Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 232
гр. София, 02.05.2018 г.



Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3628/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на В. М. М.; на В. М. М. и Г. М. М. и на В. Й. Т., всички от [населено място] срещу въззивно решение № 3843 от 31.05.17г., постановено по в.гр.д.№ 394/16г. на Софийския градски съд, VІ-В състав, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 257 от 24.08.15г., постановено по гр.д.№ 25868/12г. на Софийския районен съд, 66 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. М. М. срещу Г. М. М. и В. Й. Т. иск за делба на еднофамилна двуетажна жилищна сграда с идентификатор 68134.4327.2618.1 /пристроена към едноетажна жилищна сграда/, със застроена площ от 52 кв.м., състояща се от сутеренен, партерен и тавански етаж, намираща се в имот с идентификатор 68134.4327.2618 по КККР на [населено място], с административен адрес[жк], [улица] вместо него е допуснал делбата на тази сграда между страните при квоти: 11/48 ид.части за В. М., 5/48 ид.части за Г. М. и 32/48 ид.части за В. Т.. Със същото решение въззивният съд е потвърдил първоинстанциононото решение в частта, с която е отхвърлен искът за делба на построената в същото дворно място едноетажна жилищна сграда с идентификатор 68134.4327.2618.2 , със застроена площ от 75 кв.м.
По делото е установено, че дворното място, в което са построени процесните сгради, е принадлежало на общия наследодател на страните В. Т. В., който на 22.02.1972г., с нот.акт № 13/1972г., е отстъпил на дъщеря си Ц. В. Т. правото да построи двуетажната жилищна сграда, която е допусната до делба. На 04.05.1972г. същият е дарил на дъщеря си Ц. В. Т. и на сина си Й. В. Т. дворното място, без сградите в него /нот.акт № 47/72г./. В. Т. В. е починал на 20.02.1975г. и е оставил за свои наследници по закон Л. С. В.-преживяла съпруга и децата си Г. В. А., М. В. М., Ц. В. Т. и Й. В. Т., а след смъртта си на 15.05.1981г. Л. В. е оставила за свои наследници същите низходящи. По силата на съдебна спогодба от 21.03.1977г. по гр.д.№ 1514/77г. на СРС в общ дял на Л. В. и Й. В. е отредена едноетажната постройка, застроена на 75 кв.м., а по силата на съдебна спогодба от 21.05.1982г. по гр.д.№ 7059/82г. на СРС тази сграда е поставена в дял на съделителя Й. В. Т., заедно с 1/2 ид.част от дворното място. Същият е починал на 07.01.1993г. и е оставил за единствен свой наследник по закон сина си В. Й. Т.. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства относно момента на построяване на двуетажната жилищна сграда, представляваща самостоятелен обект на правото на собственост, и във връзка с възражението на ответника В. Т. за погасяване правото на строеж по давност, въззивният съд е приел, че тя е изградена в груб строеж след 1977-1978г. и преди 1980г. след изтичането на 5-годишния давностен срок по чл. 67 ЗС, т.е. след погасяването му в полза на собствениците на земята, които тогава са били Л. В. и Й. Т., поради което по силата на чл.92 ЗС е станала тяхна собственост при равни права. М. М. е починала през 2004г. и е оставила за свои наследници по закон децата си В. М. и Г. М.. Страните са наследници по закон /племенници/ и на починалата през 2007г. Ц. Т., както и на починалата през 2014г. в хода на процеса Г. А.. Със саморъчно завещание от 15.06.11г. последната е завещала цялото си имущество на племенницата си В. М.. С оглед на това и съгласно чл.5, ал.1 и чл.8, ал.4 ЗН делбата на сградата е допусната при посочените квоти.
По отношение на едноетажната жилищна сграда е прието, че по силата на съдебната спогодба от 21.05.1982г. единствен собственик на този сграда е станал Й. В. и понастоящем тя принадлежи на неговия единствен наследник В. В.. Прието е също, че направеното от Й. В. саморъчно завещание от 22.11.1992г., с което е завещал на сестра си Ц. Т. 1/2 ид.част от тази сграда, а след ней нейната смърт тя да остане на сина му В. В., е нищожно като противоречащо на закона – чл.26, ал.1 ЗЗД, тъй като завещателното разпореждане е направено в нарушение на забраната, регламентирана в чл.21, ал.2 ЗН, според която наследодателят не може да задължи наследника да запази и да предаде след своята смърт изцяло или отчасти полученото от него наследство на трето лице /фидеикомисарна субституция/. Изложени са и съображения, че от събраните по доказателства не е установено Ц. Т. да е упражнявала фактическа власт върху двете сгради, респ. че не е придобила по 1/2 ид.част от тях по давност.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът В. М. М. сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.2801 ал.1 ГПК по въпросите: 1.Следва ли да се приеме, че суперфициарната сграда не е построена в 5-годишния срок от учредяването на суперфицията, при наличието на категорични данни, че стените на сградата са изградени до 1976г., след като се касае до пристройка и изградените стени я индивидуализират достатъчно добре, респ. към този момент правото на собственост възникнало ли е в лицето на суперфициара; 2. Може ли с успех да се поддържа становище, че суперфицията не е реализирана в срок, след като строежът е завършен в съсобствен имот, без противопоставянето на останалите съсобственици на терена; 3. Тъй като давност служебно не се прилага, допустимо ли е наследник по коляно, чийто наследодател не се е позовал на погасителна давност, след повече от 30 години да се позовава на такава, а именно че суперфициарната сграда не е завършена в давностния срок; 4. След като лицето, в чиято полза е учредено право на строеж, изгради сградата със собствени сили и средства и я държи заключена, тъй като не е годна за обитаване, следва ли да се приеме, че то е придобило собствеността върху нея след изтичане на 10-годишен давностен срок ; 5. Следва ли да се приеме за нищожно на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, по реда на косвения съдебен контрол, завещанието на Й. В. Т. в полза на Ц. В. Т., след като мотивът-основанието за извършването му не е в нарушение на закона, а се касае до клауза по чл.20, ал.1 ЗН, което да води до нищожност на завещанието като цяло и 6. След като заветницата на основание приложените към нотариалното дело писмени документи е призната за собственик по завещание на 1/2 ид.част от старата едноетажна жилищна сграда, следва ли да се приеме, че тя е извършила разпоредителни действия по смисъла на закона, което й придава качеството на добросъвестен владелец и нотариалният акт е вписан по надлежния ред, придобива ли собствеността и по давност, след изтичане на 5-годишния срок от изготвянето на акта на 23.11.2000г.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторите В. М. М. и Г. М. М. са посочили, че по отношение на едноетажната жилищна сграда въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС – ТР № 1/12г. на ОСГК, както и по въпроса допуснато ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила в случаите, когато съдът приема, че е необжалвано съдебно решение в определена негова част и не коментира в решението си обжалвания от страната въпрос с аргумента, че е влязло в сила, макар че в действителност в тази част решението е обжалвано, но не е забелязано от съда, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът В. Й. Т. е посочил, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1.Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля; може ли съдът да даде приоритет на гласните доказателства пред писмените такива и може ли съдебното решение да почива на свидетелски показания, които не кореспондират с отразените в писмените доказателства факти и изявления; 2. Следва ли въззивната инстанция на решението аргументиране на противоположен извод - за основателност на предявения иск, да обсъди своевременно наведените правозащитни и правоизключващи възражения на ответната страна, да изложи мотиви като даде отговор на изложените от въззиваемия конкретни съображения срещу твърдяната от въззивника порочност на решението и 3. Трябва ли, когато дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, въззивният съд служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.
По подадените касационни жалби са постъпили отговори от насрещните страни, в които се изразява становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение по допускане делбата на двуетажната жилищна сграда, тъй като са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн. ДВ, бр.86/17г. с оглед датите на подаване на касационните жалби и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван противоречиво от съдилищата; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Следователно допускането на касационното обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба.
В случая поставеният от касаторите В. М. и В. Т. правни въпроси по отношение на решението за допускане делбата на двуетажната жилищна сграда, конкретизирани и уточнени от съда съгласно дадените с т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, а именно: може ли е да се прави възражение за погасяване на учредено право на строеж по давност, поради неупражняването му в срока по чл.67 ЗС, след построяването на сградата и следва ли въззивната инстанция при уважаване на предявения иск за делба на недвижим имот да обсъди своевременно направено от ответната страна възражение за придобиване на имота по давност, обуславят изхода на спора като вторият въпрос е решен в противоречие с представената от касатора практика на ВКС – Р № 87 от 02.07.13г. по гр.д.№ 829/12г., поради което касационното обжалване следва да се допусне при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а по първия въпрос при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като жалбоподателката не се позовава на никаква практика. Поставените от касатора В. М. последни два въпроса във връзка с едноетажната жилищна сграда не кореспондират на приетото от съда за липсата на съсобственост, свързани са с установяване на конкретна фактическа обстановка и не предполагат даването на принципни отговори, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. По отношение на останалите поставени в изложенията към двете жалби правни въпроси съдът ще се произнесе с решението по същество.
В изложението към касационната жалба на В. М. и Г. М. срещу въззивното решение в частта, с която потвърдено първоинстанционото решение за отхвърляне на иска за делба на едноетажната жилищна сграда не е формулиран конкретен правен въпрос, а вместо това са направени общи касационни оплаквания за неправилност на постановеното решение относно възражението за изтекла в полза на Ц. Т. придобивна давност, по които ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Съгласно посоченото тълкувателно решение касаторът е длъжен да посочи правния въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, който трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, а непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускането на касационната жалба до касационен контрол.
Поставеният в изложението въпрос е във връзка с направено от касаторите оплакване за неправилна констатация от въззивния съд, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която е прекратено производството по отношение на надстройка над едноетажната жилищна сграда и не е разгледал подадената от тях жалба срещу решението в тази му част. С оглед на това този въпрос също не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, тъй като при наличието на този хипотеза пътят на защита е бил друг – чл. 250 ГПК, а не чл.280 и сл. ГПК.
С оглед изложеното следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е допусната делбата на двуетажната жилищна сграда като на касаторите следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационните жалби в размер на по 25 лв. /чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/за всеки от тях по сметка на ВКС. В останалата му част касационно обжалване не следва де се допуска.
Предвид изложеното Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :


Д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 3843 от 31.05.17г., постановено по в.гр.д.№ 394/16г. на Софийския градски съд, VІ-В състав в частта, с която е отменено частично първионстанционото решение и е допусната съдебна делба на еднофамилна двуетажна жилищна сграда с идентификатор 68134.4327.2618.1 /пристроена към едноетажна жилищна сграда/, със застроена площ от 52 кв.м., състояща се от сутеренен, партерен и тавански етаж, намираща се в имот с идентификатор 68134.4327.2618 по КККР на [населено място], с административен адрес[жк], [улица] между В. М. М. с квота 11/48 ид.части, Г. М. М. с квота 5/48 ид.части и В. Й. Т. с квота 32/48 ид.части.
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивното решение в останалата му част.
У к а з в а на касаторите В. М. М. и В. Й. Т. в едноседмичен срок от съобщението да внесат държавна такса по с/ка на ВКС в размер на по 25 лв. за всеки от тях и да представят вносните документи по делото, като при неизпълнение касационните жалби ще бъдат върнати.
След изтичането на срока делото да се докладва за насрочването му в открито заседание или за прекратяване.
О п р е д е л е н и е т о е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: