9 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 60386 гр. София, 01.11.2021 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 1997/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Община Пловдив - чрез пълномощник адв. Д. И., срещу определение № 145 от 20.07.2021 г., постановено по ч. т. д. № 546/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено определение № 260796 от 26.04.2021 г. по т. д. № 806/2020 г. на Окръжен съд - Пловдив за прекратяване на производството по делото и изпращането му по подсъдност на Софийски градски съд. В частната касационна жалба се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно и за връщане на делото на Окръжен съд - Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд неправилно е приел за приложима факултативната местна подсъдност по чл.108, ал.1, изр.2 ГПК, тъй като договорът, от който произтича спорното правоотношение, е сключен с регистрираното в Испания дружество „Индра Системас С.А.“, а не с неговия клон в Република България „Индра Системас С. А. - Клон“ КЧТ, и при завеждане на делото ищецът не е избрал да предяви иска си по местонахождението на клона. Излагат се и оплаквания за необсъждане от въззивния съд на поддържаните в частната въззивна жалба доводи за неприложимост на възприетата от първоинстанционния съд местна подсъдност по чл.107, ал.1 ГПК, както и за неправилна преценка на обстоятелствата от значение за определяне на местната подсъдност. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, чл.280, ал.2, пр.2 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба „Индра Системас С. А.“ със седалище в Кралство Испания - чрез адв. Г. Д. и адв. И. В., изразява становище за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол и за неоснователност на жалбата по съображения в писмен отговор, подаден в срока по чл.276, ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Производството по т. д. № 806/2020 г. е образувано пред Окръжен съд - Пловдив по искова молба на Община Пловдив, с която са предявени обективно съединени осъдителни искове против „Индра Системас С.А.“ със седалище в Кралство Испания за сумите 500 000 лв. - обезщетение за вреди от неизпълнение на договор за изграждане, внедряване и поддръжка на системи за управление на градския транспорт, сключен на 10.02.2015 г. по реда на ЗОП, и 1 000 000 лв. - неустойка забава по чл.31 от договора. С отговора на исковата молба дружеството - ответник е направило възражение за местна неподсъдност на спора на Окръжен съд - Пловдив и е поискало делото да бъде изпратено по подсъдност на Софийски градски съд. Възражението е аргументирано с клаузата на чл.49 от договора, в която е посочен адрес за кореспонденция с изпълнителя „Индра Системас С.А“ в [населено място], и с разпоредбата на чл.107, ал.2 ГПК предвид факта, че дружеството има пълномощник - адвокат с постоянен адрес в [населено място]. С определение от 26.04.2021 г. Окръжен съд - Пловдив е прекратил производството по делото на основание чл.107, ал.2 ГПК и е изпратил делото по подсъдност на Софийски градски съд, след като е приел, че възражението на ответника срещу избраната от ищеца местна подсъдност е заявено своевременно с отговора на исковата молба и че е основателно с оглед наведените в отговора обстоятелства - седалище на ответното дружество в чужбина и постоянен адрес на пълномощника му адв. Г. Д. в [населено място]. Сезиран с частна жалба от ищеца, Апелативен съд - Пловдив е потвърдил определението на първоинстанционния съд. Без да обсъжда доводите в частната жалба за неприложимост на уредената в чл.107, ал.1, пр.1 вр. ал.2 ГПК местна подсъдност, въззивният съд е направил извод, че предявените от Община Пловдив осъдителни искове са подсъдни на Софийски градски съд съгласно чл.108, ал.1, изр.2 ГПК, тъй като в чл.6 от договора между страните е уговорено цената да се заплаща въз основа на фактури, издадени от клона на ответното дружество - „Индра Системас С.А. - Клон“ КЧТ, чието седалище и адрес съвпадат с посочения в чл.49 адрес на изпълнителя - [населено място], ул. „Съборна“ № 2 а. По основанията за допускане на касационно обжалване : В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК - вероятна недопустимост на въззивното определение. Частният жалбоподател е обосновал основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК със съображения, че въззивният съд се е произнесъл в определението си по въпроси, които не са били предмет на адресираната до него въззивна жалба и на възражението по чл.119 ГПК /за наличие на обстоятелства по чл.108, ал.1, изр.2 ГПК/. Според Тълкувателно решение № 6/2017 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС в производството по частна жалба не се прилагат ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл.269, изр.2 ГПК. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че разпоредбата на чл.278, ал.2 ГПК представлява особено правило по смисъла на чл.278, ал.4 ГПК, което изключва субсидиарното приложение на чл.269, изр. второ от ГПК в производството по частна жалба, и поради това въззивният съд може да бъде сезиран надлежно и с бланкетна частна жалба; Ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страните; Независимо дали жалбата е бланкетна или съдържа конкретни оплаквания, въззивният съд служебно проверява всички правно релевантни факти, преценява сам всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях решава въпросите, включени в предмета на спора, осигурявайки правилното прилагане на процесуалния закон. Обжалваното въззивно определение е постановено по повод на допустима частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд по подсъдността на спора. Въззивният съд е разгледал частната жалба като в пределите на сезиране е извършил инстанционен контрол за валидност, допустимост и правилност на обжалваното определение и в зависимост от изводите, до които е достигнал, е потвърдил определението. С оглед постановките в цитираното тълкувателно решение при осъществяване на правомощията си в производството за разглеждане на частната жалба въззивният съд не е бил обвързан от оплакванията в частната жалба и произнасянето по въпроси, които не са били въведени с жалбата под формата на оплаквания за неправилност на първоинстанционното определение, не създава предположение за недопустимост на въззивното определение. По изложените съображения определението на въззивния съд не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Неоснователно е искането на частния жалбоподател за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното определение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение/определение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението/определението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В случая частният жалбоподател е аргументирал основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с доводи, че въззивният съд неправилно е възприел разпоредбата на чл.108, ал.1, изр.2 ГПК като императивна, вместо като диспозитивна, и въпреки липсата на упражнен от ищеца избор на подсъдност по чл.108, ал.1, изр.2 ГПК, е вменил на последния задължение да предяви иска си пред компетентния съгласно тази разпоредба съд; че въпреки отсъствието на твърдения в исковата молба спорът между страните да произтича от преки отношения с клона на ответното дружество, съдът е определил местната подсъдност по правилото на чл.108, ал.1, изр.2 ГПК. По същността си поддържаните доводи съставляват оплаквания за неправилно подвеждане на фактите, релевантни за определяне на местната подсъдност на спора, под разпоредбата на чл.108, ал.1, изр.2 ГПК, и за отсъствие на фактически твърдения в исковата молба, относими към разпоредбата на чл.108, ал.1, изр.2 ГПК /наличие на преки отношения с клона на дружеството - ответник във връзка със сключването и изпълнението на договора/. Произнасянето по доводите предполага касационна проверка на обосноваността и законосъобразността на направените от въззивния съд изводи за наличие на предпоставките за прилагане на уредената в чл.108, ал.1, изр.2 ГПК специална местна подсъдност, а необходимостта от такава проверка е несъвместима с очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В рамките на правомощията за селекция на частните касационни жалби Върховният касационен съд не преценява въззивното определение като очевидно неправилно и с оглед изложеното намира, че същото не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, 2, пр.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обосновано с твърдения, че с обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните значими за изхода на делото въпроси : „1. Може ли съдът да постанови прилагане на правилото за местна подсъдност по чл.108, ал.1, пр.2 от ГПК при положение, че ищецът не е заявил, че желае да се възползва от правото си да предяви иска по местонахождение на клона и на кого принадлежи правото на избор на особената местна подсъдност по чл.108, ал.1, пр.2 от ГПК, съответно обвързан ли е съдът от направения от ищеца избор на местна подсъдност, когато ищецът може да избира между местната подсъдност по чл.108, ал.1, пр.2 от ГПК и общата местна подсъдност; 2. Може ли въззивният съд да определи местната подсъдност на правно основание, непосочено във възражението на ответника по чл.119 от ГПК, и длъжен ли е да се съобрази с пределите на самото възражение; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите и възраженията на страните, обвързан ли е от посоченото в жалбата“. Формулираният в т.3 въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните е значим за делото, но постановеният с обжалваното определение резултат - потвърждаване на определението на първоинстанционния съд за прекратяване на делото пред сезирания от ищеца съд и изпращането му по подсъдност на друг съд, не е обусловен от неговото разрешаване. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е преценил фактите и доказателствата по делото и въз основа на тях е формирал извод, че местната подсъдност на спора следва да бъде определена според правилото на чл.108, ал.1, изр.2 ГПК. Необсъждането на доводите в частната жалба за неприложимост на възприетата от първоинстанционния съд специална местна подсъдност по чл.107, ал.1 вр. ал.2 ГПК не е рефлектирало върху преценката на въззивния съд относно местно компетентния съд и по тази причина въпросът не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационен контрол. Настоящият състав на ВКС намира, че основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е осъществено по отношение на другите два въпроса, посочени от частния жалбоподател като значими за изхода на делото. Въззивният съд е разрешил първия въпрос - за възможността съдът да приложи по свой почин местната подсъдност по чл.108, ал.1, изр.2 ГПК, ако при предявяване на иска ищецът не е избрал да предяви иска си пред съда по местонахождение на клона, приемайки, че предявените от Община Пловдив осъдителни искове са подсъдни на Софийски градски съд като съд, в чийто район се намира местонахождение на клона на ответното търговско дружество, без ищецът да е избрал да предяви исковете си пред този съд. Вторият въпрос - за правомощието на съда да определи местната подсъдност въз основа на обстоятелства, които не са посочени от ответника във възражението по чл.119, ал.1 ГПК, е обусловил изхода на делото дотолкова, доколкото въззивният съд е определил местната подсъдност съобразно правилото на чл.108, ал.1, изр.2 ГПК при липса на въведени в срока за отговор на исковата молба твърдения за наличие на обстоятелства от фактическия състав по чл.108, ал.1, изр.2 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение на първия въпрос е в противоречие с практиката на ВКС в посоченото от частния жалбоподател определение № 648/12.07.2012 г. по ч. т. д. № 271/2012 г. на II т. о. и в служебно известното на съдебния състав определение № 595/19.07.2011 г. по ч. т. д. № 190/2011 г. на II т. о., според която разпоредбата на чл.108, ал.1, изр.2 ГПК предвижда изборна местна подсъдност, наред с подсъдността по чл.108, ал.1, т.1 ГПК, респ. чл.105 ГПК, като изборът е предоставен на ищеца. Разрешението на втория въпрос е в противоречие с практиката на ВКС в определение № 179/12.03.2012 г. по ч. гр. д. № 569/2011 г. на III г. о., в което е изразено принципното разбиране, че местната подсъдност не е служебен въпрос и съдът е длъжен да се съобразява с пределите на самото възражение по чл.119, ал.1 ГПК и неговото основание - така, както е изтъкнато от ответника. Поради констатираното противоречие с практиката на ВКС въззивното определение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По основателността на частната касационна жалба : Местната подсъдност на спора се определя по правилата на чл.105 - чл.117 ГПК. Съгласно чл.119, ал.2 и ал.3 ГПК съдът е задължен да следи служебно за спазване на подсъдността по местонахождение на недвижимия имот /чл.109 ГПК/ и може да повдига служебно въпрос за местната подсъдност по чл.108, ал.2, чл.113 и чл.115, ал.2 ГПК до приключване на първото по делото заседание в първата инстанция. Във всички останали случаи спазването на предвидената в процесуалния закон местна подсъдност може да бъде контролирано от съда само при направено от ответника възражение за неподсъдност на спора. Възражението е обвързано с преклузивен срок, като с изключение на местната подсъдност по чл.109 ГПК този срок съвпада със срока за отговор на исковата молба - чл.119, ал.3 ГПК. Преклузията на срока се отнася както до самото оспорване на избраната от ищеца местна подсъдност, така и до въвеждане на обстоятелствата и представяне на доказателствата, обуславящи разглеждане на спора от друг местно компетентен съд. Пропускането на срока за възражение по чл.119, ал.3 ГПК лишава ответника от правото да оспорва местната компетентност на сезирания от ищеца съд и стабилизира подсъдността като предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск. По аргумент от правилото, че извън изрично уредените в закона случаи съдът не следи служебно за спазване на местната подсъдност, при произнасянето относно подсъдността съдът е ограничен от съдържанието на възражението по чл.119, ал.3 ГПК и не може служебно да извежда критерии за определяне на местната подсъдност, на които ответникът не се е позовал до изтичане на срока по чл.119, ал.3 ГПК. В чл.108, ал.1 ГПК е уредено правилото, че искове срещу юридически лица са предявяват пред съда, в чийто район се намира тяхното седалище. По спорове, възникнали от преки отношения с поделения или клонове на юридическото лице, исковете могат да се предявят и по местонахождението на поделението/клона чл.108, ал.1, изр.2 ГПК. Предявяването на иск по местонахождението на клона е предоставеното на преценката на ищеца и ако той не е избрал предвидената в чл.108, ал.1, изр.2 ГПК местна подсъдност, включително защото не твърди, че спорното правоотношение произтича от преки отношения с клона на юридическото лице, сезираният с иска съд не може да приложи служебно разпоредбата на чл.108, ал.1, изр.2 и да препрати делото на друг съд, определен по правилото на чл.108, ал.1, изр.2 ГПК. В исковата молба, по повод на която е образувано т. д. № 806/2020 г., ищецът Община Пловдив е обосновал местната компетентност на Окръжен съд - Пловдив с разпоредбата на чл.107, ал.1 вр. ал.2 ГПК, изхождайки от обстоятелствата, че ответникът „Индра Системас С. А.“ е юридическо лице със седалище в Кралство Испания и адресът на Община Пловдив се намира в района на сезирания съд. Исковата молба не съдържа твърдения, че спорното правоотношение произтича от преки отношения с регистриран в Република България клон на дружеството - ответник, което означава, че при предявяване на иска ищецът не е упражнил правото на избор на местна подсъдност по чл.108, ал.1, изр.2 ГПК. При липса на твърдения за преки отношения с клона указанието в титулната част на исковата молба, че дружеството е с адрес в Република България [населено място], на ул. „Съборна“ № 2а, съвпадащ с адреса на неговия клон „Индра Системас С. А. - Клон“ КЧТ, не води до извод, че спорът е подсъден на Софийски градски съд съобразно правилото на чл.108, ал.1, изр.2 ГПК. С отговора на исковата молба ответникът е възразил срещу местната компетентност на Окръжен съд - Пловдив и е поискал делото да се изпрати по подсъдност на Софийски градски съд. Обстоятелствата, с които е аргументирано възражението за неподсъдност, респ. компетентността на Софийски градски съд, са вписаният в чл.49 на договора между страните адрес за кореспонденция на дружеството в качеството му на изпълнител - [населено място], ул. „Съборна“ № 2а, и местонахождението в [населено място] на постоянния адрес на упълномощения от дружеството адвокат, на когото е възложено процесуалното представителство по делото с пълномощно от 10.03.2021 г., следващо по време предявяването на исковете. До изтичане на срока за отговор на исковата молба ответникът не е въвел други обстоятелства, релевантни за определяне на местната подсъдност, поради което произнасянето на съда относно местната подсъдност е било предпоставено единствено от преценката дали твърдените във възражението /отговора на исковата молба/ обстоятелства обуславят местна подсъдност на спора на Софийски градски съд. Първоинстанционният съд се е произнесъл по подсъдността в пределите на възражението по чл.119, ал.3 ГПК и е приел, че спорът е подсъден на Софийски градски съд, в чийто район се намира постоянният адрес на пълномощника на ответното дружество - чл.107, ал.1 ГПК. Така определената местна подсъдност не е съобразена с факта, че ответникът е юридическо лице и не покрива критерия за „лице с неизвестен адрес“ по смисъла на чл.107, ал.1 ГПК. Определената съгласно чл.107, ал.1 ГПК местна подсъдност не отчита и момента на учредяване на представителната власт на пълномощника, който следва по време завеждането на делото, а според константната практика на ВКС в този случай разпоредбата на чл.107, ал.1 ГПК не намира приложение. Посочените в договора адреси на договарящите страни не са изведени в процесуалния закон като критерий за определяне на местната подсъдност, поради което позоваването от ответника на клаузата на чл.49 от сключения по реда на ЗОП договор не дава основание за промяна на избраната от ищеца местна подсъдност. От изложеното следва, че не е налице нито едно от релевираните в преклузивния срок по чл.119, ал.3 ГПК обстоятелства за дерогиране на местната компетентност на Окръжен съд - Пловдив по предявените от Община Пловдив против „Индра Системас С. А.“ осъдителни искове. В нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд, пред когото е обжалвано определението на първоинстанционния съд по подсъдността, не е обсъдил доводите на частния жалбоподател за неприложимост на разпоредбата на чл.107, ал.1 ГПК и е определил местната подсъдност на спора в зависимост от обстоятелства, които не са въведени от ответника в преклузивния срок по чл.119, ал.3 ГПК. Произнасянето на въззивния съд, че спорът е подсъден на Софийски градски съд по правилото на чл.108, ал.1, изр.2 ГПК, е провокирано от отговора на частната жалба, в който ответникът за пръв път е навел твърдения, че има регистриран клон в Република България и че адресът на клона се намира в [населено място]. Поради преклузивния характер на срока по чл.119, ал.3 ГПК в производството по частна жалба срещу определение по подсъдността въззивният съд е обвързан от въведените с възражението на ответника обстоятелства от значение за определяне на местната подсъдност. След като до изтичане на срока по чл.119, ал.3 ГПК ответникът не е направил възражение, че предявените срещу него искове подлежат на разглеждане от Софийски градски съд поради наличие на обстоятелствата по чл.108, ал.1, изр.2 ГПК, въззивният съд не е имал правомощия да съобразява тези обстоятелства като релевантни за определяне на местната подсъдност, а е следвало да сведе решаващата си дейност до преценката дали поддържаните в отговора на исковата молба обстоятелства /посочен в чл.49 от договора адрес на ответника в Република България и постоянен адрес на пълномощника на ответника в [населено място]/ съставляват основание за промяна на избраната от ищеца местна подсъдност и за изпращане на делото по подсъдност на Софийски градски съд. Определяйки подсъдността според правилото на чл.108, ал.1, изр.2 ГПК, въззивният съд имплицитно е отрекъл значението на посочените в отговора на исковата молба обстоятелства за местната подсъдност на спора. Поради отсъствие на други обстоятелства, заявени своевременно в срока по чл.119, ал.3 ГПК, местната подсъдност пред Окръжен съд - Пловдив е стабилизирана и не е съществувало основание спорът да бъде изпращан за разглеждане на друг съд. Като е определил местната подсъдност според обстоятелства, на които ответникът не се е позовал в срока по чл.119, ал.3 ГПК, въззивният съд е постановил неправилно определение, което подлежи на отмяна. Самостоятелен аргумент за неправилност на определението е и постановяването му в нарушение на разпоредбата на чл.108, ал.1, изр.2 ГПК, уреждаща факултативна местна подсъдност, чийто избор е право на ищеца, а не правомощие на съда. По изложените съображения обжалваното въззивно определение и потвърденото с него първоинстанционно определение следва да бъдат отменени и делото да бъде върнато на Окръжен съд - Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯ определение № 145 от 20.07.2021 г., постановено по ч. т. д. № 546/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено определение № 260796 от 26.04.2021 г. по т. д. № 806/2020 г. на Окръжен съд - Пловдив за прекратяване на производството по делото и изпращането му по подсъдност на Софийски градски съд. ВРЪЩА делото на Окръжен съд - Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :