Р Е Ш Е Н И Е № 433 Гр.София, 28.10.2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи октомври, две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ:БИЛЯНА ЧОЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ЦЕКОВА В присъствието на прокурора ЛЮБЕНОВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1883/11 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С решение № 112/30.03.11 г.,постановено по Н.Д.122/11 г., АС-София /САС/, НО, 6 състав е потвърдил присъда №296/25.09.09 г., постановена от ГС-София /СГС/, НО, 25 състав. С последната подсъдимият Д. Т. А. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.343,ал.4 вр.ал.3,б.Б вр.чл.342,ал.1,пр.3 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, чието изтърпяване на основание чл.66,ал.1 НК е отложено с петгодишен изпитателен срок, считано от влизане на присъдата в сила. В съобразие с нормата на чл.343 Г НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от три години. Осъден е и да заплати на конституираните като граждански ищци Н. и П. П. обезщетения за неимуществени и имуществени вреди съответно в размер на по 60 000 лв.и 773 лв.,като исковете са отхвърлени в останалата част до пълната претендирана сума от по 100 000 и 1 000 лв. Уважен е и гражданският иск за неимуществени вреди, предявен от пострадалия Д. Д., в размер на 5 000 лв.и е отхвърлен в цялостно предявената част до 10 000 лв. Недоволни от решението на втората инстанция са останали частните обвинители и граждански ищци Н. и П. П., които чрез своя повереник атакуват съдебния акт с оплаквания за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание с прилагане института на условното осъждане и за заниженост на постановените обезщетения за неимуществени вреди. Моли се решението на САС да бъде изменено и ВКС да отмени условното осъждане и да завиши исковете за неимуществени вреди до пълния претендиран размер. Постъпила е и жалба от подсъдимия А. чрез неговия защитник, с посочване на всички визирани в нормата на чл.348,ал.1,т.1-3 НПК основания. Същите са релевираните оплаквания и в представеното пред ВКС допълнително изложение. По жалбата се моли или решението на САС да бъде отменено и ксаторът да бъде оправдан; или да бъде отменено и делото да се върне за ново разглеждане; или да бъде изменено, като наложеното наказание бъде намалено и досежно лишаването от свобода, и досежно лишаването от правоуправление; както и за намаляване на присъдените обезщетения. Постъпило е възражение от конституирания като частен обвинител и граждански ищец Д. Д., в което се настоява да не бъде уважавана жалбата на дееца. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник и частните обвинители и граждански ищци П. чрез техния повереник поддържат жалбите с визираните в тях аргументи и настояват да не се уважава тази на противната страна. За неуважаване на жалбата на дееца моли и частният обвинител и граждански ищец Д. сам и чрез своя повереник. Представителят на ВКП намира жалбите за неоснователни. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и допълнителното изложение към тази на подсъдимия и изтъкнатите в тях доводи, като изслуша становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 НПК, намира за установено следното: ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЯ НА чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Въззивната инстанция е възприела изцяло аргументацията на първоинстанционния съд по фактите, доказателствата, приложението на правото, наложеното наказание и присъдените граждански искове, като е отразила становището си в своето решение. Пред нея са поставени процесуални въпроси по тълкуването на доказателствената съвкупност и оттам по изхода за правото, на които тя е отговорила подробно. Същите доводи на практика се излагат и понастоящем пред ВКС, като не се наблюдава ярко противопоставяне на приетото от съда, което да води до изводи за допускане на съществени процесуални нарушения, повлияли и на приложението на материалния закон, а по-скоро несъгласие с възприетото от СГС и САС, доколкото то не устройва тезата на защитата за оправдаване на дееца. Съдилищата по същество внимателно са съпоставили обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите В., Д. и Ш., за да стигнат до заключение,че поведението на Д. е било такова, че е пречело на водача правилно да води управлявания от него автомобил. Тъй като В. твърди, че не е видял съобщеното от подсъдимия вмешателство на Д. върху волана на колата, непосредствено преди тя да се отклони от пътя и да настъпи катастрофата, Д. отрича подобно свое поведение, а Ш. заявява само за споделени с него веднага след ПТП-то разногласия между мъжете в колата дали преустрояването да стане направо или наляво, правилно е преценено само изнасяне напред между шофьора и В. от страна на Д., вследствие на което е загубен контролът върху МПС-то. В този смисъл е ясно защо не са кредитирани единствено обясненията на подсъдимия и как на основание приетото се е стигнало до несподеляне на позицията за наличие на случайно деяние и осъждане на дееца по вмененото му обвинение. По въпроса за приложение на материалното право са изложени пространни мотиви, които ВКС не намира за нужно да повтаря дословно, тъй като се солидаризира с тях. Поведението на подсъдимия не насочва към възможност да се възприеме фигурата на “случайно деяние”. По-нататък, в жалбата се възразява срещу обстоятелството,свързано с наличие към инкриминирания момент-30.07.06 г., на пътен знак В 26 на мястото на произшествието. Като оставим настрана, че Областно управление- София на Републиканска пътна инфраструктура е отговорило, че преди произшествието такъв знак е бил поставен, дали той е бил налице към процесното време е без значение, с оглед осъждането на А. единствено за осъществено от него нарушение на чл.20,ал.1 ЗДП. ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЯ НА чл.348,ал.1,т.3 НПК. Основното оплакване по настоящото производство е по повод явна несправедливост на наложеното наказание,като частните обвинители П. и подсъдимият изтъкват генерално различни тези за допускане на такова нарушение. Първо, според частните обвинители определеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода за срок от три години не отговаря на критериите за определяне на такова. Очевидно се има предвид неотчитане на високата степен на обществена опасност на извършеното престъпление и дееца, несъобразяване с отегчаващите отговорността обстоятелства и с целите на наказанието, заложени в разпоредбата на чл.36 НК- чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1, т.3 НПК. Според подсъдимия е точно обратното,поради което той настоява за намаляване на наказанието му, макар и да му е наложено минималното такова, визирано в санкционната част на материалната наказателноправна норма и без да се сочат предпоставки, даващи възможност за преценка на разпоредбата на чл.55 НК. И двете предишни съдебни инстанции за защитили позицията си за налагане на А. на наказание три години лишаване от свобода и три години лишаване от правоуправление на МПС. Внимателно са съотнесени както облекчаващите,така и смекчаващите вината фактори и съпоставката им е довела до принципно правилни изводи по дължимото за налагане наказание. Това важи и за акта на СГС, и за този на САС, тъй като по втория са споделени изцяло съображенията на първия. Не може да се заяви съгласие с довода по жалбата на П., че съдът не е взел предвид причиняването на смърт и увреждания на много хора в насока на отсъждане на висока степен на обществена опасност на деянието. Макар и с други думи, САС е възприел това съображение и го е отчел като отегчаващо отговорността обстоятелство. Вярно е, че не е осмислена високата скорост на управление, особено по тъмно време,на неосветено място, при вираж на пътя. Това е възможно с оглед оправдаване на дееца по обвинението за извършено нарушение на чл.21 ЗДП. Но пък в обсъждания контекст е преценено съществено незачитане на задължението за контрол върху МПС-то при възникналата сериозна конкретна опасност за движението. Същевременно не може да не се отбележи, че от извършване на деянието досега са изминали повече от пет години, в които деецът не е реализирал динамичен престъпен стереотип. Освен това продължителността на процеса, без А. да стои в основата на това, може да бъде осмислена в смисъла, вложен в разпоредбата на чл.6 ЕКЗПЧОС по отношение на разумния срок. Това от своя страна винаги води до определяне на наказанието в по-нисък размер, както е станало в процесния случай. С оглед приетото от ВКС, е незаконосъобразно намаляване и на наказанието лишаване от право за управление на МПС, което е постановено в минималния възможен срок от три години. Както е известно от закона и съдебната практика, дълготрайността на лишаването от право като наказание от системата на тези по НК, не може да бъде по-кратко по времетраене от това на наказанието лишаване от свобода, дори и когато последното е определено при прилагане института на условното осъждане. Само в сферата на пълнота на обсъждане на всички доводи на страните, ВКС желае да отбележи, че формата на вината в конкретния случай е приета като непредпазливост с вид небрежност- подсъдимият не е предвиждал настъпването на вредоносния резултат, но е бил длъжен и е могъл да го стори /стр.14 от мотивите на СГС, трети абзац отдолу нагоре/. Ето защо няма смисъл да бъде отговаряно на възражение в жалбата на частните обвинители в частта, в която се твърди, че деецът се е движел с изключителна небрежност и самонадеяност /8 и 9 ред от втора страница/. Дори и да се обмислят тези изрази като изложени в житейски смисъл, те са същностни термини по вината в наказателното право, имат собствено съдържание и смесването им е недопустимо. Второ, не по-малък упрек е отправен от частните обвинители П. към съдилищата по същество, с оглед определяне на наказанието лишаване от свобода при условията на чл.66 НК с отмерване на петгодишен изпитателен срок. Без коментар, тъй като не става дума за правни измерения, ще бъде оставена тяхната жалба в частта, в която условното осъждане се приравнява на липса на наказание за мнозинството от хората, поради което и занапред подсъдимият може да управлява автомобил и да безчинства с мисълта как няма да получи наказание. Поначало в обсъждания смисъл се набляга на явна несправедливост на наложеното наказание, предвид нормата на чл.348,ал.5,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.3 НПК. Изложените аргументи са обясними в житейски, но не и в правен аспект. На практика те не се противопоставят на обилната аргументация на първостепенния и второстепенния съдебни състави за необходимостта от приложение на института на условното осъждане. Имайки предвид всички тях, прогласените цели на наказанието и в частност личната превенция, както и споменатата вече дълготрайност на процеса, ВКС намира, че за превъзпитание на дееца не е необходимо той да бъде изолиран от средата, в която живее. За разлика от твърденията по жалбата на частните обвинители, че с определяне на неефективно наказание за А. неговият живот няма да се промени, тази инстанция намира за абсолютно ясно от наказателноправна гледна точка в какво се състои промяната, с оглед последиците от осъждането, включително и условно такова. ПО ГРАЖДАНСКИТЕ ИСКОВЕ НА П.: Атакуват се само обезщетенията за неимуществени вреди, присъдени на Н. и П. П., в размер на по 60 000 лв.,като се настоява да бъдат уважени в пълния претендиран размер от по 100 000 лв. Първата инстанция е изложила подробни съображения за взетото от нея решение по отношение на ангажираната за подсъдимия деликтна отговорност по чл.45 и сл.НПК. Втората инстанция основателно е възприела аргументацията, споделяна и от ВКС. Настоящата се съгласява с изводите. Присъдените обезщетения отговарят на събраните в обсъжданата насока доказателства и на принципа за справедливост, предвиден в чл.52 ЗЗД. Вярно е, че мъката на родителите по загиналия в процесната катастрофа син трудно могат да бъдат остойностени в пари. Но сумите от по 60 000 лв. са такива, че биха могли да репарират, доколкото е възможно, причинените болки и страдания. Те не се нуждаят от завишаване, както се иска в жалбата на гражданските ищци, нито от занижаване, както се претендира по жалбата на подсъдимия. Във втория случай би ставало дума за необоснована снизходителност. ПО ГРАЖДАНСКИЯ ИСК НА Д.: Макар и в жалбата на подсъдимия да се иска намаляване на присъдените обезщетения за неимуществени вреди въобще, липсват съображения, изложени за това, и в частност относно отмереното на Д. обезщетение за неимуществени вреди, поради което върховната съдебна инстанция по наказателни дела не намира основания да го преразглежда. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение №112/30.03.11 г.,постановено по Н.Д.122/11 г. от АС-София, НО, 6 състав. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/