Р Е Ш Е Н И Е № 145 гр. София, 29 октомври 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на пети октомври две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при участието на секретаря Мира Недева и на прокурора АТАНАС ГЕБРЕВ, след като изслуша докладваното от съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 584 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е по реда на чл.346, т.1 и сл. от НПК. Образувано по жалба на подсъдимите М. Х. и М. А., чрез защитника им адв. П. Е.; на подсъдимия Ц. Ц., чрез защитника му адв. П. Д.; на подсъдимия Н. М., чрез защитника му адв.Г. и на подсъдимия П. Р., чрез защитника му адв. Г. У., против въззивно решение № 207/14.11.2019 г., постановено по внохд № 251/2019 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново. Във всяка от петте жалби са релевирани касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 - т.3 от НК. При условията на алтернативност се претендира да се отмени въззивното решение и потвърдената с него присъда, като всеки от подсъдимите бъде оправдан по така повдигнатите му обвинения или делото се върне за ново разглеждане, или се измени решението, като се намалят наложените наказания лишаване от свобода. Подсъдимият М. Х. и защитниците му адв.Е. и адв.А., както и подсъдимият П. Р. и защитникът адв.У. се явяват в съдебно заседание и пледират да се уважат жалбите по изложените в тях съображения. Подсъдимите М. А., Ц. Ц. и Н. М., редовно призовани, не се явяват в съдебно заседание. Не се явяват и защитниците адв.П. Д. и адв.Г. Г., редовно призовани. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита, че жалбите са неоснователни и решението на въззивния съд като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност съобразно чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Касационните жалби са подадени в предвидения в чл.350, ал.2 от НПК срок, от процесуално легитимирани страни по отношение на съдебен акт, подлежащ на проверка по реда на Глава двадесет и трета от НПК, поради което са допустими, но разгледани по същество са ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНИ. С присъда № 14/27.03.2019 г., постановена от Окръжен съд - Плевен по нохд № 161/2018 г. подсъдимите М. Ц. Х., М. Д. А., Ц. С. Ц., Н. Я. М. и П. Л. Р. са признати за виновни в това, че на 04.08.2016 г. в землището на [населено място], обл.Плевен, в местността „Селището“, в съучастие по между си като съизвършители, без съответното разрешение и в нарушение на чл.148, ал.1 от Закона за културното наследство /ЗКН/ са търсили археологически обекти като при извършване на деянието са използвали специално техническо средство - 4 бр. металодетектори, МПС – трактор „DEUTZ“, с ДК № СО – , управляван от подсъдимия Р. и л.а. „С.“ с ДК [рег.номер на МПС] , и двете собственост на Н. М., поради което и на основание чл.277а, ал.3 вр. с ал.1 вр. с чл.20, ал.2 от НК и при условията на чл.54 от НК Х., А., М. и Р. са осъдени на по една година лишаване от свобода и глоба в размер на по 5 000 лв., а Ц. - при условията на чл.55, ал.1, т.1 и ал.3 от НК, е осъден на шест месеца лишаване от свобода. С присъдата всеки един подсъдимите М. Х., М. А., Н. М. и Ц. Ц. е признат за виновен в това, че на 04.08.2016 г. в землището на [населено място], обл.Плевен, в местността „Селището“, в нарушение на чл.152, ал.2 от Закона за културното наследство /ЗКН/ и Наредба № 1/2011 г. на Министерство на културата, противозаконно е държал 1 бр. оръдие – метолотърсач /подробно индивидуализиран/, за което е знаел, че е предназначено за търсене на археологически обекти, поради което и на основание чл.277а, ал.7 от НК и при условията на чл.54 от НК подсъдимите Х., А. и М. са осъдени на по една година лишаване от свобода, а на подсъдимия Ц. - при условията на чл.55, ал.1, т.2, б. „Б“ от НК е наложено наказание пробация – задължителна регистрация по настоящ адрес с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител, и двете мерки с продължителност от по шест месеца. С присъдата подсъдимият Н. М. е признат за виновен и в това, че на 04.08.2016 г. в землището на [населено място], обл.Плевен, в местността „Селището“, в собствения си л.а. „С.“ с ДК [рег.номер на МПС] е държал повече от три археологически обекта, които в нарушение на чл.97, ал.3 от ЗКН и Наредба № 3/2010 г. за реда за извършване на идентификация и водене на регистъра на движими културни ценности, не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред – общо 32 археологически обекта, на обща стойност 430 лв., поради което и на основание чл.278, ал.6 от НК и при условията на чл.54 от НК е осъден на шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 3 000 лв. На основание чл.23, ал.1 и ал.3 от НК на подсъдимите Х., А. и М. е определено едно общо най-тежко наказание от по една година лишаване от свобода и глоба в размер на по 5 000 лв., а на подсъдимия Ц. на основание чл.23, ал.1 от НК е определено едно общо най-тежко наказание от шест месеца лишаване от свобода. На основание чл.66, ал.1 от НК така определените на всеки от подсъдимите Х., А., М. и Ц. общо най-тежко наказание лишаване от свобода, както и наложеното на подсъдимия Р. наказание от една година лишаване от свобода са отложени за изпълнение с изпитателен срок от по три години, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата на основание чл.278, ал.7 от НК предметите на престъплението по чл.278, ал.6 от НК са отнети в полза на държавата, като е постановено същите да се предадат на регионалния исторически музей – Плевен, а на основание чл.53, ал.1 б. „А“ НК в полза на държавата са отнети и 4 бр. металодетектори , както и 3 бр. прави лопати. В тежест на подсъдимите на основание чл.189, ал.3 от НПК са възложени и направените по делото разноски. По жалби на петимата подсъдими чрез защитниците им е образувано внохд № 251/2019 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново. С постановеното по делото решение, предмет на настоящата касационна проверка, на основание чл.338 от НПК, е потвърдена изцяло първонистанционната присъда. Идентичността на наведените касационни основания и заявените не само сходни, но и твърде общи съображения в тяхна подкрепа, позволяват жалбите на подсъдимите да се разгледат едновременно. При обсъждане на тяхната основателност настоящият състав взема предвид, че в касационното производство, за разлика от въззивното, не съществува служебно начало, което налага дължимата проверка да се ограничи в границите, определени от изложената в жалбите аргументация, още повече, че касационният съд не дължи отговор на доводите за необоснованост. На тази основа настоящият състав намира за неоснователни претенциите за допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените, тъй като оценъчната дейност на съдилищата по фактите е проведена в съответствие с принципите, залегнали в чл.13, чл.14 и чл.107, ал.3 и ал.5 от НПК. Въпреки че се солидаризирал с фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, въззивният състав всеобхватно е обсъдил доказателствения материал, посочил е кои обстоятелства от предмета на доказване приема за установени и на коя доказателствена основа. Обясненията на подсъдимите са съпоставени детайлно и задълбочено както с показанията на свидетелите очевидци, така и с обективно установените находки при огледа на местопрестъплението, с приложените ВДС от използваните СРС и със заключенията на изготвените по делото експертизи. Изразеното от страна на защитниците декларативно несъгласие, че установената по делото фактическа обстановка не съответства на събраните по делото доказателства и бланкетно заявеното отсъствие на анализ, водещ до липсата на мотиви, не могат да дискредитират обжалваното решение. Същото отговаря на изискванията за съдържание и реквизити, предвидени в чл.339, ал.1 и ал.2 от НПК. Изчерпателно и аргументирано апелативният съд е изпълнил и задължението си да изложи основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на въззивните жалби. В този смисъл касационният състав не констатира да е налице формално твърдяната липса на мотиви на проверявания въззивен съдебен акт. Не могат да бъдат споделени и доводите за нарушено право на защита на подсъдимия М., изразяващо се в неизпълнение на императивното законово задължение за анализ на индивидуализиращите признаци на инкриминираните 32 предмета, които той е държал в автомобила си, без те да са идентифицирани и регистрирани по съответния ред. В решението – на стр. 30-32, са изложени подробни съображения във връзка с характеристиките на иззетите вещи, като движими археологически обекти, подлежащи на узаконяване и представляващи предмет на престъплението по чл.278, ал.6 от НК. В подкрепа на така направените правни изводи с основание съдът е ползвал заключението на в.л. П. Б. относно естеството на предметите – артефакти, представляващи следи от човешка дейност от късното средновековие, със съответната стойност, произход и характеристики. Законосъобразно и в съответствие с трайно установената съдебна практика относно допустимостта на свидетелски показания предходните инстанции са приели, че по отношение показанията на двамата полицейски служители О. К. и Н. С. не е налице забраната по чл.118, ал.1 или ал.2 от НПК, препятстваща възможността те да бъдат свидетели по делото. Нито един от тях не е участвал в наказателното производство в друго процесуално качество, освен като свидетел, не е извършвал действия по разследването, следователно липсва процесуална забрана те да предоставят информация за фактите и обстоятелствата, които лично са възприели, въпреки че като оперативни работници са осъществили наблюдението на подсъдимите с цел разкриване на престъпление и са участвали в самото им задържане. В касационната жалба на защитника на подсъдимия М. се възразява и срещу определението на апелативния съд от 14.10.2019 г., с което е оставено без уважение направеното искане за предявяване на инкриминираните 32 предмета на св.З.. Принципно суверенно право на съда е да уважи или да отхвърли искане за събиране на доказателства или за извършване на определени процесуални действия, като той не е обвързан от становищата на страните и няма задължение да уважава всяко искане, с което е сезиран. Когато прецени, че не е налице необходимост от допълнително изясняване на обстоятелствата по делото, както и че извършването на исканото процесуално действие няма да допринесе за разкриването на обективната истина, въззивният съд може да го отхвърли, но задължително следва да изложи надлежни мотиви за отказа си. Такъв е и настоящият случай още повече, че апелативният съд е провел собствено съдебно следствие и след като е установил, че св.З. не е в състояние да посочи конкретни индивидуализиращи признаци на обектите, които счита, че са й представени за откупуване и идентификация от майката на подсъдимия М. – св.Р. Д., не е необходимо да й се предявят иззетите и приложени по делото 32 бр. артефакти. С оглед изложеното касационният състав не констатира да са допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила от категорията на съществените, по смисъла на чл. 348, ал.1, т.2 вр. с ал.3 от НПК, водещи до отмяна на проверявания съдебен акт на визираното основание. Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение и на материално правните разпоредби на НК във връзка с ангажиране наказателната отговорност на подсъдимите по повдигнатото им обвинение за иманярство и относно държането на 32 бр. неидентифицирани и нерегистрирани археологически обекти по отношение на Н. М.. Приетите фактически обстоятелства от предходните инстанции относно дейността на петимата подсъдими правилно са подведени под нормата на чл.277а, ал.3 вр. с ал.1 вр. с чл.20, ал.2 НК. За съставомерността на деянието е от значение, че без съответно разрешение се търсят археологически обекти, а не дали в действителност теренът е включен в археологическата карта на страната, дали попада на територията на недвижима културна ценност, в нейната охранителна зона или в защитена територия за опазване на културното наследство, както се твърди в жалбата и „писмената защита“ на адв.У.. Не се изисква да е доказано, че извършителят е намерил археологически обект, като още с първото действие, с което започва неправомерното търсене, престъплението е довършено. В случая, наблюдавани от полицейските служители, в съгласие по между си, петимата са отишли на мястото с автомобила на подсъдимия М. и с неговия трактор. След като подсъдимият Р. направел бразда с дълбочина средно от 80 см., всеки от останалите четирима „преслушвал“ земята посредством металодетектор. С поведението си те обективно са осъществили изпълнителното деяние по основния състав на престъплението, като при общност на умисъла са съзнавали, че извършваните от тях действия могат да доведат до откриването на археологически обект и са желаели постигането на този резултат. Наличието – използването на технически средства – 4 бр., металодетектори, включени в работен режим, 3 бр. лопати и 2 бр. МПС, разкрива не само непосредствено осъществяваната от подсъдимите активна дейност, насочена към нерегламентирано издирване на археологически обекти, по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗКН, но и дава основание за приложението на по-тежко квалифицирания състав по чл.277а, ал.3, предл.1 и 2 от НК. Правилно предходните инстанции са отказали да възприемат искането на адв.У. за приложението на чл.9, ал.2 от НК по отношение на обсъжданото престъпно деяние, извършено от подсъдимия Р.. Обосновано въззивният съд е приел, че осъщественото от подсъдимия разораване с процесния трактор, не по установения в ЗКН ред, в най-голяма тежест е нанесло щети върху недвижимия археологически обект, още повече, че Р. не е правоспособен тракторист, което същевременно се явява и пряко доказателство за естеството и целта на извършеното „риголване“. Без основание се явява и декларативно заявеното оспорване в касационната жалба на адв.Г. на правните изводи на предходните инстанции, че подсъдимият Н. М. е реализирал състава на престъпление по чл.278, ал.6 от НК. По делото е безспорно установено, че М. е упражнявал фактическа власт върху инкриминираните - повече от три, а именно 32 обекта, които съобразно експертното заключение, съставляват археологически обекти, без те да са идентифицирани и регистрирани по предвидения ред. При отсъствието на посочени конкретни доводи в жалбата, касационният съд не намира материалния закон да е приложен неправилно, с осъждането на подсъдимия М. за извършено престъпление по чл.278, ал.6 от НК, поради което не са налице основания за намеса в тази част на обжалвания съдебния акт. Касационният състав напълно споделя застъпеното от защитника адв. Я. А. становище, че в случая разпоредбата на чл.277а, ал.3 от НК поглъща тази на ал.7 от същата норма. Съгласно повдигнатите обвинения, всеки един от четиримата подсъдими Х., А., М. и Ц. едновременно е държал противозаконно по 1 бр. металотърсач, за който не само е знаел, че е предназначен, но по същото инкриминирано време и място всеки един от тях си е служил с него за осъществяване на самото търсене на археологически обекти, т.е. подсъдимите са държали металодетекторите в момента и на мястото, когато и където са ги използвали, а не преди или след това. В този смисъл касационният състав приема, че в случая процесното оръдие непосредствено е послужило като средство за търсене на археологически обекти, т.е. държането му е реализирано като приготовление към осъщественото престъпление по чл.277а, ал.3 от НК, а не като самостоятелно престъпление, реализирано като форма на вещно укривателство. Няма съмнение, че принципно металодетекторът не е забранена за притежание вещ и упражняването на фактическа власт върху нея само по себе си не е престъпно. То е криминализирано единствено с оглед на обществената опасност на дейността, за която е предназначено и на която се явява средство за осъществяването й – търсенето без разрешение на археологически обекти. По делото е установено, че подсъдимите са осъществявали конкретни действия посредством металодетектор с цел да намерят археологически обекти, както и че всеки от тях е упражнявал фактическа власт върху своя металодетектор, за който е знаел, че е предназначен и служи за търсене на такива обекти, т.е. в случая е налице привидна идеална съвкупност, тъй като непосредственият обект на престъплението по чл.277а, ал.3 вр. с ал.1 от НК по необходимост включва и обществените отношения, обект на посегателство по ал.7 на същата норма, тъй като конкретното деяние обективно не е насочено срещу различни обществени отношения и съставът по ал.7 има допълнителна функция спрямо осъщественото иманярство, за което четиримата са създали съответните условия. Действително и двете престъпления са формални, т.е. на просто извършване, но в конкретния случай е възможно да бъде осъществен само единият от двата състава, тъй като деянието по чл.277а, ал.7 от НК е елемент от реализираната престъпна дейност по търсене на археологически обекти без надлежно разрешение. Ето защо касационният състав счита, че в настоящия казус четиримата подсъдими не следва да носят самостоятелна наказателна отговорност за самото държане от всеки един от тях на съответното техническо средство, предназначено и използвано за търсене на археологически предмети без разрешение, което представлява престъпление по чл.277а, ал.3 вр. с ал.1 от НК. /в този смисъл са: решение № 500/03.12.2013 г. по н.д. № 1820/2013 г. на ВКС, II н.о., решение № 273 от 07.02.2017 г. по н.д. № 856/2016 г. на ВКС, I н.о./ С осъждането на Х., А., М. и Ц. предходните инстанции са допуснали нарушение на материалния закон, по смисъла на чл.348, ал.1, т.1 от НПК, поради което в тази част въззивното решение и потвърдената с него първоинстанционна присъда следва да бъдат отменени, а подсъдимите – оправдани по обвинението за извършено престъпление по чл.277а, ал.7 от НК. Доколкото касационната инстанция намери основания за оправдаване на четиримата от подсъдимите по обвинението им по чл. 277а, ал.7 от НК, то претенцията за явна несправедливост следва да бъде обсъдена само във връзка с наказанието за извършено престъпление по чл. 277а, ал.3 вр. с ал.1 от НК от петимата подсъдими и по чл.278, ал. 6 от НК от М.. При извършената в тези предели проверка настоящият състав не констатира да е налице очевидно несъответствие на определеното на всеки един от подсъдимите наказание с обстоятелствата, влияещи върху отговорността, както и с целите, визирани в чл. 36 от НК, още повече, че наказанието на подсъдимия Ц. е определено при условията на чл.55, ал.1 и ал.3 от НК. Следва да се има предвид, че по отношение на подсъдимите Х., А., М. и Р., макар наказанията да са определени при условията на чл.54 от НК, при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, въпреки че е отчетена завишената степен на обществена опасност сравнение с типичните престъпления от този вид, наложените санкции са в минималния предвиден в закона размер. Касационният състав не откри наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, нито някое от тях да е изключително по своя характер, а още по-малко най-леките наложени наказания да са несъразмерно тежки с оглед извършеното. В този смисъл не е налице възможност за допълнително облекчаване на наказателно правното положение на подсъдимите. Намесата на касационната инстанция при оправдаването на подсъдимите Х., А., М. и Ц. по обвинението им по чл.277а, ал.7 от НК води до отпадане приложението на правилата за определянето на едно общо най-тежко наказание по отношение на трима от тях – Х., А. и Ц., но не влияе по отношение на подсъдимия М., предвид извършените от него две престъпления – по чл.277а, ал.3 вр. с ал.1 от НК и по чл.278, ал.6 от НК, спрямо който приложението на чл.23 от НК остава. Доколкото в съвкупността остават определените на подсъдимия наказания съответно – една година лишаване от свобода и глоба в размер на 5 000 лв. и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 3 000 лв., правилно се явява определеното общо най-тежко наказание от една година лишаване от свобода, към което е присъединена глобата от 5 000 лв. По изложените съображения, въззивното решение и първоинстанционната присъда следва да се отменят в наказателно- осъдителната част по чл.277а, ал.7 от НК, докато в останалата част въззивният съдебен акт следва да се остави в сила, поради което и на основание чл.354, ал.1, т.1 и т.2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 207/14.11.2019 г., постановено по внохд № 251/2019 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново и присъда № 14/27.03.2019 г. по нохд № 161/2018 г. на Окръжен съд - Плевен в наказателно-осъдителна част - по чл.277а, ал.7 от НК и оправдава подсъдимите М. Ц. Х., М. Д. А., Н. Я. М. и Ц. С. Ц. да са извършили престъпление по чл.277а, ал.7 от НК, както и приложението на чл.23 от НК по отношение на наложените наказания на подсъдимите М. Ц. Х., М. Д. А. и Ц. С. Ц.. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: