1 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 333 гр. София, 30.06.2016 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми юни през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА като изслуша докладваното от съдия Емилия В. ч. т. дело № 618 по описа за 2016г. Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Б. И., преупълномощен от Адвокатско дружество „В. и партньори”, срещу определение № 3675 от 17.12.2015г. по ч. гр. дело № 5179/2015г. на Софийски апелативен съд, ГК, 12 състав, с което е потвърдено определение от 15.09.2015г. по гр. дело № 16782/2013г. на СГС, ГО, І-13 състав. С потвърденото определение СГС е отхвърлил като неоснователна молбата на [фирма], [населено място] за допълване на постановеното на 07.05.2015г. решение № 3033 по гр. дело № 16782/2013г. на СГС, ГО, І-13 състав в частта му за разноските чрез присъждане и на направените в заповедното производство разноски. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В представено изложение съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – САС се е произнесъл по релевантни процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото, които са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция, в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като отговорите по тях ще внесат допълнителна яснота в бъдещата практика на съдилищата: 1. Длъжен ли е с решението си по иск с правно основание чл. 422 ГПК съдът служебно да се произнесе по отговорността за разноските в заповедното производство съобразно с изхода на спора по делото, както и при липса на спор между страните за разпределянето им? 2. Длъжен ли е ищецът още с исковата молба да поиска разноските по заповедното производство и в случай, че не го е направил към този момент губи ли правото да ги претендира, съответно преклудира ли се правото му по чл. 78, ал. 1 ГПК в последващото развитие на производството по чл. 422 ГПК? Следва ли иска за разноски в заповедното производство да се отхвърли поради незаявяването му още с исковата молба, когато към датата на предявяването й не е формирана задължителна съдебна практика по смисъла на т. 12 от ТР № 4/2013г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС? 3. С оглед на диспозитивното начало на гражданския процес, сезиран ли е съдът по установителния иск с искане по чл. 78, ал. 1 ГПК за разноските в заповедното производство, когато това е сторено със заявлението? С оглед на диспозитивното начало на гражданския процес, сезиран ли е съдът по установителния иск с искане по чл. 78, ал. 1 ГПК за разноските в заповедното производство, когато е направено общо искане за присъждане на разноски в последното заседание пред първата инстанция? Ответницата П. И. К. от [населено място] чрез процесуален представител адв. А. Черногорски оспорва частната касационна жалба и прави възражения за нейната недопустимост и неоснователност. Релевира доводи, че в ТР № 4/2013г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС не се обсъждат посочените от частния жалбоподател въпроси по начин и в посока, различни от мотивите на обжалваното определение. Ответницата поддържа, че по поставените въпроси е формирана трайноустановена съдебна практика, която е съобразена от въззивната инстанция – определение № 682/29.11.2010г. по ч. гр. д. № 589/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о. Излага съображения, че съдът е длъжен да се произнесе само в обема, в който е сезиран, а с исковата молба ищцовата банка претендира присъждане на разноски единствено в исковото производство, но не и направените разноски в заповедното производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. За да потвърди определението на първоинстанционния съд, с което е оставена без уважение молбата на ищеца за допълване на решението в частта за разноските и не са присъдени на ищеца разноски за заповедното производство, въззивният съд е приел, че ищецът е следвало да поиска присъждане на направените разноски в заповедното производство още с исковата молба. Изложил е съображения, че ако тези разноски са били поискани с исковата молба, ответникът по иска би имал възможност да направи възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение или да поиска изчисляване на разноските, ако те не са били изчислени правилно от съответния районен съд. Поради това, че ищецът не е посочил тези разноски в представения списък по чл. 80 ГПК, то същият не е имал намерение да поиска присъждането им. Съдебният състав се е аргументирал с обстоятелството, че съдът не се произнася служебно по разноските, направени в заповедното производство, предвид диспозитивното начало в гражданския процес, по силата на което съдът е длъжен да се произнесе единствено и само в обема, в който е сезиран. Допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на спора между страните и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Посочените от частния жалбоподател процесуалноправни въпроси се отнасят до задължението на съда, разглеждащ иска по чл. 422 ГПК, да се произнесе по искането на ищеца за присъждане на разноски за заповедното производство, направено със заявлението за издаване на заповед за изпълнение, и са релевантни за спора, тъй като са от значение за изхода на настоящото дело и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Тези въпроси са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4 / 2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 10.в и т. 12 и определение № 98/16.02.2016г. по ч. т. д. № 3139/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Процесуалните последици от предявяването на иска по чл. 422, респективно чл. 415, ал. 1 ГПК настъпват с подаването на искова молба, но считано от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Присъдените със заповедта за изпълнение разноски за заповедното производство не се включват в предмета на установителния иск по чл. 415, ал. 1 или по чл. 422 ГПК, а представляват законна последица от уважаването, респективно отхвърлянето на иска, което предпоставя правомощието на съда в исковото производство да разпредели отговорността за разноските по издаване на заповедта за изпълнение. С решението си по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство – относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В мотивите на т. 12 е посочено, че е недопустимо ищецът в исковото производство да поиска за първи път присъждане на разноски за заповедното производство, ако не е направил такова искане със заявлението. Ако заявителят е поискал със заявлението присъждане на направените разноски в заповедното производство, съдът, разглеждащ установителния иск, предявен по реда на чл. 422, респективно чл. 415, ал. 1 ГПК, дължи произнасяне по направеното в заявлението искане за разноски за заповедното производство, без значение дали ищецът отново е заявил това искане в исковата молба. Въззивният съд се е отклонил от тази практика, поради което следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Неправилно въззивната инстанция е приела, че непосочването от ищеца на тези разноски в представения списък по чл. 80 ГПК означава, че не е имал намерение да поиска присъждането им. Производството по установителния иск по чл. 422 ГПК представлява продължение на заповедното производство и след като в заявлението за издаване на заповед за изпълнение е направено искане за присъждане на разноски, какъвто е настоящият случай, то съдът, разглеждащ установителния иск, е длъжен да се произнесе по него. Ответникът по иска има възможност да направи възражение за прекомерност на разноските, както с възражението срещу заповедта за изпълнение, така и до приключване на исковото производство в първоинстанционното производство. Поради това, че искът е уважен общо за сумата 42 675,78 лв., от които главница в размер 39 170,93 лв., договорна /възнаградителна/ лихва 3 257,85 лв. и такси в размер 247 лв., а за разликата над уважения иск за договорната /възнаградителната/ лихва е отхвърлен до предявения размер 3 694,26 лв., дължимите разноски за заповедното производство, които ответницата следва да заплати на ищцовата страна, изчислени съразмерно на уважената част са общо 1 899,63 лв., от която сумата 853,52 лв. представлява платена държавна такса, а 1 046,11 лв. – платено адвокатско възнаграждение за заповедното производство, които суми са включени в заповедта за изпълнение. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯ определение № 3675 от 17.12.2015г. по ч. гр. дело № 5179/2015г. на Софийски апелативен съд, ГК, 12 състав и вместо това постановява: ОСЪЖДА П. И. К. с [ЕГН], постоянен адрес [населено място], [улица], вх. Б, ап. 27, настоящ адрес [населено място], [улица], съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 1, ап. 1 /адвокатска кантора/ чрез адв. А. Черногорски да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в заповедното производство общо в размер 1 899,63 лв. /хиляда осемстотин деветдесет и девет лева и шестдесет и три стотинки/, от която сумата 853,52 лв. представлява платена държавна такса за заповедното производство, а 1 046,11 лв. – платено адвокатско възнаграждение за заповедното производство, които суми са включени в заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 21.02.2013г. по ч. гр. дело № 1468/2013г. на СРС, ІІ гражданско отделение, 119 състав. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.