гр. д.№ 1413/ 2009 год. на IV-то г.о. и № 990/ 24. 03. 2010 год., по гр.д.№ 47/ 2009 год., така и служебно известните на настоящия съдебен състав решения на ВКС: № 643 от 12.10.2010 год., по гр. д. № 1246/2009 год. на IV-то г.о., № 157 от 08.11.2011 год., по т. д.№ 823/2010 год. на II т.о. и др., касационната инстанция е подържала разбирането, че създадената с новелата на чл.272 ГПК процесуална възможност, приложима само при потвърждаване на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, когато формираните от въззивния съд изводи по спорното материално право съвпадат с първоинстанционните, не го освобождава от задължението му, като съд по същество на спора, да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в мотивите на въззивния съдебен акт и с тях да даде изричен отговор на направените от страната доводи по делото и заявените пред него оплаквания, което противоречи на възприетото с обжалваното решение, разрешение на по приложението на чл.272 ГПК, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По отношение на втория процесуалноправен въпрос не е налице поддържания селективен критерий, който с оглед цитираните съдебни актове попада в обсега на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Обстоятелството, че изрично въззивният съд е приел, че оригинала на документа, представен по делото в заверен от страната препис, е депозиран в срок, доколкото липсва такъв установен от законодателя и определен от решаващия съд, изключва да е налице отклонение от трайно установената съдебна практика, израз на която е и посоченото с касационната жалба решение.
Разгледана по същество, частната касационна жалба е основателна.
В проведеното пред Благоевградския районен съд на 02.12.2010 год. съдебно заседание, първо след изслушване доклада по делото, ищците чрез процесуалния си представител в рамките на срока по чл.193, ал.1 ГПК оспорвайки твърденията в отговора на исковата молба са оспорили изрично и всички документи на които ответникът се позовава, вкл. сключения между ответното ТД и ТД [фирма] договор за пренаемане на процесния недвижим имот от 01.10.2006 год., анекс № 1 и анекс № 2 към него/ л.103/, като са посочили, че съставянето на последните е за нуждите на процеса и при липса на достоверна дата са им непротивопоставими / л. 102/.
В нарушение на чл.236, ал.2 ГПК, която разпоредба е аналогична на тази на чл.189,ал.1 ГПК /отм./ и на създадената по приложението на последната задължителна съдебна практика, материализирана в т.19 от TP № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС въззивната инстанция въобще не е счела за нужно да констатира липсата на произнасяне от страна на първоинстанционния съд по така въведеното своевременно от ищците възражение за отсъствие на валидно възникнало между ответника и ТД "Ъ." наемно правоотношение, породено от твърдения за сключен договор за пренаеман на имота, нито сама се е произнесла по същото, поради което оплакването за процесуална незаконосъобразност на обжалваното определение е основателно.
Основателно е и оплакването за неправилно приложение на материалния закон.
Съгласно законовото правило на чл.234, ал.2 ЗЗД пренаемателят няма по - големи права от тези на наемателя за ползване на имота, отдаден под наем независимо от наличието или не на съгласие на наемодателя за пренаемането му.
Дори и в хипотезата на дадено съгласие за пренаемане на имота, каквато е застъпената от ответника и възприета от въззивния съд за доказана теза, между пренаемателя на имота и наемодателя не възникват облигационни правоотношения.
О. връзка и в този случай е само между наемателя и пренаемателя. Следователно, доколкото правото на последния е обусловено от правото на наемателя, то след прекратяване на наемния договор, сключен между наемодателя и наемателя, което по делото е безспорно, предвид влязлото в сила решение на Благоевградския районен съд по гр.д.№ 2083/ 2006 год., отговорността на пренаемателя спрямо наемодателя не е договорна, а се урежда от правилата на неоснователното обогатяване, тъй като пренаемателят вече държи имота без правно основание.
Затова в разглежданата хипотеза на отпадане на облигационната връзка наемодател- наемател разпоредбата на чл.234, ал.2, във вр. с ал.1 ЗЗД, уреждаща задължението за плащане на наем, а не на обезщетение, от страна на пренаемателя, е неприложима - арг. от чл.236, ал.2 ЗЗД.
Липсва законово основание отношенията между наемателя и пренаемателя да могат да влияят върху отпадналото основание за държане на имота от последния и като не е съобразил гореизложеното Благоевградският окръжен съд е постановил незаконосъобразен съдебен акт, който следва да бъде отменен. Делото следва да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че частният документ, както последователно прима в практиката си ВКС, независимо дали е свидетелстващ или диспозитивен, обвързва съставителите си от посочената в него дата, но е противопоставим на трети лица, само ако има достоверна дата, като дори не е нужно той да бъде изрично оспорен по реда на чл.193 ГПК, за да бъде проверен от решаващия съд. Датата не се обхваща нито от формалната, нито от материалната доказателствена сила на частния документ.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.1 ГПК
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Благоевградския окръжен съд № 1471/19.08.2011 год., по в.ч.гр.д.№ 774/ 2011 год., по описа на с.с.
ОТМЕНЯ въззивното определение на Благоевградския окръжен съд № 1471/19.08.2011 год., по в.ч.гр.д.№ 774/2011 год. и потвърденото с него определение на Благоевградския районен съд № 3989/19.05.2011 год., по гр.д.№ 2482/2010 год. за прекратяване на производството по делото, поради недопустимост на предявения иск с правно основание чл. 59 ЗЗД.
ВРЪЩА делото на Благоевградския районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия за разглеждане на спора по предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД, по същество.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: