8 Р Е Ш Е Н И Е № 205 София, 25 ноември 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на двадесет и осми октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 497 по описа за 2019 година. С присъда по нохд № 450/17 г., Окръжният съд-Плевен осъдил подсъдимия Е. М. Г. за деяние, извършено в периода от 03.05.2007 г. до 30.09.2012 г., на основание чл.206, ал.4, във връзка с ал.1 и чл.54 от НК на седем години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване, като го оправдал за част от първоначалното обвинение – по същото време да е извършил престъплението обсебване и в [населено място], [община], както и за разликата над 293 374,50 лева (150 000 евро). На основание чл.206, ал.4, във връзка с чл.37, ал.1, т.3 от НК съдът постановил конфискация в полза на държавата на част от притежаваните от подсъдимия недвижими имоти, а на основание чл.206, ал.4, във връзка с чл.37, ал.1, т.т.6 и 7 от НК го лишил от право да заема държавна и обществена длъжност или да упражнява дейност, свързана с пазене и управление на чуждо имущество за срок от седем години. На основание чл.45 от ЗЗД подс.Г. е осъден да заплати обезщетения за имуществени вреди, както следва: на В. Я. Т. и М. Е. И. по 29 337,45 лева; на А. Б. А., А. И. И., Д. С. И. и Ц. С. Н. по 58 674,90 лева, всички суми дължими ведно със законната лихва, начиная от 30.09.2012 г. до окончателното им изплащане. Съдът се произнесъл по държавната такса и деловодните разноски, в това число и тези на частните обвинители и граждански ищци, които възложил в тежест на подсъдимия. С решение № 204 от 26.10.2018 т. по внохд № 215/18 г., образувано по жалба на подсъдимия Г., Апелативният съд-Велико Търново изменил присъдата в частта, относно времето и мястото на извършване на престъплението по чл.206, ал.4, във връзка с ал.1 от НК като я отменил в частта за периода от 04.05.2007 г. до 30.09.2012 г. и за място на извършване на престъплението – [населено място], [населено място] и [населено място], като оправдал подсъдимия по тази част на обвинението. В останалата обжалвана част присъдата на ПОС е потвърдена. Срещу въззивното решение е постъпила касационна жалба от подсъдимия, чрез адв.Л. Б., с която се възразява наличието на всички основания по чл.348, ал.1 от НПК и иска връщане на делото за ново разглеждане или оправдаване по възведеното обвинение. По реда на чл.351, ал.4 от НПК е прието допълнение към касационната жалба на подс.Г., изготвено от адв.Л. Т.. Пред ВКС подсъдимият лично и защитата му, адв.Т., поддържат жалбата и допълнението към нея. От всички частни обвинители и граждански ищци участие в касационното производство вземат А. А. с повереник адв.Г. П.; В. Т. и М. И. с повереник адв.З. М.; Д. И. и Ц. Н. с повереник адв.Д. М., последният повереник и на А. И.. А. А. представя писмени бележки. Пред ВКС посочените страни и процесуалните им представители изразяват становища за неоснователност на жалбата на подсъдимия. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура не намира основания за изменение или отмяна на обжалваното решение. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение установи: Пределите на настоящата проверка по реда на глава двадесет и трета от НПК са стеснени. Предвид инициативата за образуване на производството и възраженията, поставени на вниманието на касационния съд, вън от проверка стои оправдаването на подсъдимия за част от първоначалното обвинение, подробно посочено по-горе. Както се посочи, жалбоподателят е ангажирал всички касационни основания, като най-напред отговор трябва да получат възраженията за допуснати съществени нарушения на процесуални правила, защото само при тяхната неоснователност е възможна проверката за правилното приложение на закона, справедливостта на наказанието и на обезщетенията за имуществени вреди. По основанието по чл.348, ал.1, т.2 от НПК: Известно е, че по реда на глава двадесет и трета от НПК ВКС проверява дейността на въззивния съд. На тази основа се установи, че ВТАС е извършил проверката на първоинстанционния съдебен акт съответно на заложеното в чл.313 и 314, ал.1 от НПК. В мотивите на въззивното решение са налице съображения по дейността на първостепенния съд, като обобщено ВТАС не е намерил причини за критично отношение, с изключение на основанията, предопределили неговата намеса. Като споделя изцяло изводите на въззивния съд относно дейността на първоинстанционния съд, ВКС не намира за основателни възраженията срещу дейността на последно посочения съд. Възразява се, че съдът не е имал основание да не даде вяра на показанията на св.С. Г., Н. Г., Е. Г. и на обясненията на подсъдимия, както и да кредитира показанията на редица свидетели, конкретно посочени в жалбата и допълнението към нея, сред които В. Т., М. И., А. И. и др. В тази връзка се поддържа, че при оценката на отделните гласни източници, ВТАС е допуснал предположения, което, според жалбоподателя е недопустимо. Внимателното запознаване с мотивите на решението на въззивния съд, указва, че за изясняване на правнозначимите обстоятелства, от кръга по чл.102 от НПК, са събрани възможните доказателства от различни по вид доказателствени източници, анализирани са и експертни заключения. Изводите относно същите обстоятелства апелативният съд е изградил единствено въз основа на допустими и годни доказателства и доказателствени средства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като са интерпретирани съобразно действителния им смисъл и съдържание. При това са спазени и правилата на формалната логика, като съображенията на ВТАС по оценката на един или друг източник на доказателства се характеризират с последователност на разсъжденията, свързаност и обусловеност. Когато показанията на един или друг от свидетелите не намира подкрепа в останалия, събран по делото доказателствен материал, съдът има основание да не ги възприеме в съответната им част или изцяло. Съображенията на въззивния съд, изложени на л.11 и сл. в мотивите на решението, по оценката на показанията на С.Г., Н.Г., Е.Г. и на обясненията на подсъдимия са основани на надлежно събрани доказателства и са анализирани адекватно на обективното им значение. При това процесуално правилно същите показания и обяснения са анализирани с оглед на вътрешната им издържаност и безпротиворечивост и с оглед на другите елементи от доказателствената съвкупност. Достоверността на гласните доказателствени средства, както е известно, зависи не само от съпоставката им с други доказателствени средства, но и от собствената им убедителност, а тя на свой ред – от тяхната последователност, непротиворечивост и обективност. Водещото в същите съображения на съда е отсъствието на подкрепа на коментираните доказателства в останалите, надлежно събрани по делото и неубедителността на някои от коментираните източници на доказателства. Ползваните на някои места, на които защитата на подсъдимия е поставила акцент, на неприемливи изрази, не предопределя неправилност на решението на ВТАС да откаже доверие на свидетелите, за които иде реч, както и на част от обясненията на подсъдимия, нито пък позволява на настоящата инстанция да приеме, че изводите по фактите се основават на предположение. По сходен начин стоят нещата и с другата група свидетели, показанията на които са възприети от съда по същество. По оценката им са изложени подробни, детайлни, ясни съображения, за които ВКС не установи причини за невъзприемането им. Доказателствата, събрани в посока изясняване действителността на твърдяното от подсъдимия плащане на известна сума пари на св.В., категорично не позволяват положителен извод, какъвто се претендира от жалбоподателя. Дори и да се приеме, че такова плащане е сторено, то за него пострадалите по делото не са били известени от подсъдимия и разпореждането с инкриминираната от обвинението сума само указва на отношението му към получените от него на 3.05.2007 г. чужди пари. Неоснователно е и възражението, свързано с изводите на тричленната почеркова експертиза, както и това, че са били налице основания за назначаването на повторна такава. Заключението по споменатата експертиза е обосновано и не възниква съмнение в неговата правилност, поради което и правилно въззивният съд е отхвърлил доказателственото искане от страна на подсъдимия и защитата му. Ползваните от експертите научни способи и техники, различни от тези на в.л.А. (т.8, л.126 и сл.) и на в.л.Ц. (т.9,л.45 и сл.), са им позволили да дадат отговор на поставените им задачи, което не указва на противоречие в експертните заключения. При тези съображения ВКС не установи наличието на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. По основанието по чл.348, ал.1, т.1 от НПК: В рамките на фактите, приети за установени от въззивния съд, законът най-общо правилно е приложен. Към казаното от ВТАС по приложимото право – чл.206 от НК, ВКС намира за необходимо да добави, че съставът на престъплението по чл.217, ал.1 от НК има субсидиарен характер по отношение на престъплението по чл.206 от НК, т.е той следва да се приложи в случаите на неизпълнение на задължението деецът да се грижи за повереното му чуждо имущество, но не и когато има своене на имуществото, защото в такъв случай ще е осъществено престъпление по чл.206 от НК. При последното чуждото имущество - парите, са получени правомерно от дееца и единственото му задължение е да ги предаде на титуляра. Разпореждането с тях, третирането им като свои от страна на подсъдимия, винаги е обсебване. Възражението на подсъдимия, че съдът неправилно е квалифицирал извършеното от него обсебване като „особено тежък случай”, по смисъла на чл.206, ал.4 от НК е основателно. За да приеме, че е налице този признак от обективна страна, ВТАС е извел наличието на изключително висока степен на обществена опасност на деянието по две причини - защото престъпното посегателство е извършено спрямо доверили се роднини и защото механизмът по който е осъществено деянието допринася за такава оценка, както и завишена обществена опасност на дееца, предвид осъждането му през 2011 година, което го характеризира като личност незачитаща правовия ред, склонна да извършва престъпления (л.25-26 от мотивите). За да е налице квалифицирания състав на обсебване по чл.206, ал.4 от НК е необходимо да са налице две кумулативни изисквания „особено големи размери” и „особено тежък случай”. Не се спори, че първо посоченият признак е налице. Възразява се срещу наличието на втория признак. Особената тежест на случая се обуславя от два фактора – обществената опасност на деянието и обществената опасност на дееца. Решаващият фактор, който определя изключително високата степен на обществена опасност на имуществените престъпления, респ. на деянието, е причинената вреда, която в настоящият случай съществено надхвърля минимално необходимото за наличието на „особено големи размери”. С оглед на минималната работна заплата към времеизвършване на инкриминираното деяние, в размер на 180 лева, „особено големите размери” възлизат на 25 200 лева, предвид на което правилно въззивния съд е приел, че надхвърлянето на този размер 1630 пъти очертава наличието на изключително висока степен на обществена опасност на деянието. Споделимо е виждането на ВТАС, че родствената връзка между подсъдимия и пострадалите е относимо към последно посочения извод. Не така стоят нещата обаче, със застъпеното в мотивите на въззивния съд относно механизма, по който е осъществено деянието. Съображенията в тази насока не държат сметка за пределите на наказателното производство, очертани ясно от внесения в съда обвинителен акт, поради което и не се споделят от ВКС. Степента на обществена опасност на дееца е самостоятелен фактор, който трябва да се отчете при квалифициране на случая като „особено тежък”. Вярно е, че опасността на дееца се проявява в обществената опасност на извършеното от него деяние. Но когато законодателят е поставил изискването да се съобрази отделно и обществената опасност на дееца, той е имал предвид онези обстоятелства, които стоят извън обществената опасност на деянието и се отнасят само до личността на дееца. На тази плоскост ВТАС е акцентирал само върху посочените по-горе обстоятелства. Безспорно е, че преценката за опасността на дееца трябва да съобрази обстоятелствата за неговата личност към момента на извършване на престъплението. Подходът на съда, довел да извод за личност незачитаща правовия ред, склонна да извършва престъпления, фактически се основава на обстоятелство настъпило далеч след указаното време и поради това е неприемлив. Нищо друго не е съобразявано от проверявания съд. Данните по делото, относими към оценката на степента на обществена опасност на подсъдимия, на плоскостта на казаното, не позволява положителен извод за извеждането на изключителна степен на обществена опасност на дееца, по смисъла на чл.93,т.8 от НК, а това изключва квалифициращия признак „особено тежък случай”, по смисъла на чл.206, ал.4 от НК. ВКС следва да упражни правомощието си по чл.354, ал.2, т.2 от НК като преквалифицира извършеното от подсъдимия по чл.206, ал.3, предложение първо от НК. Възражението за наличието на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НК е основателно. ВКС не възприема всички съждения на въззивната инстанция при очертаване на кръга от смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Вярно е, че възрастта на подсъдимия не е преклонна, но тя трябва да се цени непременно във връзка с достатъчно подробните данни, събрани по делото, за тежкото здравословно състояние на подсъдимия Г., а тъкмо това ВТАС не е сторил. Безспорно е, че към времеизвършване на инкриминираното деяние, подсъдимият не е осъждан. Изводът, че в хода на досъдебното производство той се е укривал от органите му, не намира подкрепа в данните по делото. Известно е, че досъдебното производство по делото е образувано на 12.11.2012 г., повече от пет години след извършване на деянието. В хода на предварителната проверка, по молбата на Т. и И. с Вх.№ 980 от 10.04.2012 г. (т.1,л.174) Е. Г. е депозирал писмени обяснения пред проверяващия на 10.05.2012 г., когато е посочил местоживеенето си в [населено място] и е предоставил информация за ползвания от него мобилен телефон (т.1, л.173). От този телефон е бил призоваван от разследващия на 12.12.2013 г. (т.8, л.121), а по-късно на същият телефон не е установен, докладвано е, че е изключен (т.8, л.134). Трябва да се каже, че в материалите на досъдебното производство изобщо не се съдържа справка относно постоянния и настоящия адрес на подс.Г.. Липсват данни и за това да е извършена проверка, поради какви причини не е била възможна връзката с него по мобилния му телефон, макар такава да е била осъществявана. На два пъти досъдебното производство е приключвало без участието на подсъдимия, в негово отсъствие, с внасяне на обвинителен акт в ОС-Плевен, като и в двата случая – по нохд № 107/15 и 418/15, и двете по описа на ПОС, делото е връщано на прокурора за отстраняване на съществени нарушения на процесуални правила, в това число и свързано с личното участие на подсъдимия (т.9, л.95 и т.9,л.135). Едва след последното връщане с постановление от 15.09.2015 г. на ОП-Плевен е извършено щателно издирване на подс.Г., в която връзка с телеграма е бил обявен за общо държавно издирване (т.9,л.148 и сл.). На 18.12.2015 г. той лично е получил призовка (т.9, неномериран лист, след л.217) и на 20.01.2016 г., е бил привлечен към наказателна отговорност, разпитан в това му качество (т.10,л.6,9). След назначаване и изготвяне на поискана от него почеркова експертиза, материалите по делото са му били предявявани неколкократно (т.10, л.83,101 .и т.11, л.55.) – на 10.02016, 20.07.2016 и 16.09. 2016 г., 13.01.2017 г. На 11.04.2017 г. с личното му участие са проведени следствени действия по повдигане на обвинение и разпит в качеството му на обвиняем (т.11,л.70,72). Посочените дотук констатации съвсем не дават основание да се приеме, че подсъдимият се е укривал от органите на досъдебното производство и с поведението си е допринесъл за продължителността на срока на разследване. На следващо място, вече се посочи, че осъждането на подс.Г. през 2011 г. няма как да се ползва при оценката на степента на обществена опасност на неговата личност, и поради това не може да отегчава неговата отговорност, така, както е приел въззивният съд. ВТАС е счел, че първостепенният съд в достатъчна степен е съобразил дългият период време от извършване на престъплението до наказването му, което обаче, фактически не е сторено. Изминалите 12 години по своя размер и на плоскостта на казаното дотук трябва да бъдат съобразени в значително по висока степен, като подсъдимият бъде компенсиран. Казаното дотук предпоставя определяне на наказание в размер на минимума от предвиденото в закона по чл.206, ал.3 от НК, а именно три години лишаване от свобода, в какъвто смисъл въззивното решение подлежи на изменение. Продължителността, за която стана дума, следва да бъде отчетена не само с оглед на обема на наказателната отговорност на подс.Г., но и с оглед на изпълнение на наказанието лишаване от свобода. При всичко изложено ВКС намира, че необходимото наказателно въздействие може да бъде обезпечено и с отлагане изпълнението на наказанието от три години лишаване от свобода за максимално допустимия срок от пет години – чл.66, ал.1 от НК. По този начин ще се реализира предупредителният потенциал на условното осъждане, тъй като през този пет годишен срок заплахата за подсъдимия да изтърпи отложеното наказание е реална и поради това ще има възможност да преосмисли демонстрираното по настоящото дело поведение. Наложеното на подсъдимия наказание конфискация е правилно и законосъобразно. Не така стоят нещата с наказанията лишаване от права. Неправилно е приложен чл.37, ал.1, т.6 от НК, защото съдът налага наказания, които могат да бъдат изпълнени. Лишаването от право по чл.37, ал.1, т.6 от НК предполага деецът да заема държавна или обществена длъжност, каквито подсъдимият Г. – пенсионер по болест, не заема. В тази част решението следва да бъде отменено, тъй като законът е приложен неправилно. Наложеното наказание по чл.37, ал.1, т.7 от НПК трябва да се коригира по размер, като се намали от седем на три години. Оспореното решение е правилно и законосъобразно и в гражданската му част. Всички съображения на ВТАС, свързани с допустимостта на исковете, се възприемат изцяло от касационния съд. Не се установява тези съображения да не са съответни на данните по делото и на указанията на ТР № 5/2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС, поради което не е необходимо, нито задължително преповтарянето им тук. Водим от горното и на основание чл.354, ал.2, т.1 и 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 204 от 26.10.2018 т., постановено по внохд № 215/18 г. на Апелативния съд-Велико Търново, както следва: - преквалифицира извършеното от подсъдимия Е. М. Г. от престъпление по чл.206, ал.4 от НК в престъпление по чл.206, ал.3 от НК; - намалява наложеното наказание на подсъдимия Г. от седем години лишаване от свобода на три години лишаване от свобода; - отлага изпълнението на наказанието от три години лишаване от свобода за срок от пет години; - намалява наложеното наказание лишаване от право по чл.37, ал.1, т.7 от НК от седем години на три години; - отменя решението в частта, с която е потвърдена присъдата по нохд № 450/17 г. на Окръжния съд-Плевен по приложението на чл.37, ал.1, т.6 от НК спрямо подсъдимия Г.. ОСТАВЯ В СИЛА посоченото решение в останалата му част. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: