Р Е Ш Е Н И Е   № 106   София, 02 март 2010 година         ИМЕТО  НА  НАРОДА             Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на 12 февруари две хиляди и десета година, в състав:                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ ЧЛЕНОВЕ: ИВЕТА АНАДОЛСКА   НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ при участието на секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Явор Гебов изслуша докладваното от съдията Ивета Анадолска н. дело № 732/2010 година.       Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия С. Д. С. против въззивна присъда от 13.11.2009 год. по в.н.о.х.д. № 331/2009 год. на Варненския апелативен съд. В жалбата, поддържана и в съдебно заседание, като основание за проверка на въззивното решение, е релевирана процесуална и материална незаконосъобразност и явна несправедливост на наложеното наказание. Отправено е алтернативно искане за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, респ.-неговото изменение, с намаляване размера на определеното наказание лишаване от свобода и приложението на чл.66,ал.1 НК. Частните обвинители и граждански ищци П. И. Т. и И. П. Т., редовно уведомени не участват в касационното производство. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, като съобрази становището на страните и провери правилността на въззивното решение в пределите на правомощията си по чл.347 НПК, взе предвид следното: С атакувания съдебен акт е отменена присъда от 03.09.2009год., постановена по н.о.х.д. № 16/09 год.на Търговищки окръжен съд и постановена нова, с която е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия С за извършени престъпления по чл.142 и чл.198 НК и по реда на чл.23,ал.1 НК- определено общо наказание в размер на три години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален”общ”режим, в затворническо общежитие от „открит”тип.. С първоинстанционния съдебен акт е признат за невинен и оправдан подсъдимия С по предявените му обвинения за извършени престъпления по чл. 198, ал.1 и по чл.142,ал.2,т.2,т.5,т.6 НК и -ангажирана наказателната му отговорност по чл.339,ал.1 НК и наказан с „пробация”.     Жалбата на подсъдимия С е. неоснователна. Настоящият съдебен състав намира, че атакуваният съдебен акт не е опорочен, защото не са допуснати заявените нарушения на процесуалните правила, по смисъла на чл.348, ал.3,т.1 НПК. Инстанциите по същество правилно са очертали предмета на доказване по чл.102 НПК и са установили по предвидения процесуален ред всички правно значими факти и обстоятелства. Правата на касатора не са ограничени / в каквато насока се навеждат доводи в писмените бележки на защитата/ с незначителните пропуски в диспозитивната част на присъдата, относно текстовото изписване на престъпните състави. Непълнотата на доказателствата, не е самостоятелно касационно основание и подлежи на преценка само в контекста на евентуално нарушение процесуалните права на С. Фактическите изводи на апелативния съд са подкрепени с достатъчен обем съображения. Касационната инстанция счита, че не е нарушена разпоредбата на чл.303 НПК. Въззивната инстанция е подложила на съвкупна и прецизна оценка събрания доказателствен материал и са изведени категорични и несъмнени изводи, относно вината и авторството на извършените от касатора престъпления. Липсва отдаване на приоритетно значение на част от доказателствения материал-показанията на свидетелите П, свързани с установяване на обстоятелства, относими към доказване на основния факт-съпричастността му в престъпното посегателство. Тези гласни доказателства, логични и последователни по своя характер, са оценени през призмата на останалите-иззетото тиксо от мястото на произшествието, което по морфологичен и химически състав/по 10 признака/ е сходно с ролката, намерена при претърсването и изземването, извършено в дома, обитаван от касатора, а така също и една от отнетите вещи-мобилен телефон”Самсунг”, собственост на пострадалата, е била във фактическа власт на С. и от този апарат е проведен телефонен разговор от подсъдимия в нощта на отвличането. В тази насока, несъстоятелен е доводът за едностранен подход на въззивната инстанция при оценката на доказателствената съвкупност, на която е извършен прецизен и задълбочен анализ. Изложени са в достатъчен обем съображения при отхвърляне защитната версия на подсъдимия, относно начина на придобиване на инкриминираната вещ. В тази насока, убедително апелативният съд е анализирал възможността мобилният апарат да премине във владение на подсъдимия в центъра на гр. Т., в краткия отрязък от време след запалване на лекия автомобил, собственост на Ив. Т. на място,отдалечено на 20 км. Аргументацията на въззивната инстанция е в посока отхвърляне нелогичността на твърденията на подсъдимия, свързана с установяване на обстоятелството по какъв начин инкриминираната вещ се е озовала в негово владение, като липсва заявеното в допълнението към жалбата противоречие в мотивите на присъдата, относно този факт и оправдаването му по предявеното обвинение за извършено престъпление по чл.330НК. Действително, апелативният съд се е отклонил от процесуалните изисквания на чл.305, ал.3 НПК, като в подкрепа на съображенията за авторството на деянието е изтъкнал характерови особености на подсъдимия, необичаен почерк на осъществяване на престъпното посегателство, обстоятелства неотносими при преценка на наказателната му отговорност, но тези допълнителни аргументи не опорочават логичната последователност при формиране на вътрешното убеждение на съда.   При установените факти и обстоятелства, касационната инстанция счита, че материалният закон е приложен правилно. С деянието си подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна престъпния състав по чл.198,ал.1НК. Несъмнено, С. е упражнил физическа принуда спрямо пострадалите, за да прекъсне фактическата им власт върху инкриминираните вещи и установил противозаконно своя такава. Несъмнено, касаторът е осъществил и престъпния състав по смисъла на чл.142 НК,като е отвлякъл, заедно с неустановени по делото лица двамата пострадали/лишил ги е от възможност за свободно придвижване/, със съзнанието за всички квалифициращи елементи по т.2,т.5 и т.6 на посочения престъпен състав. Наложеното на подсъдимия наказание, не е явно несправедливо. При индивидуализацията му, са отчетени високата степен на обществена опасност на деянието и дееца, смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства-разгледани съвкупно в тяхната взаимна връзка и обусловеност и законосъобразно апелативният съд е счел, че с този вид и размер наказание се постиган целите на генералната и специална превенция. Продължителността на наказателния процес, която не се дължи на недобросъвестно процесуално поведение от страна на С. , е отчетена в съответствие на чл.6 ЕКПЧОС и чл.22 НПК, по подходящ начин при индивидуализиране на наказанието, в законовия минимум и начина на неговото изтърпяване. Не може да бъде възприет довода на защитата, изведен на базата на разглеждането на делото извън”разумния срок”, за необходимост от приложение института на „условното осъждане”. Отмерването на наказанието, подчинено на правилата на чл.54-55НК и прилагането на посочения институт-на тези на чл.66НК, са две различни мисловни дейности. По отношение на първата дейност, съдът е изложил мотиви при определяне на наказание в минималните граници, предвидени за съответния вид престъпление. За да се направи констатация, че с условното осъждане може да се въздейства възпитателно и възпиращо върху дееца, е задължителен изводът, че по този начин се въздейства възпитателно и върху останалите членове на обществото. Необходимостта от внимателна оценка на конкретната обществена опасност на деянието и отражението, което то е дало сред обществото, е безспорна. Организираният характер на престъпленията, драстичното посегателство върху нищо неподозиращите пострадали сочат на завишена обществена опасност на деянието и дееца. За това, законосъобразно е посочено, че за постигане на целите на наказанието в личен и обществен план, е необходимо ефективното му изтърпяване.   По изложените съображения касационната инстанция намира, че жалбата на подсъдимия като неоснователна, следва да се остави без уважение а въззивният съдебен акт – в сила.     Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд на РБ, първо наказателно отделение.     Р Е Ш И :     ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда от 13.11.2009год. по в.н.о.х.д. № 331/2009 год.на Варненски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване.       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: