Р Е Ш Е Н И Е № 59 гр.София , 18 май 2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесет и първи март две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА МАЯ ЦОНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурора от ВКП Ивайло Симов след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 49/2022 г. и , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по протест на Апелативна прокуратура- София и касационни жалби, депозирани от адв.С. в качеството му на защитник на подсъдимия И. Й. и лично от подсъдимия, срещу решение №10025 от 13.09.2021 г., постановено по внохд №293/2020 г. на Софийски апелативен съд, НО. В протеста се релевира касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК, като се твърди, че определеното на подсъдимия от въззивната инстанция наказание лишаване от свобода в размер на една година, е явно несправедливо. Посочва се, че апелативният съд е подценил редица отегчаващи отговорността обстоятелства, а именно: че И. Й. е допуснал тежки нарушения на множество правни норми, имащи значение за безопасността на работниците, като в резултат на това е загинал един от най-опитните работници; че от извършеното от подсъдимия престъпно деяние е настъпил много тежък вредоносен резултат- смърт на негов служител. Прави се искане за отмяна на протестираното съдебно решение и връщане на делото за ново разглеждане на апелативната инстанция за определяне на наказание в размер на една година и шест месеца лишаване от свобода и увеличаване срока по чл.66 ал.1 от НК на три години и шест месеца. Наведените в касационната жалба, подадена от защитника на подсъдимия- адв.С. оплаквания са свързани с трите касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Поставя се акцент на това, че в атакуваното решение „липсва изричен запис, че подсъдимият се признава за виновен да е допуснал нарушение на чл.2 ал2 и чл.13 от Наредба №РД-07-2/16.12.2009 г., а директно се сочи, че той е оправдан“, както и че „липсва изричен запис, че в останалата й част първоинстанционната присъда е потвърдена, което означава, че и към настоящият момент е налице висящност по отношение на тази част от присъдата на първия съд“. На следващо място се твърди, че отказът на въззивната инстанция да назначи повторна техническа експертиза с вещи лица, различни от тези, изготвили първоначалните технически експертизи /според защитника тези експертни заключения са необосновани, а дадените в съдебното заседание допълнителни разяснения от вещите лица- уклончиви и неубедителни/ е лишило подсъдимия от правото на справедлив процес, проведен в съответствие с европейските стандарти. Като процесуално нарушение се посочва и неоснователното недопускане до разпит на част от поисканите от защитата свидетели, които биха могли да изяснят релевантни за делото факти; несъобразяването с информацията, предоставена от св.С. Л., в контекста на чл.15 ал.1 от Наредба №РД-07-2/16.12.2009 г.; неотчитане на фактическите данни, съдържащи се в показанията на св.Е. М. и на свидетели по делото, които твърдят, че са били налице лични картони, удостоверяващи получаването на лични предпазни средства от пострадалия К. Р.. Като процесуално нарушение се сочи и това, че делото е било разгледано и решено в нарушение на принципа non bis in idem. Във връзка с твърдението за нарушение на материалния закон са изложени подробни съображения относно това, че подсъдимият не е работодател на пострадалото лице; че провеждането на ежедневен инструктаж е било задължение на прекия ръководител на пострадалия, а именно „мениджър сервиз“, а не на управителя на търговското дружество; че не може безрезервно да се приеме, така както е сторил съда, че дейността по монтаж и демонтаж на климатици е с висок производствен риск; че е неправилен извода на съда, че на работниците не са били предоставени лични предпазни средства от работодателя. Във връзка с горните съображения, защитникът посочва, че не е възможно да се приеме за доказано нарушението на чл.10 ал.1 и чл.14 ал.1 от ЗЗБУТ и чл.5 ал.1 от Наредба №3 от 19.04.2001 г. за минималните изисквания за безопасност и опазване здравето на работещите при използване на лични предпазни средства на работното място. Оспорва се и приетата от въззивната инстанция причинна връзка между поведението на подсъдимия и настъпилия вредоносен резултат. Във връзка с оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание се твърди, че апелативният съд неправилно е отказал да приложи разпоредбата на чл.55 ал.1 от НК. Правят се искания в условията на алтернативност: да бъде отменено решението на САС и подсъдимият да бъде оправдан; да се намали размера на наложеното наказание лишаване от свобода; да се преквалифицира престъплението от чл.123 от НК в такова по чл.122 от НК; да се прекрати наказателното производство на основание чл.24 ал.1 т.6 от НПК; да се отмени въззивното решение и делото да се върне за ново разглеждане. В касационната жалба, изготвена лично от подсъдимия И. Й. се твърди, че въззивният съд не е съобразил всички събрани по делото материали, а направената от него оценка на доказателствените източници е неправилна и едностранчива, което е довело до неправилно установяване на фактите, съответно до изграждане на незаконосъобразни правни изводи. В тази насока се посочва, че съдът не се е съобразил със свидетелските показания и неоснователно се е доверил на експертните заключения, които са били изготвени при отсъствие на относима документална информация, както и че не е събрал всички доказателства за изясняване поведението на подсъдимия по изпълнение на дейностите по ЗЗБУТ в управляваното от него дружество. Посочва се, че въззивната инстанция неправилно е разчела задълженията на работодателя по чл.15 ал.3 от Наредба №РД-07-2/16.12.2009 г.; че неправилно е преценила дейността на лицата и дружествата, на които с документи и договори е било възложено изготвянето, следенето и осъществяването на контрол относно спазването на ЗЗБУТ и Наредба №РД-07-2/16.12.2009 г. В заключение се моли атакуваното решение да бъде отменено и подсъдимият оправдан, алтернативно - делото върнато за ново разглеждане. В срока по чл.351 ал.4 от НПК са постъпили и приети от ВКС възражение срещу касационния протест, изготвено от адв.С. и допълнение към касационната жалба, подадено от адв.Л.- и двамата защитници на подсъдимия. Във възражението са изложени подробни контра аргументи срещу наведените в протеста такива по повод оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, като отправената молба е протеста да бъде оставен без уважение. Допълнението на защитника адв.Л. съдържа детайлни съображения за липса на мотиви към въззивното решение. Твърди се, че същото е буквален препис на мотивите към първоинстанционната присъда, като освен това апелативният съд е оставил изцяло без отговор съществени възражения на защитата. Такива са били свързани с обстоятелствата, че:1. подсъдимият като лице, което не разполага със специални знания в областта на здравословните и безопасни условия на труд е възложил съблюдаването на законовите изисквания на специалисти- службата по трудова медицина, групата по условия на труд и отговорника по ЗЗБУТ, което сочи на пълно спазване на закона, като всички действия на Й. във връзка с безопасността на труда са били извършени в изпълнение на препоръките на лицата със специални знания, ангажирани да организират тази дейност; 2. с оглед създадената организация по осигуряване на безопасни условия на труд, подсъдимият нито е знаел, нито е могъл да предположи, че е необходимо предприемането на инкриминираните действия- осигуряване на ежедневен инструктаж; 3. отговорник за инструктажите на работниците е бил св.Л., който е бил пряк ръководител на пострадалия, поради което и твърдяното бездействие на подсъдимия не е в причинна връзка с настъпилия резултат; 4. липсата на ежедневен инструктаж не е в причинна връзка с настъпилия инцидент, тъй като пострадалият е сред най-опитните дългогодишни служители на дружеството, а дейността по демонтаж е рутинна. На следващо място се посочва, че мотивите съдържат противоречия, тъй като от една страна в тях е прието, че личните предпазни средства са били осигурени, а от друга- подсъдимият е бил признат за виновен, че не е осигурил безопасни условия на труд на пострадалия, като не му е предоставил лични предпазни средства /каска и предпазен колан/ и не е изградил съоръжения против падане. По-нататък, защитникът твърди, че подсъдимият е бил признат и по непредявено от фактическа страна обвинение- за това, че личните предпазни средства били разположени хаотично и нямало определено лице, което да следи за предоставянето им, както и, че тезата на съда е вътрешнопротиворечива, тъй като задължението за осигуряване на предпазен колан възниква за работодателя само когато поради естеството на работата не е възможно изграждането на съоръжения против падане, което означава, че е невъзможно изначално отговорността на Й. да се ангажира едновременно заради неосигуряване на съоръжения за колективна защита и за неосигуряване на предпазен колан. Адв.Л. открива противоречие в мотивите на съда и във връзка с характеристиките на дейността на подсъдимия, тъй като от една страна е прието, че отговорността на работодателя била „от организационен характер, а не от фактически“, а от друга- той е признат за виновен за неизвършване на фактическо действие „не провел и документирал провеждането на ежедневен инструктаж на пострадалия К. Р.“. В допълнението към касационната жалба се твърди и , че са били игнорирани доказателствата относно субективната страна на престъплението, като отново се подчертава, че в тази насока липсват мотиви. В заключение отново се моли въззивното решение да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане на апелативния съд. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд представителят на Върховната касационна прокуратура не поддържа протеста, тъй като счита, че разликата между наказанието, наложено на подсъдимия с присъдата и намаленото с въззвното решение, не изпълва съдържанието на нормата по чл.348 ал.1 т.3 от НПК- „явна“ несправедливост на наложеното наказание. По отношение на касационните жалби взема становище за тяхната неоснователност, поради което моли те да бъдат оставени без уважение, а въззивното решение-в сила. Защитниците на подсъдимия- адв.Л. и адв.С. поддържат касационните жалби по изложените в тях съображения, доводите, отразени в допълнението, изготвено от адв.Л., както и направените в тях искания. Частните обвинители П. Р., М. Р., А. Р. и повереника им адв.А., редовно призовани не се явяват пред ВКС , поради което не вземат становище по протеста и жалбите. Упражнявайки правото на последна дума подсъдимият И. Д. Й. моли да бъдат уважени касационните жалби. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди релевираните в протеста и касационните жалби оплаквания, доводите на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното : С присъда №245 от 19.12.2019 г., постановена по нохд №4090/2019 год., Софийски градски съд е признал подсъдимия И. Д. Й. за виновен в това, че на 16.05.2016 г., в [населено място], във вътрешния двор на [улица] [улица], в качеството си на управител на „фирма“, причинил смъртта на К. Г. Р., поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, при което нарушил чл.2 ал.2, чл.13 и чл.15 ал.1 от Наредба №РД-07-2 от 16.12.2009 г. за условията и реда за провеждане на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд и чл.10 ал.1 и чл.14 ал.1 от ЗЗБУТ, поради което и на основание чл.123 ал.1 и чл.54 от НК го е осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено на основание чл.66 ал.1 от НК за срок от три години и шест месеца от влизане на присъдата в сила. С присъдата в тежест на подсъдимия са били възложени и направените по делото разноски. По въззивна жалба на защитника на подсъдимия, пред Софийски апелативен съд е било образувано внохд №293/2020 г., приключило с решение №10025 от 13.09.2021 г., с което първоинстанционната присъда е била изменена, като подсъдимият И. Й. е бил оправдан за това да е допуснал нарушение на разпоредбите на чл.2 ал.2 и чл.13 от Наредба №РД-07-2 от 16.12.2009 г. за условията и реда за провеждане на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд; срокът на наложеното му наказание лишаване от свобода е бил намален на една година, като е бил намален и размера на изпитателния срок по чл.66 ал.1 от НК- на една година. Подсъдимият е бил осъден да заплати направените по делото разноски пред апелативната инстанция. Касационните жалби са ОСНОВАТЕЛНИ. Въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните, чиято единствена последица е отмяна на постановеното от него решение и връщане на делото за ново разглеждане. На първо място, в диспозитива на присъдата липсва решение на съдебния състав по важни за отговорността на подсъдимия въпроси. Съдът не е посочил какво решение е взел по приетото с присъдата, че има извършено деяние, че то е извършено от подсъдимия и е извършено виновно, че деянието съставлява престъпление, че неговата правна квалификация е по чл.123 ал.1 от НК, че подсъдимият е нарушил разпоредбите на чл.10 ал.1 и чл.14 ал.1 от ЗЗБУТ, чл.5 ал.1 от Наредба №3 от 19.04.2001 г. и чл. 15 ал.1 от Наредба №РД-07-2/ 16.12.2009 г., както и че в негова тежест са възложени направените на досъдебното и първоинстанционното съдебно производство разноски. Волята му по тези въпроси не е надлежно обективирана в диспозитива на съдебния акт, което е довело до нарушаване правата на подсъдимия да я узнае и в тази връзка адекватно да организира защитата си пред касационния съд. Допуснатото нарушение е поставило и ВКС пред съществени затруднения, свързани с възможността ефективно да осъществи контрол на атакуваното съдебно решение, като на практика я е изключило. Съдът „трябва да бъде последователен в своите изводи, като диспозитивът трябва да произтича логично от съобразителната част на решението“ /П., С.. Наказателен процес на НРБ. УИ „Климент Охридски София,1989/, каквото в случая не е налице. По-нататък настоящият касационен състав не приема, че в случая се касае само за технически пропуск, защото дори в правните основания за взетото решение са посочени единствено тези по чл.337 ал.1 т.1 и т.2 във вр.с чл.334 т.3 от НПК, които са свързани с изменение на присъдата, когато въззивният съд намалява наказанието /т.1 на чл.337 ал.1/ и прилага закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление /т.2 на чл.337 ал.1/. Основанието по чл.338 от НК, касаещо потвърждаване на присъдата в останалата й част /ако това е била волята на САС/, не се съдържа в съдебния акт. На следващо място, оплакването за липса на мотиви, не е лишено от основание. Един от аргументите на жалбоподателите в тази насока е твърдението им, че мотивите на въззивното решение са „copy paste“ на мотивите към постановената първоинстанционна присъда, което съгласно последователната и безпротиворечива практика на ВКС поставя под съмнение формирането на лично вътрешно убеждение в съдебния състав, поради което представлява съществено нарушение на процесуалните правила. Действително определени части на въззивните мотиви са буквален препис на тези, изготвени от първостепенния съд. За част от тях обаче- напр. за преписа на фактическата обстановка е налице логично обяснение. Това е така, тъй като въззивната инстанция изрично е отразила при излагането на фактите по делото, че това са обстоятелствата, приети от първостепенния съд / л.622 на гърба от съд.дело/. Вярно е обаче, че отразения в мотивите на решението на апелативния съд анализ на доказателствата, не обективира самостоятелна оценъчна дейност, нито пък изложените съображенията по правото са изведени въз основа на собствена преценка. В случая по- съществено от преписа им в тези части е, че мотивите по анализа на доказателствата и по правото не запълват необходимия стандарт за пълнота, поради което следва да се приравнят на липса на мотиви. Непълнота на мотивите е налице, когато съдът не е обосновал или не е обосновал достатъчно някои свои изводи било по фактите, доказателствата или правото. От друга страна, съгласно разпоредбата на чл.339 ал.3 от НПК, когато въззивната инстанция потвърждава първоинстанционната присъда, тя трябва да посочи основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на въззивната жалба. Това законово задължение, въззивният съдебен състав е пренебрегнал, като по отношение на част от възраженията е посочил, че „не е необходимо да го преповтаря дословно, тъй като споделя виждането на първата инстанция“, а относно друга част- буквално е преписал отговорите, дадени от градския съд. По настоящото дело, пред втората инстанция са били релевирани множество възражения по доказателствата и изводимите от тях факти, както и по правото, включително и такива, каквито не са били направени в хода на пледоариите пред СГС, и на които контролираната инстанция е дължала отговор. Нещо повече, пред САС е било проведено въззивно съдебно следствие, като са били събрани множество допълнителни доказателства, подлежащи на внимателна преценка и съпоставка с останалите, каквато липсва по делото. Без да претендира за изчерпателност, настоящият касационен състав ще посочи някои от тях, чиито анализ би имал значение за установяване на релевантни факти, съответно за вземане на решение по правото: Заповед 006/01.04.2016 г. относно определяне на представител на ръководството на ИСУ, координатор по качеството и координатор по ЗБУТ; Заповед №012/07.07.2015 г. за определяне на орган по ЗБУТ; Заповед №013/07.07.2015 г. за изграждане на група по условията на труд; Заповед №014/23.07.2015 г. за обучение на групата по условия на труд; протокол от 11.05.2016 г. на групата по условие на труд и пр. Наред с това, въззивната инстанция единствено е преписала в цялост изготвените в хода на проведеното от нея съдебно следствие повторна и допълнителна съдебно-технически експертизи, без да извърши дължимата преценка на направените от вещите лица технически изводи. Правната теория и съдебната практика са категорични, че съдът е длъжен да извърши пълноценна, а не формална оценка на заключението на експерта, която се осъществява на общо основание по вътрешно убеждение, като един от най-важните въпроси /наред с това дали експертизата е проведена в съответствие със закона/, който следва да се провери е, може ли да се счита, че са настъпили в действителност фактите, които се излагат в експертното заключение. За правилното разрешаване на този въпрос е необходимо експертното заключение да бъде проверено не само отделно взето, но и във връзка с всички събрани доказателствени материали, нещо което не е сторил въззивният съд. Липса на мотиви във въззивното решение се набелязва и по отношение правната страна на инкриминираното на подсъдимия престъпление. Освен това са налице и съществени противоречия, което отново води до извод за отсъствие на издържани в смисъла на закона мотиви. В тази насока, съдът е приел, че подсъдимият е нарушил разпоредбите на чл.15 ал.1 от Наредба №РД-07-2/16.12.2009 г.за условията и реда за провеждане на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, чл.10 ал.1 и чл.14.ал.1 от Закона за здравословните и безопасни условия на труд и чл.5 ал.1 от Наредба №3 от 19.04.2001 г. за минималните изисквания за безопасност и опазване здравето на работещите при използване на лични предпазни средства на работното място. При извършване на тази преценка обаче, съдът се е отклонил от описаните в обвинителния акт бездействия на подсъдимия и в този смисъл възражението на адв.Л., че съдът незаконосъобразно е разширил обхвата на обвинението, е основателно. Така, нарушението на: чл.15 ал.1 от Наредба № РД-№07-2 от 16.12.2009 г., прокурорът е свързал с това, че Й. „не е провел и документирал провеждането на ежедневен инструктаж на пострадалия Р.“; чл.10 ал.1 от ЗЗБУТ и чл.5 ал.1 от Наредба №3 от 19.04.2001 г. с това, че „ не е предоставил на пострадалия Р. лични предпазни средства“; чл.14 ал.1 от ЗЗБУТ с това, че „не осигурил безопасни условия на труд, като не му предоставил лични предпазни средства /каска и предпазен колан/ и не е изградил съоръжение против падане от височина или друго алтернативно решение“. Въззивният съд, за да аргументира нарушението на чл.15 ал.1 от Наредба №РД-7-2 от 16.12.2009 г. е посочил, че управителят „не е осъществил ефективен контрол за извършване работата без риск за здравето и по безопасен начин, като при оценка на риска не е включил всички аспекти на дейността , извършвана от сервизните техници, не е отчел непланирани, но предвидими събития при идентифициране на опасността от падане от височина“. Осъществяването на ефективен контрол е задължение на работодателя, но същото е предвидено в разпоредбата на чл.16 ал.1 т.6 от ЗЗБУТ, а последната не е била инкриминирана на подсъдимия. Досежно нарушението на разпоредбите на чл.10 ал.1 и чл.14 от ЗЗБУТ и чл.5 ал.1 от Наредба №3/2001 г. съдът отново е изложил обстоятелства в отклонение с претендираните от прокурора. Посочил е, че „ не се установяват и разработени инструкции от работодателя за ползване на лични предпазни средства. Не се установява и конкретно длъжностно лице, което е следвало да предостави личните предпазни средства на пострадалия. Всъщност управителят на /фирма/ не е създал необходимата пълноценна организация за правилното използване на личните предпазни средства, не е разработил регламентираната инструкция за ползване на личните предпазни средства и не е осъществил ефективен контрол за тяхното ползване“. На следващо място, съдът не е изложил съображения и по характера на инкриминираните правни норми, дали те съдържат задължения за работодателя и какви конкретно. Не е направил преценка на смисъла, вложен от законодателя в понятието „осигури“, визирано в разпоредбата на чл.5 ал.1 от Наредба №3/2001 г., което пък от своя страна е довело до противоречие в мотивите, доколкото САС е приел, че лични предпазни средства са били налице в дружеството, а същевременно е счел, че подсъдимият е нарушил коментираната правна норма. Липсват съображения и по отношение на това, защо дейността по монтаж и демонтаж на климатици се възприема като монтажна работа по смисъла на чл.15 ал.1 от посочената Наредба, независимо, че в тази насока са правени възражения от защитника на подсъдимия. По-нататък, обосноваването на причинна връзка между всяко едно от допуснатите от подсъдимия нарушения и настъпилия вредоносен резултат е от съществено значение, тъй като нейната липса, би довела до невъзможност от осъждането му. В случая отсъстват пълноценни мотиви за приетата причинно- следствена връзка, като изложените такива относно необходимостта от провеждането на ежедневен инструктаж са принципни и несвързани с конкретиката по делото. Липсват мотиви и относно субективната съставомерност на престъплението. В тази връзка, въззивният съд не е отговорил и на направеното от защитата възражение, че подсъдимият нито е знаел, нито е могъл да предположи, че е необходимо предприемането на инкриминираните действия, предвид създадената от него организация по осигуряване на безопасни условия на труд. Предвид изложените съображения за непълнота и противоречие в мотивите и липса на съображения в определени части на контролираното съдебно решение, ВКС счита, че е налице касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 във вр.с ал.3 т.2 от НПК. Последицата от констатираните по-горе две съществени процесуални нарушения, от категорията на абсолютните, е отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от апелативния съд. При новото разглеждане е необходимо да се извърши подробен, прецизен и сравнителен анализ на събрания доказателствен материал, да се обсъдят противоречията в отделните доказателства, като цялостната доказателствена дейност намери адекватно отражение в мотивите към въззивното решение. Да се изложат задълбочени мотиви относно обективната и субективна страна на инкриминираното престъпление и се отговори на всички възражения, направени от страните. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.5 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение №10025 от 13-09.2021 г., постановено по внохд №293/2020 г. на Софийски апелативен съд, НО. ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд, друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/