14 Р Е Ш Е Н И Е № 134 гр. София, 27 септември 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети юни две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски Валя Рушанова при участието на секретаря Мира Недева и на прокурора Искра Чобанова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 481 / 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия С. К. П. и на частните обвинители и граждански ищци Р. Д. К. и С. Д. В., подадена чрез повереника им адв. М. Д. Я. от АК – гр. Добрич, срещу решение № 37 от 08. 03. 2016 година на Варненския апелативен съд, Наказателно отделение, по внохд № 439/2015 година, с което е изменена присъда № 18 от 05. 10. 2015 година на Добричкия окръжен съд, постановена по нохд № 102/2015 година по описа на този съд. Единственият повод за недоволството на подсъдимия П. от решението на въззивния съд, е постановеното от този съд увеличаване на размера на наложеното му наказание за престъплението по 159б, ал. 1 от НК от седем на девет години лишаване от свобода, а това ангажира отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Подкрепено е с доводи за подценяване на установените по делото смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. Съответно е отправеното искане за намаляване на увеличеното наказание и изменяване в този смисъл на решението в обжалваната му част. Частните обвинители и граждански ищци оспорват пред ВКС отхвърлянето на предявените от тях и приети за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански искове срещу подсъдимия П.. Изложените в жалбата доводи сочат на позоваване на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Претендират изменяване на атакуваното решение и уважаване на исковете в пълния им размер. В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбоподателят подсъдим С. К. П. участва лично и с назначения за негов служебен защитник адвокат П. А., която поддържа касационната жалба при изложените в писменото допълнение към нея доводи и при отправеното искане за намаляване размера на наказанието. Намира жалбата на частните обвинители и граждански ищци за неоснователна. Идентично е становището и на подсъдимия по съществото на делото, изразено в рамките на упражненото от него право на лична защита. Жалбоподателите-частни обвинители и граждански ищци Р. Д. П., С. Д. В. и техният повереник не участват лично пред ВКС, редовно призовани. Не са представили становище по касационната жалба на подсъдимия П.. Подсъдимият Р. К. Д. също не участва лично пред ВКС, редовно призован. Представлява се от защитника си адв. М. С. от АК – гр. Добрич, която намира жалбата на частните обвинители и граждански ищци за неоснователна. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите и законосъобразност на оспореното решение на въззивния съд, поради което същото следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената присъда първоинстанционният съд е признал подсъдимия С. К. П. за виновен в това, че: - в периода от 31. 08. 2006 година до 28. 12. 2006 година, в [населено място], чрез въвеждане в заблуждение, набрал, а в съучастие като съизвършител с подсъдимия Р. К. Д. и транспортирал в Република Полша отделно лице – Р. Д. К.-П., като я превел през границата на страната с целта по чл. 159а, ал. 1 от НК - да бъде използвана за развратни действия, поради което и на основание чл.159б, ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 159а, ал. 2, т. 2, пр. 2 и ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2, при условията на чл. 2, ал. 2 и чл. 54 от НК, го е осъдил на осем години лишаване от свобода и глоба в размер на десет хиляди лева; - в периода от 11. 07. 2007 година до 23. 07. 2007 година в [населено място], [населено място] и [населено място] – Кралство Испания, чрез въвеждане в заблуждение, приел в квартирата си С. Д. В., с цел лицето да бъде използвано за развратни действия, поради което и на основание чл.159а, ал. 2, пр. 2 във вр. с ал. 1 от НК и при условията на чл. 2, ал. 2 и чл. 54 от НК, го е осъдил на осем години лишаване от свобода и глоба в размер на десет хиляди лева; - в периода от 08. 02. 2007 година до началото на месец август 2011 година, в [населено място], набирал и транспортирал до Кралство Испания и до Република Франция отделно лице - Р. Д. К.- П., като я превеждал през границата на страната с целта по чл. 159а, ал. 1 от НК - да бъде използвана за развратни действия, поради което и на основание чл. 159б, ал. 1, във вр. с чл. 159а, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, го е осъдил на седем години лишаване от свобода и глоба в размер на десет хиляди лева; - в периода от 06. 02. 2007 година до 10. 08. 2011 година, при условията на продължавано престъпление, в България, Германия и Испания, извършил финансови операции и сделки с имущества, подробно описани в диспозитива на присъдата, като знаел, че използваните суми, възлизащи на обща стойност от 417 661. 77 лева са придобити от него чрез тежко умишлено престъпление по чл. 159б, ал. 1 от НК, осъществено през посочения период по отношение на Р. Д. К. – П., поради което и на основание чл. 253, ал. 4, във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 26, ал.1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, го е осъдил на десет години лишаване от свобода и глоба в размер на сто хиляди лева. На основание чл. 23 от НК съдът е определил на подсъдимия П. за четирите престъпления общо наказание от десет години лишаване от свобода и глоба в размер на сто хиляди лева. На основание чл. 253, ал. 6 от НК същият е осъден да заплати в полза на държавата сумата от 417 661. 77 лева, представляваща равностойността на предмета на престъплението по чл. 253 от НК. При условията на чл. 25 във вр. с чл. 23 от НК, съдът е определил на подсъдимия общо наказание за съвкупността от престъпления, предмет на осъждането по настоящето дело и по нохд № 704/2012 година по описа на РС- гр. Добрич - лишаване от свобода за срок от десет години, към което е присъединил наказанието глоба в размер на сто хиляди лева. Определил е първоначален „строг” режим на изтърпяване на така определеното общо наказание лишаване от свобода, в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 25, ал. 2 от НК съдът е зачел изтърпяното наказание по нохд № 704/2012г. по описа на РС - гр. Добрич. Съдът е отхвърлил като неоснователни предявените граждански искове от С. Д. В. и Р. Д. К. – П. срещу подсъдимия П. (един от тях, за сумата 20 000 лева солидарно и срещу подсъдимия Р. Д.) за причинени неимуществени вреди, претърпени вследствие на престъпленията по чл. 159а, ал. 2, пр. 2 от НК и по чл. 159б, ал. 2 от НК (едното и във вр. чл. 20, ал. 2 от НК). Присъдил е направените по делото разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимия П.. Със същата присъда подсъдимият Р. К. Д. е признат за виновен за извършено от него и в съучастие като съизвършител с подсъдимия П., по отношение на Р. Д. К.-П., престъпление по чл. 159б, ал. 1, предл. 2 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК, за което при условията на чл. 2, ал. 2 и чл. 55 от НК, е осъден на две години и шест месеца лишаване от свобода, като е оправдан по първоначално повдигнатото обвинение по чл. 159б, ал. 2 от НК. Определено му е общо наказание от две години и шест месеца лишаване от свобода за съвкупността от престъпления, предмет на осъждането по настоящето производство и по нохд № 35/2013 година на РС – гр. Добрич, чието изтърпяване е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в сила. Присъдата е атакувана по въззивен ред с протест на прокурора, с искане за осъждане на подсъдимия Д. по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 159б, ал. 2 от НК и за увеличаване на общото наказание, определено на подсъдимия П. по реда на чл. 23 от НК, с една втора при условията на чл. 24 от НК, които представителят на обвинението намира за установени по делото. В частта по отношение на подсъдимия Д., въззивният протест е оттеглен от вносителя в хода на администрирането му от първоинстанционния съд и преди започване на съдебното заседание пред въззивната инстанция. В този обем протестът е поддържан от прокурора, участвал в заседанието пред тази инстанция. Присъдата е оспорена и от частните обвинители и граждански ищци К. – П. и В., с искания за увеличаване на наложените на двамата подсъдими наказания и за уважаване на предявените граждански искове в пълния им размер. Подсъдимите П. и Д., лично или чрез защитниците си, не са обжалвали постановената първоинстанционна присъда. При извършената въззивна проверка не е провеждано съдебно следствие. Постановено е атакуваното сега по реда на касационното обжалване решение, с което присъдата е изменена както следва: - по отношение на подсъдимия Р. К. Д. е отменено приложението на чл. 55, ал. 1 и ал. 3 от НК и на основание чл. 159б, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл.54 от НК, му е наложено наказание от три години лишаване от свобода, чието изпълнение, на основание чл. 66, ал.1 от НК, е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в сила, както и глоба в размер на 2000 лева, като съответно на това е увеличено и определеното общо наказание на три години лишаване от свобода, отложено при условията на чл. 66 от НК за срок от три години, към което е присъединено наказанието глоба в размер на 2000 лева; - по отношение на подсъдимия С. К. П. е намалено наложеното му наказание лишаване от свобода за престъплението по чл. 159а, ал. 2 НК от осем години на пет години и е увеличено наказанието лишаване от свобода за престъплението по чл. 159б, ал.1 от НК от седем години на девет години. В останалата част присъдата е потвърдена. ВКС намира касационните жалби за допустими, като подадени срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол, от лица, които имат право на това и в предвидения в закона срок. Процесуалното развитие на делото и страните, които са го инициирали, предпоставят обсъждане на предварителния въпрос за рамките на касационната проверка. Принципно положение е, че правото на касационно обжалване е допустимо само ако страната е упражнила надлежно правото си на въззивно обжалване, с изключение на хипотезите, когато въззивният съдебен акт засяга правата и законните интереси на необжалвалите. Известно е също така, че обжалването не може да увреди законните интереси на страната, която е упражнила това свое право, а необжалвалите лица не могат да получат по-благоприятен за тях резултат за сметка на обжалвалата страна (с изключение на хипотезата на чл. 349, ал. 2 от НПК). За преценката на плоскостта на т. нар. „прескачащо обжалване”, от значение е постигнатият със съдебния акт резултат и отношението на всяка от страните към него, обективирано в съответно процесуално поведение. В случая, извършената по делото въззивна проверка и резултатите от нея, са предизвикани от протест и жалба на другите страни в процеса, не и на подсъдимите, вкл. П., но тези страни защитават собствени законни интереси. Доколкото обаче въззивният съдебен акт засяга правата и законните интереси на необжалвалия по въззивен ред подсъдим П., то неговата касационна жалба прави възможна касационната проверка единствено относно постановеното от въззивния съд увеличаване на наложеното му наказание за престъплението по чл. 159б, ал. 1 от НК, осъществено по отношение на Р. Д.-П., от седем на девет години лишаване от свобода. Това е и съдържанието на подадената лично от подсъдимия П. касационна жалба. По жалбата на подсъдимия П.: Както вече бе посочено, жалбата съдържа позоваване единствено на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК и претендира намаляване размера на наложеното наказание за престъплението по чл. 159б, ал. 1 от НК. В допълнението към жалбата защитата развива доводи, че съдът не е взел предвид смекчаващите отговорността обстоятелства – процесуалното поведение на подсъдимия, здравословното му състояние, както и обстоятелството, че П. е бил наказан за престъпления сводничество и извличане на финансови облаги от Изправителния съд – гр. Нарбон, Република Франция. За да увеличи наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода за престъплението по чл. 159б, ал. 1 във вр. чл. 159а, ал 1 от НК от седем на девет години, въззивният съд е приел, че същото следва да бъде индивидуализирано при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства и като такива е отчел осъществяването на престъплението при две форми на изпълнителното деяние - „набиране” и „транспортиране”, продължителния период на престъпната дейност – четири години и половина, както и трансграничния му характер. Утвърдил е направените от първоинстанционния съд констатации и изводи относно съдебното минало на подсъдимия П., конкретната обществена опасност на деянията и дееца. Съобразил е наличието на предходни осъждания на подсъдимия, през 1986 година и 1988 година, за извършено престъпление по чл. 155 от НК и за кражба, за които са му наложени наказания лишаване от свобода, с отложено изтърпяване при условията на чл. 66 от НК. Коментирани са и последващите наказателни производства, образувани срещу подсъдимия за деяния, извършени след тези, предмет на настоящето производство (осъждането му по нохд № 704/2012 година на РС – гр. Добрич, за извършени блудствени действия по отношение на малолетната дъщеря на свид. К. и отправени закани за убийство към последната и към свидетелките В. и Ц., както и наличието на незавършено производство срещу подсъдимия за престъпление от общ характер - ДП № 671/2015 г. на I РУП –гр. Добрич. Съобразена е и принципно високата обществена опасност на престъпленията, предмет на делото, с оглед конкретните обществено-икономически условия и тяхната разпространеност в национален и международен мащаб. Съдът е посочил и установените по делото смекчаващи отговорността обстоятелства – възрастта на подсъдимия, здравословното му състояние след прекарания исхемичен мозъчен инсулт и доброто му процесуално поведение, изразяващо се в направени пълни самопризнания пред първоинстанционния съд (л. 10 – 11 от атакуваното решение). С оглед изложеното, направеното от защитата в допълнението към касационната жалба възражение, че здравословното състояние и доброто процесуално поведение на подсъдимия П. не са съобразени като смекчаващи отговорността му обстоятелства, следва да бъде преценено като неоснователно. Не може да бъде възприет и доводът, че въззивният съд неправилно не е съобразил осъждането на подс. П. от Окръжния съд - гр. Нарбон, Република Франция, като смекчаващо отговорността обстоятелство. Преди всичко, от съдържанието на приложената по делото присъда (л. 75 от нох дело) е видно, че чуждата присъда касае дейност, различна от инкриминираната в настоящето производство, а именно – подпомагане, закрила и насърчаване към проституиране на други лица. Освен това, по делото няма данни тя да е призната от българския съд по предвидения за това процесуален ред, като би могло да й бъде отдадено значение само на плоскостта на характеристики за личността на автора на инкриминираното деяние. Доколкото оплакването е наведено от защитата, a посоченото осъждане определено е от категорията на негативни за подсъдимия данни, то не следва да бъде коментирано по-подробно. ВКС намира, че поначало наказанието за престъплението по чл. 159б, ал. 1 от НК правилно е индивидуализирано в законоустановените за него граници към момента на довършването му (ред. ДВ, бр. 27/2009 година). При индивидуализирането му обаче част от посочените и относими обстоятелства неправилно са ценени от съдилищата като отегчаващи отговорността на подсъдимия, а други в известна степен са надценени от въззивния съд като такива. Така, неправилно са оценени предходните осъждания на подсъдимия. Постановените по отношение на подсъдимия П. присъди са три. Извън вниманието на съда обаче е останало обстоятелството, че престъпленията, за които е осъден с първите две присъди (от 22. 01. 1987 година, по нохд № 800/1986 година, по описа на РС – гр. Добрич и присъда № 71 от 12. 04. 1988 година, по нохд № 9/1988 година по описа на РС – гр. Балчик) се намират помежду си в отношение на съвкупност, поради което следва да се считат за едно осъждане, макар да не е определяно общо наказание при условията на чл. 25, ал. 1 във вр. чл. 23, ал. 1 от НК (в този смисъл е налице обилна и непротиворечива практика на ВКС - ППВС № 2/1970 година, т. II, 2, изм. и доп. с ППВС № 6/1983 година и с ППВС № 7/1987 година и мн. др.). Наложените с двете присъди наказания са лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за определен изпитателен срок за всяко от тях. В тези срокове подс. П. не е извършил ново престъпление, поради което следва да се счита за реабилитиран по право. На следващо място, осъждането по нохд № 704/2012 г. по описа на РС – гр. Добрич, също неправилно е ценено от въззивния съд като отегчаващо отговорността обстоятелство. Според закона и постоянната съдебна практика, преценката на обстоятелствата, относими към определяне на наказанието, се дължи към момента на извършване на деянието, а не на постановяване на съдебния акт (в този смисъл р. № 587-97-I н.о.). Към този момент присъдата по посоченото нохд № 704/2012 година на РС – Добрич не е влязла в сила, като това е станало в по-късен момент - на 08. 12. 2012 година. В още по-голяма степен тези съображения касаят незавършилото наказателно производство срещу подсъдимия по ДП в РУП – гр. Добрич. С оглед изложеното, оценката на въззивния съд за наличие на обстоятелства, сочещи на висока степен на обществена опасност на дееца и обуславящи определяне на наказанието за престъплението по чл. 159б, ал. 1 от НК значително над средния размер на предвиденото в закона, не намира опора в данните по делото и не би могла да бъде споделена. Деянието също не разкрива по-висока степен на обществена опасност в сравнение с други престъпни прояви от конкретния вид. При споделените изводи на въззивния съд относно смекчаващите отговорността на подсъдимия П. обстоятелства и при изложените съображения относно ценените като отегчаващи отговорността му, настоящата инстанция намира, че наказанието на подсъдимия за престъплението по чл. 159б, ал. 1 от НК е правилно да бъде определено при баланс на смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства, в размер на седем години лишаване от свобода. В тази смисъл следва да бъде изменен атакуваният съдебен акт, като промяната няма за последица изменение и на определеното общо наказание, чийто размер е обвързан с наложеното наказание за престъплението по чл. 253, ал. 4 от НК. Така индивидуализирано, наказанието удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и в достатъчна степен изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК. То е съразмерно на тежестта на извършеното престъпление, достатъчно за постигане на съответните положителни промени в съзнанието на подсъдимия и превъзпитаването му към спазване на законите и добрите нрави и затова е справедливо. По жалбата на частните обвинители и граждански ищци Р. Д. К. и С. Д. В.: Жалбата е частично основателна и съображенията за това са следните: Внимателният й прочит дава основание за констатацията, че с нея се възразява единствено отхвърлянето на предявените срещу подсъдимия граждански искове. Касаторите претендират, че по делото са събрани достатъчно доказателства, от които е видно, че на Р. К. и С. В. са причинени значителни болки и страдания. Съдът не е отчел масовостта на този род посегателства в национален мащаб, обстоятелството, че трафикът на хора генерира други престъпления, както и наличието на две жертви от извършените от подсъдимия деяния. На следващо място се сочи, че от показанията на пострадалата К. се установява, че същата е превозена през границата на страната в резултат на упражнена принуда, макар подобно обвинение да не е повдигнато. По отношение на С. В. се твърди, че за постигането на целта, с която подс. П. я е приел в квартирата си, той е използвал физическа и психическа принуда. В резултат, двете жертви са претърпели неимуществени вреди, които следва да бъдат обезщетени. Изложените съображения не могат да бъдат споделени изцяло. На първо място, доводите във връзка с неотчитане на масовостта на този вид посегателства, наличието на две жертви и генерирането на други престъпления от извършеното от подсъдимия, биха били относими към оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание, каквото не е направено, но не биха могли да послужат като основание за уважаване на предявен граждански иск. Второ, няма спор, че поначало деянието, осъществяващо състав на престъпление по чл. 159а и по чл. 159б от НК, нарушава и законовото предписание да не се вреди другиму, което предпоставя и гражданската отговорност като функция на наказателната. За да отхвърли предявените и приети за съвместно разглеждане в наказателния процес три граждански иска от свидетелките К. и В., първоинстанционният съд е приел, че по отношение на два от тях (за престъпленията по чл. 159б, ал 2 от НК относно К. и по чл. 159а, ал. 2 от НК относно В.) е изтекла погасителната давност към момента на предявяването им и е направено надлежно възражение за давност по чл. 110 от ЗЗД. За третия граждански иск, предявен от К., съдът е приел, че по делото са останали недоказани претърпяни от нея неимуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от набирането и транспортирането й до Република Франция и Кралство Испания с целта по чл. 159а, ал. 1 от НК. Престъплението е на просто извършване и не предполага настъпване на вредоносен резултат. За да потвърди присъдата в тази й част, въззивният съд, сезиран с жалба от гражданските ищци с идентично съдържание като касационната, е приел, че по делото не се установява надлежно протоколирано възражение по чл. 110 от ЗЗД, но пък липсват очертани подлежащи на установяване неимуществени вреди, като не са ангажирани от страна на ищците каквито и да било доказателства в подкрепа на претенциите им. Затова те следва да бъдат отхвърлени като неоснователни, както е посочено в диспозитива на присъдата и по изложените в решението съображения за това (л. 12 от решението). Следва да се отрази констатацията, която ВКС прави, че изложените и в двата съдебни акта съображения за отхвърляне на гражданските искове не се отличават с подробност и задълбоченост, макар като цяло да удовлетворяват изискванията за наличие на мотиви. За пълнота и с оглед правомощието й по чл. 354, ал. 2, т. 5 от НПК, настоящата инстанция намира за необходимо да отрази следното по всеки от исковете: По предявения от Р. Д. К. солидарно срещу С. К. П. и Р. К. Д. граждански иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за причинените й с деянието по чл. 159б, ал. 2 от НК неимуществени вреди: Не е коректна констатацията на въззивния съд, че по делото липсва надлежно възражение за изтекла погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД. Както бе отразено, искът е предявен солидарно срещу подсъдимите П. и Р. Д.. Защитата на подсъдимия Д. (адвокат С.) е направила такова възражение и то е съответно протоколирано (л. 333 от нох дело). В рамките на претендираната солидарна отговорност на двамата подсъдими, направеното възражение ползва и подсъдимия П.. Инкриминираното деяние, за което двамата подсъдими отговарят като съучастници, е извършено през периода 31. 08. 2006 година – 28. 12. 2006 година, а искът е предявен устно от повереника на гражданските ищци в съдебно заседание на 22. 05. 2015 година (л. 88 от нох дело). В случая не се касае за неизвестни, подлежащи на идентифициране деликвенти, поради което погасителната петгодишна давност за предявяването на иска е изтекла още през 2011 година. При тези съображения, отхвърлянето на иска като неоснователен е правилно и законосъобразно (вж. и ТР № 1/2013 година на ОСНК, т. 3). По предявения от С. Д. В. срещу С. К. П. граждански иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за причинените й с деянието по чл. 159а, ал. 2, т. 2, пр. 2 от НК неимуществени вреди: От фактическа страна съдилищата са приели, че престоят на ищцата В. в [населено място], в дома на сестра й Р. Д. и на подсъдимия П. е било краткотрайно – от 11 до 23. 07. 2007 година. Въпреки опитите на подсъдимия да я принуди да проституира, тя категорично отказала и се прибрала в България. По делото не са установени каквито и да било конкретни физически или психически болки и страдания, претърпени от В., които да бъдат съответно обезщетени. Не са ангажирани никакви доказателства в подкрепа на претенцията за обезвреда. Поради това, гражданският иск правилно е отхвърлен като недоказан. По предявения от Р. Д. К. срещу С. К. П. граждански иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за сумата от 80 000 лв., представляваща обезщетение за причинените й с деянието по чл. 159б, ал. 1 от НК неимуществени вреди: Настоящата инстанция намира иска за доказан по основание, но не и за претендирания размер. От действията на подсъдимия П., извършвани в един продължителен период от време (четири години и половина), ищцата е претърпяла вреди, които са пряка и непосредствена последица от тези действия. Установени са понесени от нея болки и страдания, които имат своята доказателствена основа не само в нейните показания (л. 95 от нох дело), но и в тези на свидетелките С. В. (л. 115 от нох дело), Ц. И. (л. 189 от нох дело) и В. Ц. (л. 195 от нох дело). Възмездяването на болките и страданията, претърпени от ищцата К., се подчинява на юридическите принципи и критерии по чл. 45 и чл. 52 от ЗЗД. Справедливото обезщетяване на причинените от действията на подсъдимия П. неимуществени вреди, означава съдът да определи паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалата, което е в рамките на правомощията на настоящата инстанция по чл. 354, ал. 2, т. 5 от НПК. Съдът намира, че следва да присъди обезщетение в размер на 20000 лева, което преценява като съобразено с обстоятелствата по делото, чрез които е конкретизиран общият принцип за справедливост, вложен в чл. 52 от ЗЗД. В останалата част, до пълния размер от 80000 лева, искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Съобразно уважената част от иска, следва да бъде присъдена и дължимата държавна такса в размер на 800 лева. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 37 от 08 март 2016 година на Варненския апелативен съд, НО, по внохд. № 439/2015 година, като н а м а л я в а наложеното на подсъдимия С. К. П. наказание за престъплението по чл. 159б, ал. 1 вр. чл. 159а, ал. 1 от НК от девет години лишаване от свобода на седем години лишаване от свобода, о т м е н я решението в частта, с която е потвърдено отхвърлянето на гражданския иск на Р. Д. К. срещу подсъдимия С. К. П. за сумата 80000 лева, като о с ъ ж д а подсъдимия С. К. П. да заплати на Р. Д. П. сумата 20000 (двадесет хиляди) лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане, заедно със законната лихва, считано от 01. 08. 2011 година до окончателното изплащане на сумата, а на държавата – държавна такса в размер на 800 лева, о т х в ъ р л я иска до пълния му размер от 80000 лева като неоснователен и недоказан. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.