Р Е Ш Е Н И Е № 79 гр.София, 12.07.2017г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на девети март две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 3244/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Т. А. А., чрез адв. Г. Ю. от АК-П., против решение № 58/29.03.2016 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по въззивно гр.д. № 72/2016 г. Касационното обжалване е допуснато с определение № 888/02.12.2016 г. по следните въпроси: как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК. По въпросите е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика по чл. 290 ГПК, изцяло споделена от настоящия съдебен състав, намерила израз в решение № 189/14.07.2005 г., решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 140/23.03.2010 г. по гр.д. № 4755/2008 г. на II г.о. на ВКС, решение № 131/12.04.2013 г. по гр.д. № 1/2013 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 297/22.12.2014 г. по гр.д. № 4004/2014 г. на I г.о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV г.о. на ВКС., решение № 65/16.07.2010 г. по гр.дело № 4216/2008 г. на IV г.о. на ВКС. Обобщено, в цитираните съдебни решения е разяснено, че съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Казаното се отнася и до гласните доказателства, които щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката (ден, нощ, виелица, дъжд и пр.), психическото състояние на свидетеля, възрастта му към него момент, физиологични особености – зрение, слух, възраст, заболявания; паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането – възможност за възпроизвеждане (притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето) и волята на свидетеля да каже истината. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал (недопустими са или ирелевантни), защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или не за установено. Съдът не може да преиначава свидетелски показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства. По касационните оплаквания: Касаторът Т. А. А. твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът по касация Е. Л. М., чрез адв. А. Б. от АК-П., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и в писмена защита, докладвана в открито съдебно заседание, излага доводи за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Въззивният съд, като е потвърдил решението на първостепенния Пловдивски окръжен съд, е признал за установено по отношение на Е. Л. М. и Т. А. А., че А. дължи на М. сумата 15 950.00 лева, представляващи неизплатени главници по договори за заем от 01.08.2012 г. и от 02.08.2012 г., ведно с обезщетение за забава от 15.11.2013 г. до окончателното изплащане на сумите, сумата 4 928.55 лева, представляващи дължима неустойка върху сумата 15 950.00 лева за периода 03.08.2013 г. – 15.11.2013 г., сумата 861.00 лева - разноски по делото, представляващи заплатена държавна такса, както и сумата 1 475.00 лева - заплатено адвокатско възнаграждение, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 18412/2013 г. на Пловдивския районен съд. Т. А. А. е осъдена да заплати на Е. Л. М. съдебноделоводните разноски за делото, сторени във всички инстанции, включително и по исковете, по които решението е влязло в сила след първа касация. За да постанови този резултат, съдът установил, при анализ на писмените договори от 01.08.2012 г. и 02.08.2012 г., както и показанията на Л. М. и П. Д., че ищецът Е. М. реално е дал в заем на Т. А. съответно сумите 9 000 лв. по първия договор и 8 300 лв. – по втория. З. се задължил да върне дълга в брой или по банков път до 03.08.2013 г., като при забава на плащането дължи и дневна неустойка в размер на 0,3 % от главницата, считано от падежа на задължението до окончателното изплащане на дължимото по договорите. С влязло в сила между страните решение е установено, че Т. А. дължи на Е. М. 16 900 лв. главница по договор за заем от 03.08.2012 г., ведно със законната лихва от 15.11.2013 г. до окончателното издължаване и 5 222,10 неустойка за забавено изпълнени по същия договор. Договорът е с идентично съдържание, като двата, предмет на настоящото дело. Установено е още, че с договор по нот. акт № 153/2012 г. на нотариус В. З., длъжникът Т. А. и съпругът й А. А. са учредили договорна ипотека върху свой недвижим имот в полза на Е. М. за сумата от 34 200 лв., дадена в заем от М. на А. по трите договора – от 01.08.2012 г. за 9000 лв., от 02.08.2012 г. за 8000 лв. (спорните) и от 03.08.2012 г. за 16 900 лв.(по влязлото в сила решение), както и уговорените в трите договора лихви и неустойки. А. А. е представляван пред нотариус В. З. от съпругата си с пълномощно, изготвено с печатно устройство, като в него е записано, че А. упълномощава съпругата си да го представлява при учредяването на ипотеката във връзка с „договор за заем“. Съдът е установил, че нотариусът сам, ръкописно, е извършил поправка в текста, като е членувал думите „договор“ и „заем“ на „договори“ и „заеми“; добавил е още и следния текст: „от 01.08.2012 г., 02.08.2012 г. и 03.08.2012 г.“. Съдът намерил, че това е без значение за съществуването и на трите договора за заем, защото дори и да е била опорочена волята на упълномощителя, това евентуално има отношение към ипотеката, не и към заемните правоотношения. Въззивният приел за недоказано твърдението на ответника А., че сумите, посочени в писмените документи, като получени по договорите от 01.08.2012 г., 02.08.2012 г. са в действителност лихвите върху сумата от 16 900 лв., която единствено била реално получена от нея. За да достигне до този извод съдът преценил показанията на свидетелите Е. Т., А. Т., Л. М. и П. Д., като се обосновал, че кредитира обясненията на последните двама, защото ги намира за по-конкретни, точни и пълни, свързани с преки възприятия относно даването на спорните суми. Съдът взел предвид още и признанието на А. в договорите, че е получила в брой заетите й суми, както и това, че тя е била и страна по договора, с който е учредена ипотека, като обезпечение на задълженията по трите договора. В заключение, апелативният съд приел, че договорите от 01.08.2012 г., 02.08.2012 г. не са сключени от страните в нарушение на забраната за начисляване на лихви върху лихви, с тях не е прикрита уговорената възнаградителна лихва по главницата от 16 900 лв. Ответникът А. нито твърди, нито представя доказателства, че е върнала заемите получените по тези договори, поради което съдът признал, че дължи главниците по тях, неустойка и обезщетение за забава от 15.11.2013 г. до окончателното издължаване, както и разноски по делото. При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение. Въззивният съд, в противоречие с чл. 12 и чл. 235 ГПК и даденото по-горе тълкуване на разпоредбите, не е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, достоверността на свидетелските показания, както и тяхната евентуална заинтересованост с оглед на логическите правила и житейската логика. Съдът не е отчел евентуалната заинтересованост на част от свидетелите, нито е коментирал съдържащите се вътрешни противоречия в показанията на някои от тях, с което е допуснал нарушение на чл. 172 ГПК. В нарушение на чл. 235 ГПК съдът не е обсъдил извършената от нотариуса поправка в пълномощното, дадено от А. А., като необосновано е достигнал до извод, че то също доказва наличието и на трите договора за заем. Нарушенията на съдопроизводствените правила, допуснати от въззивната инстанция са съществени, защото се отразили върху резултата по материалноправния спор. В заключение, въззивното решение е неправилно и следва да се касира, като съставът на Върховния касационен съд сам се произнесе по иска, защото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия. По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че страните по делото са подписали три последователни договора, по които Е. М. заема на Т. А. парични суми, както следва – 9 000 лв. по договора от 01.08.2012 г., 8300 лв. по договора от 02.08.2012 г. и 16900 лв. по договора от 03.08.2012 г., с падеж 03.08.2013 г. по всички договори, при договорена неустойка от 0,3 % дневно при неизпълнение, дължима от заемополучателя. С влязло в сила решение е признато, че между страните е сключен договора от 03.08.2012 г., по който Т. А. дължи на Е. М. 16 900 лв., на осн. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, законна лихва върху главницата, считано от 15.11.2013 г., на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД и неустойка в размер на 5 222,10 лв., на осн. чл. 92 ЗЗД. По настоящото дело е спорно дали действително е постигнато съгласие и са дадени в заем парични суми по писмените договори от 01.08.2012 г. и 02.08.2012 г. или с тях, с цел заобикаляне на закона (забраната за начисляване на лихви върху лихви), е оформено съглашение за уговорена възнаградителна лихва по дадената в заем сума от 16 900 лв. В полза на Е. М. на 03.08.2012 г. е учредена договорна ипотека върху недвижим имот, собственост на заемополучателя Т. А. и съпруга й А. А., оформена в нот. акт № 153/2012 г. на нотариус В. З. с район на действие РС-П.. В нотариалния акт е записано, че Е. М. е предоставил на Т. А. А. общо 34 200 лв. по три договора, посочени поотделно, както и размера на отделните заеми. Посочено, че сумите по договорите от 01.08.2012 г. и 02.08.2012 г. са предадени в деня на подписване на договорите, а сумата по договора от 03.08.2012 г. е преведена по банков път. Пред нотариуса Т. А. е представлявала и другия собственик на имота – Ашим А. с пълномощно, в което е упоменат един договор за заем, което е индиция, че между насрещните страни има едно заемно правоотношение. Свидетелят Е. А. Т. установява, че през септември 2015 г. в кантората на адв. Й., когото посетила за правен съвет, заедно с А.А. (съпруг на Т. А.), адвокатът го попитал „какво става с моите работи“, като имал предвид заема от 16 900 лв. и лихвите върху тях; свидетелят, от разговора между Й. и А. А. разбрал, че „адвокатът образувал лихвите върху заема“ и обещал на А., че ще говори с Е. „да намали заема“, който му бил казал как „да направи документите“. А. Г. Т. свидетелства за случка през месец юли 2015 г. – когато излязъл от джамията видял Т. А. и присъствал с нея на срещата й с Е. М.. А. била разтревожена за къщата, попитала М. какво ще правят и как така за получен от нея заем от 16 000 лв. трябвало да връща 72 000 лв. Е. й отговорил, че така се върти бизнеса и не го интересува; съгласил се на молбата й да намали размера на лихвите, но при положение, че до 10-15 дни получи парите – евентуално 65 000 лв. Заплашил, че ако не му върне посочената сума, ще окачи табела, че продава имота. Свидетелят Л. М. М., баща на ищеца – заемодател Е. М. твърди, че по време на обедната си почивка, видял как на 01.08.2012 г., пред едно чейнджбюро синът му дал 9000 лв. на Т. А.. Тази сума свидетелят на свой ред предоставил предния ден на сина си, по негова молба, за да ги заеме по препоръка на приятеля си П., на Т. А.. Вторият заем от 8 300 лв. бил даден от Е. М. на Т. А. с пари на свидетеля П. П. Д.. Последният твърди,че ги предоставил по искане на сина си П. П., който имал „някакви отношения“ с А. А.. Разбрал, че срещу парите има гаранция и когато ги занесъл в заложната къща на Е. М. видял договор за ипотека на къщата. Видял как Е. М. дава парите на Т. А.. Съдът кредитира изцяло показанията на свидетелите А. Т. и Е. Т. – те възпроизвеждат обстоятелства, лично възприети, логични са, непротиворечиви и обективни. Показанията на свидетеля Л. М. съдът цени при условията на чл. 172 ГПК. Освен това, неговите показания, заедно с тези на П. Д., са и житейски неубедителни – всеки от тях притежава у дома, в брой, сериозна по размер сума за условията в страната, с необяснен произход и несъответстващ на собствения им стандарт на живот; предоставят я на напълно безвъзмездно, без писмен договор или разписка, без условия и срок, на Е. М., който и до сега не я е върнал, нито те са я потърсили и на практика демонстрират абсолютна незаинтересованост за съдбата на парите си и дали някога ще си ги получат; сумите са дадени в заем от Е. М. на трето лице, напълно непознато на свидетелите, като същевременно те са наясно, че то е без сериозни доходи; обезпечението на заема с ипотеката няма как да гарантира на свидетелите връщането на дадените от тях пари – не те са страни по заемното правоотношение с Т. А., нито по договора за ипотека, нямат и договори с Е. М., даващи им основание да се ползват от обезпечението; евентуалното принудително събиране на сумите зависи изцяло от намерението на Е. М., като свидетелите, дали всъщност парите по двата заема, нямат никакви правни способи да изискват от него активност. Показанията на свидетеля П. Д., освен неубедителни, са и вътрешно противоречиви, а и не съответстват на писмените доказателства по делото. Той твърди, че е занесъл 8 300 лв. на 02.08.2012 г. на Е. М. и видял предаването им на Т. А., както и обезпечаването по трите заема с договорна ипотека. Към посочената дата сключването на третия договор все още предстои, както и предаването на парите по него, договорната ипотека е учредена също на следващия ден. По така изложените съображения, съдът не кредитира показанията на свидетелите Л. М. и П. Д.. Относно действителното намерение на страните по заемното правоотношение следва да се изходи и от съпоставка на датите на трите писмени договора – отново житейски нелогично е Е. М., желаейки да предостави в заем на непознатата му Т. А., първо да потърси от трети лица недостигащите му средства и да й ги предаде в два последователни дни, а на третия – да извърши превод с лични средства и едва тогава да обезпечи и трите заема с договорна ипотека, вместо в един и същи ден да предаде едновременно цялата сума и да обезпечи целия заем с ипотека. За поведението на страните, при тълкуване на действителните уговорки между тях, следва да се изходи и от нивото на правните им знания и житейски опит, начина на живот, образование и занятие, ползването предварително на правна консултация. Косвените доказателства установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Те, обсъдени поотделно и в съвкупност с останалите доказателства по делото, са индиция за действителните взаимоотношения между страните. При така изясненото и след преценка по вътрешно убеждение поотделно и в съвкупност на относимите доказателства, съдът приема, че договорите от 01. и 02. 08.2012 г. са сключени от страните в нарушение на забраната за начисляване на лихви върху лихви, с тях е прикрита уговорената възнаградителна лихва по главницата от 16 900 лв. – уговорения и действително получен заем. В заключение, исковете, предмет на спора пред настоящата инстанция следва да бъдат отхвърлени. По съдебноделоводните разноски: Исковете за вземания по договора от 03.08.2012 г. за сумата от 16 900 лв. по чл. 240 ЗЗД и за сумата 5 222,10 лв. неустойка за забавено изпълнени, на осн. чл. 92 ЗЗД са уважени с влязло в сила решение. Ищецът Е. М. има право на сторените съдебноделоводни разноски в първа инстанция и по първоначалното въззивно и касационно дело, общо в размер на 2214,84 лв., както и в заповедно производство в размер на 1201,81 лв. Относно отхвърлените искове за сумата 15 950 лв. – заем по договори от 01.08.2012 г. и 02.08.2012 г. и за сумата от 4928,55 лв. неустойка., Т. А. има право на сторените съдебноделоводни разноски в първа инстанция, по първоначалното въззивно и касационно дело, общо в размер на 437 лв., и по настоящото касационно дело в размер на 235,79 лв.; по второто въззивно производство не е сторила разноски. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 58/29.03.2016 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по въззивно гр.д. № 72/2016 г. и вместо това ПОСТАНОВИ: ОТХВЪРЛЯ иска на Е. Л. М., предявен по реда на чл. 422 ГПК, срещу Т. А. А. за приемане на установено, че тя му дължи общо 15 950 лв. – получен заем по договори от 01.08.2012 г. и 02.08.2012 г., на осн. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, сумата от 4928,55 лв. неустойка за забавено изпълнение по двата договора, на осн. чл. 92 ЗЗД и разноски за държавна такса и адвокатски хонорар в заповедното производство за разликата над 1201,81 лв. ОСЪЖДА Т. А. А. да заплати на Е. Л. М. сумата в размер на 2214,84 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, направени по делото. ОСЪЖДА Е. Л. М. да заплати на Т. А. А. сумата в размер на 672,79 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени по делото. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: