Ключови фрази
Установителен иск чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ * предаване на владение * право на строеж * доказателствена тежест * погасителна давност


1

Р Е Ш Е Н И Е

№228

С., 12.11.2013 год.


В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди и тринадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА

при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия К. М. гр.д. № 3515 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Б. П., чрез пълномощниците й адвокат М. Б. и адвокат Н. Н., против решение № 270 от 15.02.2013 г., постановено по гр.д. № 3774 по описа за 2012 г. на Окръжен съд-Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 371 от 24.09.2009 г. по гр.д. № 1616/2006 г. на Районен съд-Пловдив за признаване за установено по отношение на А. Б. П., че Дело С. С. и М. Н. С. са собственици въз основа на учредено право на строеж с нотариален акт № 118 т.64 н.д. № 16188/1997 г. на Нотариус при РС Пловдив и след изграждане на сградата през 2005 г. на апартамент № 14 с принадлежности и прилежащо складово помещение, находящ се в [населено място], [улица] със застроена площ от 70.66 кв.м., намиращ се на 4-ти жилищен етаж от построената в УПИ ХІІ-234,235 от кв.649 по плана на [населено място] V ГЧ жилищна сграда и А. П. е осъдена да им предаде владението върху този апартамент и да им заплати разноски за първоинстанционното производство в размер на 479 лв. Присъдени са разноски за касационното производство в размер на 500 лв.
В жалбата са наведени доводи, че правните изводи на въззивният съд не съответстват на материалния закон и установените по делото факти, тъй като не са обсъдени всички събрани и относими към спорното правоотношение доказателства по делото и погрешно е възприет смисъла в указанията на отменителното касационно решение. Иска се отмяна на атакуваното решение и постановяване на ново, с което да се отхвърли предявения ревандикационен иск, като се присъдят и разноските по делото.
Ответниците по касационната жалба Д. С. С. и М. Н. С. оспорват основателността й.
С определение № 248 от 20.06.2013 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречиво разрешаване в практиката на съдилищата на въпроса: „неоспорването на фактическо твърдение за упражняване на фактическа власт и получаване на призовки на адреса на който е постоянния адрес на ответника, достатъчни ли са, за да се формира извод, че ответника упражнява фактическа власт върху ревандикиран имот”
Въпросът е относим към настоящия правен спор, по който въззивното производство се е развило след като с решение № 342 от 11.12.2012 г. по гр.д. № 373/2012 г. на ВКС, І г.о. е отменено предходно въззивно решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и делото е върнато за ново разглеждане за обсъждане данните по делото за това кога правото на строеж е било упражнено и установяване дали възражението на ответниците за погасяване по давност на правото на строеж следва или не момента на реализиране на строителството, както и обсъждане на писмените доказателства – споразумения от 14.05.2001 г. между собствениците на земята и С. Б. и от 1.06.2001 г. между собствениците на земята и ЛК [фирма] и изясняване смисъла на уговорката досежно процесния апартамент и дали собствениците на земята не са имали предвид частично погасяване на правото на строеж в смисъл правото на строеж за процесния апартамент, макар и нереализирано, да се запази и ако това е така, кое е наложило последващо включване на правото на строеж за процесния апартамент в обема на учреденото в полза на [фирма] право на строеж през 2004 г. и за обсъждане кой владее спорната вещ, за която в нот.акт № 14/2006 г. е записано, че ответницата А. П. придобива собствеността, а трето неучастващо лице-М. П. - правото на ползване.
Пловдивският окръжен съд е приел, че в изпълнение на сключен преди това предварителен договор за продажба в полза на Д. С., по време на брака му с М. С., на ищците е било надлежно учредено с нотариален акт за продажба № 118 т. 65 д.№ 16188/1997 г. на Нотариус при РС Пловдив право на строеж върху процесния апартамент с принадлежности и прилежащо избено помещение № 14 и ищците са придобили това ограничено вещно право в режим на съпружеска имуществена общност на поддържаното деривативно основание-сделка, като учредено от неговите титуляри - С. Б., действащ като [фирма], и съпругата му М. Б., на които преди това, правото е била надлежно учредено от собствениците на терена с нотариален акт № 53/1995 г. Въз основа на показанията на свидетелите К. и Ф. и от двете заключения на СТЕ пред районния съд е установено, че строителството на сградата е спряно от 1998 г. до 2004 г.
През 2001 г. във връзка със строителството на сградата са били постигнати две споразумения, по които ищците С. не са участвали и липсват данни да са им станали известни преди делото, но по едно от тях-това от 14.05.2001 г. са участвали техните праводатели и лицата, в полза на които първоначално през 1995 г. правото на строеж е било учредено от собствениците на терена. В първото споразумение – това от 14.05.2001 г. собствениците на терена и С. Б. се съгласяват да прекратят отношенията си, свързани с изграждане на сградата, поради практическа невъзможност на суперфициара да изпълни задълженията си, а собствениците се задължават да започнат да осъществяват от свое име СМР по довършване на сградата, а С. и М. Б. вместо изпълнение на задълженията си за изграждане на обектите се задължават да прехвърлят на [фирма] вещните си права върху апартаменти, като по отношение на процесния апартамент № 14 специално е посочено, че ще се прехвърли на лицата, с които има сключен предварителен договор. В тази част, касаеща организацията на бъдещи договори за прехвърляне на вещни права върху обекти в сградата е уговорено споразумението да има характер на предварителен договор и е уговорен срок за сключване на окончателен договор. С второто споразумение от 1.06.2001 г. собствениците на терена се съгласяват [фирма] да поеме и финансира за своя сметка строителството на сградата до окончателното й изграждане и приемане, както и дружеството да се разпорежда с вещите/вещните права върху недвижимите имоти, които ще получи от Б., като при разпореждане с тези активи, паричните и др. постъпления ще се използват за довършване на сградата. През 2004 г. е било извършено волеизявление за отказ от право на строеж в т.ч. досежно процесния апартамент от първоначалните му титуляри С. и М. Б., като не е спазена формата за неговата действителност - извършена е само нотариална заверка на подписите, но отказът не е вписан, поради което същото волеизявление не е породило целените правни последици.
През същата година с нотариален акт № 123 т.ІІ рег. № 5460/д.№ 311/2004 г. от 25.08.2004 г. по описа на Нотариус С.П. в полза на [фирма] собствениците на терена продават правото на строеж на процесния апартамент с принадлежности и с нот. акт от същата дата 25.08.2004 г.№ 129 т.ІІ рег.№ 5480/д.№317/2004 г. по описа на Нотариус С.П. купувачът [фирма] продава правото на строеж върху този апартамент на Н. А. И. по време на брака му с В. А.. През 2006 г. са извършени други две разпоредителни сделки, касаещи процесния апартамент, и двете от 1.08.2006 г. - с нот. акт № 13 т. ІV рег. № 4703/д.№ 604/2006 г. на Нотариус К. А. Н. А. и В. А. продават процесния апартамента на С. С., а с нот. акт № 14 т.ІV рег.№ 4704/2006 г. купувачът С. С. продава голата собственост на А. П., а на М. П. пожизненото право на ползване върху същия апартамент.
Въз основа на експертното заключение на СТЕ е прието за установено, че сградата е изградена в груб вид през 2005 г., Акт за приемане на конструкцията е подписан на 12.09.2005 г., а Протокол обр. 15 е изготвен с дата 28.03.2007 г. и през ноември 2007 г. сградата е въведена в експлоатация с Удостоверение на Гл.Архитект на Район”С.”. И. производство е образувано на 12.05.2006 г., което е преди съставянето на Протокол обр. 15, но след изграждането на сградата в груб вид, а възражението за погасяване по давност на прехвъреното на ищците право на строеж е заявено за първи път – не от собствениците на терена, които не са страни по делото, а от Н. А. и В. А. в с.з. на 9.11.2006 г. Възражение за погасяване по давност на правото на строеж на ищците е противопоставено и от новоконституираната в прозводството пред районния съд А. П. през 2010 г. с въззивната жалба.
При горните факти е направен извод, че със споразумението от 14.05.2001 г. е било изрично постигнато съгласие за изключване от обема на Договора правото на строеж за процесния апартамент, като с нот. акт от 2004 г. в полза на праводателите на А. П. не се учредява право на строеж, а се продава право на строеж за процесния апартамент. Ищците не са участвали, не са страна по тези договори и липсват данни същите да са им станали известни. Липсват данни и липсват основания да се приеме, че към момента на продажбата на правото на строеж за процесния апартамент през 2004 г. на праводателя на ответницата- [фирма] да е било упражнено спрямо Б. от собствениците на терена възражение за погасяване по давност на учреденото право на строеж или да е било постигано споразумение между тях и предишните негови титуляри и праводатели на ищците - третите лица Б. за погасяване на учреденото в тяхна полза през 1995 г. право на строеж за процесния апартамент.
Позовавайки се на Тълкувателно решение № 1/4.05.2012 г. по т.д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, окръжният съд е мотивирал, че случая се касае за отделен самостоятелен обект – апартамент на ІV етаж с принадлежности от жилищна сграда, правото на строеж за който, както и за други обекти в същата сграда е било учредено от собствениците на терена в полза на праводателите на ищците С., които са поели и задължението за изграждане на цялата сграда през 1995 г.; разрешението за построяване на сградата липсват данни да е издадено за изпълнение на строителството на етапи; правото на строеж в полза на ищците им е прехвърлено от първоначалните суперфициари през 1997 г.; сградата е изградена в груб вид през 2005 г. и за първи път възражение за погасяване по давност на правото на строеж за процесния апартамент е заявено през 2006 г. и не от собствениците на терена, а от правоприемник на лицето в полза на което през 2004 г. правото на строеж за апартамент № 14 е било продадено от собствениците на терена и е направил извод, че възражението по чл.67 от ЗС е заявено и поддържано след изграждане на сградата в груб вид, поради което същото е неоснователно след реализирането на правото.
Отделно е прието, че след като процесният апартамент е бил изключен от договорките по споразумението от 14.05.2001 г., а и към този момент първоначалните суперфициари Б. вече не са били негови титуляри, а са го били прехвърлили на ищците С. по нотариален ред, с които преди това са имали сключен и предварителен договор за продажба, като волеизявлението им за отказ от право на строеж от 2004 г. е нищожно поради неспазване на формата за действителност и поради липса на предмет, то към момента на продажбата на право на строеж в т.ч. за процесния апартамент през 2004 г. в полза на [фирма] собствениците на терена не са били негови собственици и към този момент липсват данни за упражняване на правата на собствениците на терена по чл. 67 от ЗС, нито е постигано споразумение между тях и първоначалния суперфициар в тази връзка, то продажбата на правото на строеж за процесния апартамент в полза на [фирма] няма вещен ефект, както нямат вещен ефект и последващите прехвърлителни сделки в полза на А. и П..
Изложени са и съображения, че въпреки липсата на конкретни доказателства за упражняването на фактическа власт от ответника П., то с оглед нейното процесуално поведение – не е оспорила упражняването на фактическа власт върху апартамента и от 2008 г. постоянният й адрес съвпада с административния адрес на процесния апартамент, на който получава съобщения и призовки – следва същата да бъде осъдена да предаде владението му, като не се установява носителят на вещното право на ползване М. П. да ползва апартамента, а и тя е трето лице и не е обвързана от силата на пресъдено нещо по настоящия спор и защитата й в изпълнението остава открита в случай, че е във владение на имота преди завеждане на настоящото дело.
Именно във връзка с извода, че ответника А. П. упражнява фактическа власт върху имота, е налице и противоречиво разрешаван в съдебната практика правен въпрос. С решение № 1235 от 13.01.2009 г. по гр.д. № 184/2007 г., ВКС, ІІІ г.о. е прието, че „само оспорването на искове не може да обоснове изводи за упражняване на фактическа власт и ползване на процесните имоти от ответника. От процесуалното поведение на ответника по исковете не може да се прави заключение за изпълнение задължението на ищеца, чиято е доказателствената тежест на основание чл.127 ГПК /отм./, за доказване пасивната легитимация по исковете. Ищецът, който твърди, че ответникът държи и ползва процесните имоти без основание трябва да проведе пълно доказване на тези факти.”.
На основание чл.291, т.1 ГПК правилна е практиката по решение № 1235 от 13.01.2009 г. по гр.д. № 184/2007 г., ВКС, ІІІ г.о. Съгласно чл.127, ал.1 и чл.128, ал.1 ГПК-отм. всяка от страните в процеса следва да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения, като не подлежат на доказване само фактите, които с изрично определение са обявени от съда като известни или безспорни по делото. Процеса на доказване включва допускане и събиране на поискани от страните доказателствени средства, чрез които пряко или косвено се установява осъществяването на твърдяно обстоятелство. Процесуалното поведение на страната може да има доказателствено значение само при условията на чл.128, ал.2 ГПК–отм., като съдът приеме за доказани неизгодни за страната факти, относно които същата страна е създала пречки за събиране на допуснати доказателства. Следователно от процесуалното поведение на ответника – оспорване на иска без да е изрично оспорено твърдението за осъществявана фактическа власт и от получаване на призовки и съобщение на адреса на спорния имот - не може да се направи извод нито, че обстоятелството кой упражнява фактическата власт върху имота е безспорно, нито, че е доказано.
По основателността на касационната жалба: основателен е доводът, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение като не е обсъдил доводът на ответницата и свързаните с него писмени доказателства, че сградата е завършена в степен на „груб строеж” към 25.07.2006 г. и не следва да се възприема експертното заключение, че това е станало през 2005 г. В случая експерта е направил извод, че покривната конструкция е била изградена към 12.09.2005 г., тъй като тогава е подписан протокол обр.14, който се съставя след изграждане на покрива на сградата /досието на обекта с отделните актове и протоколи, съставяни по време на строителството не е налично и липсват документи кога е завършен покривът/. Ответникът А. П. е поддържала, че завършване на покривна конструкция се сочи едва в приетото като доказателство удостоверение на [община] район „С.” № 6668-314 от 25.07.2006 г., който момент следва да се приема за наличието на степен на завършеност „груб строеж”, тъй като предходното удостоверение № 99-ОС-158 от 30.08.2005 г. е издадено непосредствено преди акт 14 и сочи частично завършване на мазилки, дограми и покрив.
И двете посочени удостоверения на [община] – район „С.” са издадени по искане на управителя на [фирма] на основание чл.181, ал.2 ЗУТ. Съгласно посочената норма след завършване на сградата в груб строеж, констатирано с протокол на общинската администрация, предмет на прехвърлителна сделка може да бъде построената сграда или самостоятелни части от нея. Следователно общинската администрация е удостоверила, че сградата, в която се намира процесният апартамент е била изградена на етап груб строеж още към 30.08.2005 г.
Следователно към 30.08.2005 г. притежаваното от ищците право на строеж въз основа на договора за покупко-продажба от 1997 г., се е трансформирало в право на собственост върху изградения в груб строеж апартамент. Р. след тази дата по настоящото дело възражение за погасяване на правото на строеж при условията на чл.67 ЗС не може да доведе до отпадане правото на собственост на ищците независимо дали е направено от собствениците на терена или от техни правоприемници. Развитите в касационната жалба доводи по приложението на чл.118 ЗЗД, а именно, че след изгубване качеството длъжник посочената норма не намира приложение, което се отнася и до трето лице, можещо както да се позовава на изтеката вече давност, така също и да иска обратно даденото на кредитора, след изтичане давността на чуждото за него правоотношение, са изцяло неотносими. Същите са обосновани с твърдението, че А. П. не е правоприемник на собствениците на терена, тъй като към момента на осъществяване на прехвърлителните сделки, не са възникнали вещни права, следователно няма как да възникнат и задължения, а правата на приобретателите върху имота са възникнали едва след валидното позоваване на изтеклата давност предвид ретроактивното му действие. Наличието на частно правоприемство се определя въз основа наличието на валидно сключен договор, а обстоятелството дали е настъпил целения ефект – в случая прехвърлянето на вещното право – е относимо към изпълнението на договора, а не към неговата валидност. След като ответницата е частен правоприемник на собствениците на терена и след като последните не са се позовали на погасяване по давност на правото на строеж на ищците преди неговото реализиране и придобиване на правото на собственост върху изградения в груб строеж апартамент, то последващото позоваване по чл.67 ЗС е без правно значение.
С оглед изложеното следва, че допуснатото процесуално нарушение поради необсъждане на част от доказателствата и доводите на ответницата не са се отразили на правилността на въззивното решение в частта, с която е признато за установено, че ищците са собственици на процесния имот.
Основателни са и доводите в касационната жалба, че в нарушение на правилата на доказателствения процес, съдът е приел за установено, че ответникът А. П. упражнява фактическа власт върху процесния имот въз основа на процесуалното й поведение – липса на изрично оспорване на това фактическо твърдение и получаване на призовки и съобщения на адреса, тъй като с оглед отговора на въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, от факта на получаване на съдебни книжа на определен адрес, не може да се направи извод, че е доказано кой упражнява фактическата власт върху ревандикиран имот. Същото се отнася и до обстоятелството, че постоянния адрес на А. П. съвпада с административния адрес на процесния апартамент. Съгласно чл.93, ал.5 и 6 от Закона за гражданската регистрация постоянният адрес е посочения от гражданина адрес за кореспонденция с органите на държавната власт и органите на местното самоуправление и служи за упражняване или ползване на права или услуги в случаите, определени в закон или друг нормативен акт. Следователно регистрирането на даден адрес като постоянен не може да има доказателствено значение в гражданския процес за установяване факта на упражняване на фактическа власт.
Допуснатото нарушение не се е отразило върху правилността на извода, че е установено, че А. П. упражнява фактическа власт върху ревандикирания апартамент и следва да бъде осъдена да предаде владението му. По делото въз основа на съдебно удостоверение е издадена справка от Автоматизираната информационна система „Български документи за самоличност” /лист 50 от гр.д. № 2637/2010 г. на ОС-Пловдив/, в която адресът на процесният имот е посочен като настоящ адрес на А. Б. П., считано от 12.09.2008 г. Съгласно чл.94, ал.1 от Закона за гражданската регистрация настоящият адрес е адресът, на който лицето пребивава, като според нормата на чл.96 от същия закон, настоящият адрес се заявява лично или по изключение от пълномощник с нотариално заверено пълномощно чрез подаване на адресна карта по образец от лицето до общинската администрация. Представената справка установява, че на 12.09.2008 г. по предвиденият в закона ред А. П. е заявила адресът, на който се намира процесният апартамент, като свой настоящ, т.е. като мястото където живее, което съставлява извънсъдебно признание, че упражнява фактическата власт и при липса на други данни по делото, следва да се приеме за установено, че именно тя владее ревандикирания имот. За основателността на предявения иск е без правно значение дали владението се осъществява само от нея или и от трето лице /носителя на вещното право на ползване/, както и дали това трето лице я е допуснало в имота, тъй като по делото не е установено третото лице, закупило вещното право на ползване от несобственик да притежава права, които да са противопоставими на ищците, като носители на правото на собственост върху апартамента.
В обобщение следва да се приеме, че въззивният съд правилно е достигнал до извод за основателност на предявения от Д. С. С. и М. Н. С. против А. Б. П. ревандикационен иск, поради което атакуваното решение следва да бъде оставено в сила.
Ответниците по касационната жалба Д. С. С. и М. Н. С. не са представили доказателства за направени в настоящото производство разноски, поради което такива не следва да им се присъждат.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 270 от 15.02.2013 г., постановено по гр.д. № 3774 по описа за 2012 г. на Окръжен съд-Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 371 от 24.09.2009 г. по гр.д. № 1616/2006 г. на Районен съд-Пловдив за признаване за установено по отношение на А. Б. П., че Д. С. С. и М. Н. С. са собственици въз основа на учредено право на строеж с нотариален акт № 118 т.64 н.д. № 16188/1997 г. на Нотариус при РС Пловдив и след изграждане на сградата през 2005 г. на апартамент № 14 с принадлежности и прилежащо складово помещение, находящ се в [населено място], [улица] със застроена площ от 70.66 кв.м., намиращ се на 4-ти жилищен етаж от построената в УПИ ХІІ-234,235 от кв.649 по плана на [населено място] V ГЧ жилищна сграда и А. П. е осъдена да им предаде владението върху този апартамент.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: