Р Е Ш Е Н И Е №125 гр. София, 29.10.2019 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева Емилия Донкова при участието на секретаря Зоя Якимова като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 616 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Я. Б., лично и като пълномощник на Д. Б. Г., срещу решение № 1251 от 19.10.2018г. по гр.д. № 1391/2018г. на Пловдивски окръжен съд. С него е отменено решението на Пловдивски районен съд по гр.д. № 13717/2017г. и вместо това е уважен предявения от М. Д. Р. против касаторите ревандикационен иск по отношение на сграда с идентификатор **** по кадастралната карта и регистри на [населено място], разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с адрес: [населено място], [улица], с площ на сградата 20 кв.м. и предназначение - хангар, гараж. Жалбоподателите намират решението за неправилно поради неправилно приложение на чл.92 ЗС, неизвършване тълкуване волята на страните, обективирана в нотариалния акт от 21.10.2016г. и поради избирателно кредитиране на част от доказателствата, без съпоставка с останалите такива и излагане на мотиви по отношение на всички доказателства. Поради това се иска отмяна на решението и постановяване на ново решение по съществото на спора, с което искът да бъде отхвърлен. Ответницата по жалбата М. Р. я оспорва. С определение № 232 от 09.05.2019г. е допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите за приложението на презумпцията на чл.92 ЗС и за необходимостта от тълкуване волята на страните за установяване дали при прехвърляне на собствеността върху застроен поземлен имот се прехвърлят и намиращите се в него сгради, които не са изрично посочени в прехвърлителния акт. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Ищцата се легитимира като собственик на спорния гараж на основание договор за дарение от нейния баща, сключен през 1975г. Предмет на това дарение е масивен гараж с желязобетонна плоча, застроен в дворното място. През 1993г. родителите й са й дарили и 100/277 ид.ч. от дворното място, съставляващо имот пл. № *, парцел * в кв. * по плана на [населено място]. Ответниците са съпрузи и са придобили от публична продан през 2016г. 177/277 ид.ч. от терена, заедно с еднофамилна жилищна сграда и две други сгради. Твърди се от ищцата, че с цел ликвидиране съсобствеността върху поземления имот тя прехвърлила на ответниците своите 100/277 ид.ч. от дворното място с нотариален акт от ***г. В резултат на това ответниците установили владение и върху гаража, който според ищцата не е предмет на сделката. Отразено е в нотариалния акт за покупко-продажба от ***г., че М. Р. прехвърля на ответника Р. Б. 100/277 ид.ч. от дворното място „заедно с всички подобрения и приращения в имота, без изградените в имота сгради, собствени на купувача”, като тези сгради са изброени с техните идентификатори - това са трите сгради, придобити от ответниците при публичната продан. Впоследствие, с нотариално заверена декларация от 28.02.2017г. ищцата, като собственик на сграда с идентификатор **** /това е спорния гараж/, е дала съгласие ответникът да построи сграда до собствената му жилищна такава. На 12.05.2017г. ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на гаража по приращение. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска като е приел, че при сключване на договора за продажба от 21.10.2016г. ищцата се е разпоредила както с правата си върху поземления имот, така и върху гаража, предвид израза „ведно с всички подобрения и приращения” и установената от останалите доказателства воля да се разпореди с всичко, което притежава в този имот. Пловдивски окръжен съд е приел, че гаражът е самостоятелен обект, със собствен идентификатор и собствена данъчна оценка; той не е изрично описан в договора за продажба с индивидуализиращите си белези, поради което следва да се приеме, че не е обект на договора и е останал в собственост на ищцата. За да достигне до този извод съдът е ценил данните, че в данъчната оценка при изповядване на сделката гаражът не е посочен, че и след сделката ищцата е заплащала данък за гаража, както и че на 28.02.2017г. е дала нотариално заверено съгласие ответника да строи в имота, което не би било нужно, ако той е собственик на гаража. Поради това е уважил ревандикационния иск на ищцата. По основанието за допускане на касационно обжалване. Правно релевантният въпрос е за приложението на презумпцията на чл. 92 ЗС и за необходимостта да бъде тълкувана волята на страните когато се прехвърля собствеността върху застроен поземлен имот, но намиращите се в него сгради не са изрично посочени в прехвърлителния акт. В практиката на Върховния касационен съд по решение № 120 от 22.10.2014г. по гр.д. № 2928/2014г. на ІІ г.о. се приема, че при прехвърляне на земята купувачът придобива и подобренията и сградите върху нея, щом същите не са изключени изрично като предмет на сделката; запазването на собствеността върху сградата, отделно от земята, трябва да бъде изрично уговорено в нотариалния акт, за да се смята оборена презумпцията по чл. 92 ЗС. В Решение № 37 от 04.04.2017г. по гр.д. № 3180/2016г. на І г.о. се изхожда от същото принципно разбиране, но същевременно се прави уговорката, че във всички случаи действителната воля на страните следва да се извлича чрез тълкуване както на нотариалния акт, така и на изявленията и поведението на страните при сключване на договора, на фактите около сключването на договора, на други сделки между страните или с трети лица. В същия смисъл са Решение № 370 от 06.07.2009г. по гр. д. № 994/2008г. на I г.о., Решение № 292 от 8.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 931/2009 г., I г.о. В обобщение според съдебната практика, щом постройките не са изрично изключени при прехвърляне собствеността на дворното място, по силата на правилото на чл. 92 ЗС се счита, че те също са прехвърлени, освен ако не е доказано друго. Тази практика следва да намери приложение и за настоящия случай. По касационната жалба. Обжалваният акт е постановен в отклонение от горепосочената практика и в нарушение на закона - чл. 92 ЗС. Допуснато е и нарушение на съдопроизводствените правила при съвкупната преценка на доказателствата. При тълкуване на волята на страните, отразена в нотариалния акт и с оглед на всички други обстоятелства, осъществени при и след сключване на договора, които са индиция за волята на страните, се налага извод, че целта на ищцата е била да се разпореди с всичко, което притежава /както земя, така и сгради/. Я. израз на това е изричното посочване в нотариалния акт на всички подобрения и приращения в двора и изключването само на сградите, които ответниците вече са придобили на друго основание, но не и на гаража. Това тълкуване е в пълно съответствие с показанията на нотариуса, пред когото е сключена сделката, с показанията на свидетелката П. В. и с обясненията на ответника за причините, поради които се е стигнало до заверка на декларацията от 28.02.2017г. Нотариус С. К. сочи, че поставила въпрос дали се продава и гаража, на което продавачката отговорила утвърдително; но понеже нито тя, нито родителите й разполагали с нотариален акт за него, се наложило нотариалният акт да бъде оформен с посочване на всички подобрения и приращения в дворното място. В същия смисъл относно волята на ищцата свидетелства и П. В. - наемател на гаража. Ищцата я уведомила, че е продала гаража и трябва да се изнесе, след което свидетелката се договорила с новия собственик Б.; според нея самата ищца посочила Б. като нов собственик, комуто следва да предаде владението. Въззивният съд изобщо не е обсъдил тези свидетелски показания. Отдал е значение само на факта, че след сделката ищцата е подписала нотариално заверено съгласие за строителство в имота, без да вземе предвид, че до него се е стигнало след като общината е отказала да издаде на ответника скица с виза за проектиране поради това, че има и друг собственик на имота и ответникът е бил принуден да търси бързо разрешение на проблема. Горепосочените доказателства, преценени съвкупно, налагат извод, че собствеността върху процесния гараж е прехвърлена с договора за продажба от 21.10.2016г. От една страна, липсва изрична уговорка за запазване собствеността върху него, напротив, уговорено е прехвърляне на земята с всички приращения и подобрения, така че е признато действието на презумпцията на чл. 92 ЗС. От друга страна, съпътстващите договора и настъпилите след това обстоятелства, също еднозначно индикират, че гаражът е част от предмета на договора. Фактът, че купувачът не е декларирал своевременно придобиването на гаража в данъчната си декларация не може да обоснове противен извод. При тези изводи предявеният иск се явява неоснователен. Ищцата М. Р. не е собственик на процесния гараж; тя се е разпоредила с него в полза на ответниците и искът й за признаване собствеността и предаване на владението подлежи на отхвърляне. Горното налага отмяна на обжалваното въззивно решение и постановяване на ново за отхвърляне на иска. По разноските. Такива следва да се присъдят в полза на касаторите. Те са направили разноски за държавни такси за касационното производство в размер на 80 лв. За въззивната инстанция са направили разноски 1200 лв. за адвокатско възнаграждение /всеки от тях е заплатил по 600лв./, а в първоинстанционното производство разноски от тяхна страна не са направени. Така че, общо им се дължат 1280лв. Водим от горното и на основание Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 1251 от 19.10.2018г. по гр.д. № 1391/2018г. на Пловдивски окръжен съд и вместо него постановява: ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 108 ЗС на М. Д. Р. ЕГН * от [населено място], [улица], ет.6, ап.16 против Р. Я. Б. ЕГН [ЕГН] и Д. Б. Г.-Б. ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], вх.В, ет.2, ап.3 за установяване собствеността и предаване владението върху сграда с идентификатор **** по кадастралната карта и регистри на [населено място], разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с адрес: [населено място], [улица], с площ на сградата 20 кв.м. и предназначение - хангар, гараж. ОСЪЖДА М. Д. Р., ЕГН *, да заплати на Р. Я. Б., ЕГН [ЕГН] и Д. Б. Г.-Б., ЕГН [ЕГН], сумата 1280/хиляда двеста и осемдесет/ лева разноски по делото за касационната и въззивната инстанция. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: