Ключови фрази


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 94

София, 16.03.2022 год.


В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр. д. № 3867 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Община Варна, чрез главен юрисконсулт С. Ц., против решение № 1142 от 30.06.2021 г., постановено по гр. д. № 970 по описа за 2021 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 260348 от 8.02.2021 г. по гр. д. № 18877/2019 г. на Районен съд – Варна за уважаване на предявения от Х. М. З. против Община Варна отрицателен установителен иск за собственост на поземлен имот с идентификатор *** с площ от 381 кв. м. с номер по предходен план 5010022 в [населено място], местността „К.“ при посочени съседи.
Х. М. З. не е подал писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:
Ищецът е обосновал правния си интерес от иска на твърденията, че е придобил процесния имот по давност, като е установил владение през 1982 г. въз основа на писмен договор от 5.08.1982 г. с В. К. К., от която е закупил лозе с площ от 750 кв. м., за част от което, съставляващо имот пл. № * (идентичен с имот с идентификатор ***, съседен на процесния) се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по давност № 56, том I, per. № 2565, дело № 411/1999 г.
Община е оспорила иска с твърдения, че имота е общинска собственост на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, че попада в територия по § 4 ПРЗ на ЗСПЗЗ и ищецът не е от лицата, които могат да придобият собственост на имот в такава територия, а и процесният имот не е бил годен обект на придобивна давност с оглед факта на обобществяването му като земеделска земя, момента на включване на имота в околовръстен полигон на селищно образование, от който момент същия е урбанизиран, момента на одобряване плана за новообразуваните имоти и на основание мораториума по § 1 ДР на ЗС.
Във въззивната жалба на Община Варна са наведени доводи за липса на задълбочен анализ на събраните доказателства; несъобразяване, че имотът се намира в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и може да бъде обект на придобивна давност едва след надлежното му индивидуализиране чрез ПНИ, което е станало през 2020 г.; игнориране на други съществени факти – в ПКП от 1999 г. имотът е записан на неидентифициран собственик; че имотът не попада в границите на имота, обективиран в протокола на ТПС комисия; че имотът е предмет на спор по в. гр. д. № 296/2020 г. по описа на ВОС със страни Т. И. Т. и Община Варна; че имотът е земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ и отговаря на изискванията на член 25, алинея 1 ЗСПЗЗ, за да е общинска собственост. Оспорване на писменият договор, с който ищецът е придобил имота като недействителен поради липса на форма, както и правата на ищеца на въведените от него придобивни основания.
Направеното във въззивната жалба искане за назначаване на нова тройна съдебно-техническа експертиза, която да вземе предвид наличните аерофотозаснемания от 1957 г., 1968 г.1 1977 г. и 1983 г., е отхвърлено от въззивния съд с определение № 1440 от 22.04.2021 г., поради немотивирането му съгласно предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК и поради липса на противоречие в заключенията на единичната и разширената съдебно-технически експертизи.
Въззивният съд е приел за установено, че процесният имот е актуван като общинска собственост на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ с АЧОС № 9258 от 04.11.2016 г. В разписен лист към кадастралния план от 1986 г. като собственик на имот пл. № * е вписан Х. М. З., а на имот пл. № 22 – М. Г. Р. (посочен като собственик за този имот с площ от 381.38 кв. м. и в Таблица за разпределение на имотите на стария и новия КП към комбиниран план за[жк]- V и VI микрорайони). С решение на ОбС – Варна № 322-4 от 29.05.2000 г. е одобрен околовръстния полигон на териториите по § 4, ал. 2 и ал. 3 ПЗР на ЗСПЗЗ, в това число СО „Кочмар“ („Възраждане“ V-VI микрорайон). Със заповед № РД-10-7706-215 от 28.07.2010 г. областният управител на област Варна е одобрил ПНИ на местност „К.“. Съвпадащите заключения на единичната и разширената съдебно-технически експертизи установяват, че по кадастралния план от 1983 г. процесният имот е част от имот пл. № *, записан на К. Р., съставляващ земеделска земя, по кадастралните планове от 1986 и 1998 г. имотът е с пл. № *, а по ПНИ и кадастралната карта е с идентификатор *** и по всички като собственик е вписан М. Г. Р.; липсват данни имотът да е бил одържавен и да е съставян акт за държавна собственост, нито да е бил включван в ТКЗС или ДЗС; имотът не е предоставян за ползване и за него няма реституционни претенции; на място имоти *** и *** са оградени с обща ограда и се ползват като един и са идентични с имота, описан в писмения договор от 5.08.1982 г.; не може да се установи идентичност между тези имоти и имотът, посочен в протокол № 16 от 1.02.1960 г. на ТПС-комисия (хавра от 1.5 дка на К. В. Р., включена в държавния поземлен фонд, поради посочване в този протокол само на една граница).
Макар да не е изложил изрични мотиви, посочвайки, че обсъжда свидетелските показания (които установяват установено от ищеца владение върху процесния имот въз основа на договора от 5.08.1982 г. до настоящия момент). въззивният съд е приел, че ищецът е установил фактите, чрез които е обосновал правния си интерес от иска, поради което е формирал изводи по соченото от ответната Община Варна придобивно основание. Посочил е, че в приложното поле на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ се включват само онези земеделски земи, които са подлежали на възстановяване /земи по чл. 10 ЗСПЗЗ/, но не са заявени за реституция в предвидените срокове, както и земи, които не са изкупени от ползватели по реда и при условията на § 4а и § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ. Частна хипотеза на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ е разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ. Придобиването правото на собственост върху земите по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ от общината става по силата на закона, следователно общината следва да установи, че процесният имот има земеделски характер, не е реституиран и не е изкупен от ползватели по някои от предвидените по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ способи, както и че не е държавен. Така визираните предпоставки обаче по никакъв начин не са доказани от ответника Община Варна, който е натоварен с доказателствената тежест да ги установи. Процесният имот не попада в кръга, очертан от приложното поле на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, то е безпредметно да се обсъжда въпросът за мораториума по § 1 ДР на ЗС. Ирелевантно за изхода на спора обстоятелството, че за процесния имот е налице влязло в сила решение по в. гр. д. № 296 по описа за 2020 г. по описа на Окръжен съд – Варна, доколкото страна по него не е ищецът Х. М. З., а друго лице.
В касационната жалба Община Варна се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Навежда доводи за очевидна неправилност на извода на съда, че ищецът е доказал придобито по давност право на собственост, тъй като:
- в плана за новообразуваните имоти се нанасят имотите на три категории лица: позватели, на които по един от предвидените от законодателя процедури правото на ползване се е трасформирало в право на собственост чрез заплащане цената на земята, бивши собственици на имотите или техни наследници с признато или възстановено право на собственост и настоящи собственици, които се легитимират като такива било приобретатели от първите две категории, било на самостоятелно правно основание, докато ищецът не попада в нито една от тези категории;
- ако ищецът черпи от правоимащо лице с оглед договора от 1982 г., то остава неясно защо плана за новообразуваните имоти е одобрен с признаване право на собственост на друго лице – М. Г. Р., а давност върху имоти, за които реституционната процедура не е приключила не тече и в този случай макар и общината да не е придобила собствеността, не може да е придобил собствеността по давност и ищецът, а това поставя и въпросът за статута на процесния имот до приключване на реституционната процедура, като се отчете и че придобивна давност може да тече само след надлежната индивидуализация с плана за новообразуваните имоти.
Касационният съдебен състав не констатира наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по служебно приложимото основание по чл. 280, ал. 2, предл. второ или предл. трето ГПК.
Тезата на касатора, че искът е недопустим, тъй като ищецът не е доказал придобито по давност право на собственост, не съответства на практиката на ВКС, с която е доразвито тълкуването по Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС, че производството по делото подлежи на прекратяване поради недоказване на фактическите твърдения на ищеца, обуславящи правния му интерес, но не и в хипотеза, когато ищецът претендира, че притежава същото вещно право, което отрича на ответника и в тази хипотеза съдът се произнася по същество за принадлежността на вещното право - решение № 9 от 10.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 6320/2015 г., II г. о. и др.
Въззивното решение не е и очевидно неправилно с оглед доводите на касатора. Тезата, че ищецът не може да се легитимира като собственик, тъй като не е от категорията лица, които могат да притежават право на собственост в територия, за която е приет план за новообразуваните имоти на селищно образование, не съответства на данните, отразени в мотивите на въззивното решение, а именно, че се касае за имот, за който липсва документ за собственост, но върху който заедно с отразения по кадастралния план от 1986 г. и следващите планове като самостоятелен съседен имот с настоящ идентификатор *** (за който ищецът се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по давност), е установено владение въз основа на писмен договор от 5.08.1982 г., като по всички планове процесният имот е вписван като собственост на физическо лице и двата имота (процесният без документ за собственост и съседния с удостоверени вещни права на ищеца) са владени като един общ имот. При тези възприети от въззивния съд факти е видно, че ищецът претендира собственост, като обосновка на правния си интерес, като лице със самостоятелни права, които е следвало да бъдат отразени в плана за новообразуваните имоти.
Неотносима към мотивите на съда е и тезата, основана на неприключила земеделска реституция, доколкото във въззивното решение изрично е посочено, че за процесния имот липсват реституционни претенции.
Доводът за неизяснен статут на процесния имот също не може да бъде свързан с основанието по чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК. Въззивният съд е приел, че имотът не е обобществяван и не е одържавяван, т.е. запазена е собствеността му в реални граници, като в разписните списъци към изготвянето във времето кадастрални планове е записван на физическо лице.
От мотивите на въззивното решение не може да се изведе, че съдът не е приложил императивна правна норма или че е приложил превратно правна норма – материално правна или процесуално правна или да е допуснал грубо нарушение на формалната логика.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Община Варна се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:
1) длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство, като направи собствени правни изводи;
2) при условие, че на съда е служебно известно, че за имота, от който произлиза процесния имот, има влязло в сила решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, че е собственост на Община Варна, може ли състава на съда да преодолее задължителността на разрешението взето от ВКС в това решение, с твърдение, че процесният имот не попада в кръга, очертан в приложното поле на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ.
3) следва ли въззивният съд да се произнесе по действителността на договор, когато по делото има твърдения на ответника, че продавача по договора е продал имот, който вече е бил отчужден много преди датата на включване на този договор;
4) допустимо ли е давностно владение да се установява от двама свидетели, от които единия е заинтересован, а относно другия съдът не е кредитирал показанията му и как се достига до правния извод за протекло давностно владение в този случай.
Първият поставен въпрос може да бъде свързан с твърденията в касационната жалба за необсъждане на довода, че фактът кое лице е вписано в разписните листи към плановете, действали преди одобряване ПНИ, а в последствие и в регистъра на имотите към одобрения и влязъл в сила ПНИ, не поражда за него никакви права; игнориране на факта, че в помощния кадастрален план от 1999 г. за територията на с. о. „К.“ процесният имот с кадастрален № * с площ от 1278 кв. м. е записан на неидентифициран собственик; неправилно е акцентирано върху изразеното от вещите лица на тройната експертиза становище, че включването на имота в ТКЗС е фактически невъзможно, предвид обстоятелството, че теренът е пресечен/с денивелация; при отхвърляне искането за нова разширена съдебно-техническа експертиза не е отчетено, че още с отговора на исковата молба е посочено, че е налице висящ спор за собственост за същия имот по друго дело, както и влязло в сила решение, с което е разрешен в полза на община спор за собственост на съседен имот, произлизащ от същия имот на К. Р., за който е прието, че е отчужден и включен в държавния поземлен фонд (касационният съд посочва само твърденията, които не са свързани с наведеното основание по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК и останалите поставени от касатора въпроси).
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по този въпрос не е налице, поради наличие на формирана по него трайна практика на ВКС – израз на която са например решение № 97 от 15.09.2020 г. по гр. д. № 2479/2019 г., IV г. о., решение № 86 от 5.10.2020 г. по гр .д. № 2566/2019 г., I гр. о., решение № 86 от 5.10.2020 г. по гр. д. № 2566/2019 г., I гр. о., посочените в тях актове на ВКС и др. Според тълкуването в практиката на ВКС съдът е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира някои от тези факти за установени, а други за неосъществили се, както и доводите на страните, които имат значение за решаване на делото.
Въззивното решение не противоречи на тази практика на ВКС. Въззивният съд не е приел, че вписването, респ. невписването на собственик в разписните листи към плановете, поражда права, а само е отчел наличието на вписан собственик-физическо лице по някои от плановете, вкл. ПНИ, в съвкупност с липсата на доказателства за обобществяване или одържавяване, при преценка статута на имота като земеделски със запазено владение в реалните му граници и възможността давност да тече и в периода на обобществяване на земята. В тази връзка довода, основан на записването на неиндетифициран собственик по помощния кадастрален план, при положение, че в одобрения впоследствие план на новообразуваните имоти такъв собственик е идентифициран, е неотносим.
Възражението на ответната община относно извода на вещите лица, че е фактически невъзможно имотът да е включван в блок на ТКСЗ, не е подкрепено с доказателства по делото, а е основано на правно необоснованото виждане, че след като попада в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, то следва, че имотът е бил обобществен (нормите на § 4 и сл. ПЗР на ЗСПЗЗ уреждат конкуренцията на права на лицата, на които е било предоставено право на ползване и лицата, които заявяват реституционни права върху имоти, подлежащи на реституция по ЗСПЗЗ, но не и за имоти, които макар да попадат в обхвата на тази територия, е установено, че не подлежат на възстановяване, защото не са били одържавени или обобществени, нито фактически отнети и владението върху тях е осъществявано в реалните им граници от преди обобществяването на земята). В тази връзка са и формираните изводи на съда, макар и да не е възпроизвел в мотивите си изрично посоченото възражение.
Искането за назначаване на нова разширена съдебно-техническа експертиза е отхвърлено поради липсата на предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК, но въпрос относно предпоставките, при които въззивният съд е длъжен да допусне събиране на доказателства, не е поставен от касатора.
Обстоятелството, че по друго дело за съседен имот, съставляващ част от по-голям имот, нанесен в кадастралния план от 1983 г., част от който е и процесният имот, е отхвърлен иск на трето лице против Община Варна, като е прието, че имотът е одържавен с протокол № 16 от 1.02.1960 г. на ТПС-комисия (на който се позовава община и по настоящото дело) се явява неотносимо, след като по настоящото дело изрично е изследвано дали процесния имот е одържавен с посочения протокол и вещите лица категорично заявяват, че идентичност между одържавения имот и нанесения в кадастралния план от 1982 г. имот не може да бъде установена.
Вторият въпрос е свързан с доводите на Община Варна, основани на обстоятелството, че за процесния имот е налице висящ спор по предявен от Т. И. Т. против Община Варна отрицателен установителен иск за собственост и наличие на решение по чл. 290 ГПК. По това дело с решение № 184/20.01.2020 г. по гр. д. № 1012/2019 г. на ВКС, І гр. о. е дадено тълкуване по въпроса: при какви обстоятелства физическо лице, което не е било ползвател, нито пък собственик на имот преди възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, може да стане собственик на поземлен имот, попадащ в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, като по същество е прието, че в атакуваното въззивно решение е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради неприемане като доказателство на протокол № 16 от 1.02.1960 г. на ТПС-комисия и делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд с указания да се приеме посоченото писмено доказателство и служебно да извърши преценка дали е необходимо събирането на други доказателства във връзка с установяването на обстоятелството дали процесният имот е бил включен в ТКЗС, ДСЗ или други селскостопански организации, както и дали е бил заявен за възстановяване на собствеността и за последиците от това да не е бил заявен за възстановяване.
При тези данни поставеният втори въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Същият е свързан с фактологията по делото, а не с правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не касае приложението на чл. 294, ал. 1, изр. 1 ГПК (тълкуването и указанията на ВКС са дадени по друго дело и при други факти), нито на чл. 290, ал. 2 ГПК, която норма ясно предвижда, че тълкуването в решения на ВКС по чл. 290 ГПК не са задължителни по други дела.
Третият въпрос е свързан с довода в касационната жалба, че съдът не е разгледан заявеното от Община Варна възражение за нищожност на договора от 5.08.1982 г., както и с тезата, че към този момент имотът е бил одържавен, поради което се явява неотносим към данните по делото. От една страна ищецът не е обосновал правния си интерес с твърдения, че е придобил собствеността въз основа на договора от 5.08.1982 г. (в който само случай би било релевантно дали този договор е действителен или нищожен), а е посочил, че въз основа на този договор е установил владение върху имота със съгласието на неговия собственик/владелец към този момент. За предаване на владението като фактическо състояние по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС законът не предвижда изискване за форма, поради което и обстоятелството дали писмения договор от посочената дата е действителен е ирелевантно. От друга страна тезата, че към 1982 г. имотът е бил одържавен с протокол № 16 от 1.02.1960 г. на ТПС-комисия е опровергана от съдебно-техническата експертиза за невъзможност да се установи идентичност и от липсата на ангажирани в тази насока други допустими доказателства.
Четвъртият въпрос е обоснован с тезата, че в охранителното производство по чл. 587 ГПК за установяване придобиването на право на собственост на оригинерно правно основание се изискват трима свидетели, а в състезателното исково производство съдът е разпитал двама свидетели, от които единия е заинтересован и това поставя въпросът как съдът е достигнал до извод, че е осъществен фактическия състав на чл. 79 ЗС.
Въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Разликата между исковото производство и охранително нотариално производство е изяснена в правната теория и последователно е проведена с нормите на ГПК. Именно поради едностранния характер на производството по чл. 587 ГПК са въведени и изискванията за броя свидетели, чрез които се установява осъществено давностно владение. В исковия процес принципната допустимост на свидетелски показания за всички случаи е уредена в нормата на чл. 164, ал.1, а ограниченията за допустимост на гласни доказателства – в нормите на т. 1 до т. 6 към ал. 1 и в ал. 2 на чл. 164 и чл. 165 ГПК. Нормите на чл. 163 – чл. 174 ГПК не въвеждат изискване някои факти да се установяват задължително с определен минимален брой свидетели, а прилагането по аналогия на процесуални правила за охранително производство, които не са въведени като изискване за исково производство, е недопустимо.
С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1142 от 30.06.2021 г., постановено по гр. д. № 970 по описа за 2021 г. на Окръжен съд – Варна.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: