5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 221 София, 14.04.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА ИВАНКА АНГЕЛОВА изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 1291/2021 година Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на: Н. И. М., Н. Ц. М., И. Ц. М., П. Б. М. и Х. Б. Б. /наследници на починалия в хода на делото първоначален ищец Ц. Н. М./, чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 10145 от 10.02.2021 г. по в.гр.д. № 406/2020 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, десети състав, в частта, с която след отмяна на решение № 7043 от 17.10.2019 г. по гр.д. № 10338/2017 г. на Софийския градски съд, е отхвърлена основаната на чл.432, ал.1 КЗ искова претенция за сумата от 80 000 лв., предявена срещу ЗД”Евроинс” АД - за заплащане на обезщетение за претърпени от първоначалния ищец неимуществени вреди от смъртта на дъщеря му Д. Ц. Б., настъпила при ПТП на 06.01.2017 г., ведно със законната лихва от 21.07.2017 г., както и в частта за разноските. В касационната жалба се поддържат оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното решение, с искане за касирането му и постановяване на ново решение за уважаване на иска за сумата от 80 000 лв., ведно със законната лихва и разноски по делото. Според касаторите, въззивният съд не е извършил самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, в резултат на което е постановил необоснован съдебен акт. Освен това, в жалбата се твърди, че лаконично определеното от апелативния съд обезщетение не съответства на принципа на справедливост. Макар съдът да е посочил, че обезщетение в размер от 70 000 лв./доброволно заплатен от ответника в хода на делото по сметка на първоначалния ищец/ е съобразено с обществено-икономическите условия в страната и с лимита на застрахователно обезщетение, както и с предвидените в ППВС № 4/1968 г. критерии, те не са отчетени в зависимост от установените конкретни обстоятелства по делото. Касаторите считат, че съдът: не е съобразил в достатъчна степен характера и интензитета на търпените от първоначалния ищец вреди; не е отчел в пълна степен преживените негативни емоции от внезапната смърт на неговата 48-годишна дъщеря, която е подкрепяла своите родители не само емоционално, но и финансово, като е имала особено силна връзка със своя баща. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Намаляването с повече от Ѕ на определеното от първоинстанционния съд справедливо, дължимо обезщетение за вреди от деликт по чл.52 ЗЗД, изисква ли от въззивния съд да мотивира решението си; 2. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, за да става ясно каква е причината за намаляване на присъденото от първата инстанция обезщетение с повече от Ѕ ; 3. Съобразил ли е въззивния съд решението си с указанията по приложение на чл.52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г., и с критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди при причинена от непозволено увреждане смърт, съгласно трайно установената съдебна практика, когато не е отчел обективно проявили се и установени в процеса обстоятелства – момента на настъпване на смъртта, степента на родство и действителното съдържание на житейските отношения, внезапната и неочаквана загуба; 4. Задължен ли е въззивният съд при определяне на обезщетение за неимуществени вреди да отчете и лимитите за застрахователна отговорност и социално-икономическите условия в страната и 5. Липсата на обоснован убедителен оценъчен извод за значението на формално обсъдените факти /доколкото въз основа на същите факти първоинстанционният съд е определил размера на обезщетението на 150 000 лв., а въззивният съд е намалил същото с повече от Ѕ /, основание ли е за отмяната на въззивното решение като неправилно. По първите два въпроса се сочи, че въззивният съд е допуснал отклонение от ППВС № 4/1968 г. и ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и от следните решения на ВКС: по гр.д. № 826/2010 г.,, II г.о. по т.д. № 2908/2015 г., I т.о. По третия въпрос касаторите твърдят противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с постановките на ППВС № 4/1968 г., както и с решения на ВКС по: т.д. № 3568/2015 г., I т.о., по т.д. № 669/2012 г., II т.о., т.д. № 1834/2015 г., I т.о. и т.д. № 1277/2018 г., II т.о. Първият допълнителен селективен критерий по въпрос № 4 е обоснован със следните съдебни актове на ВКС, постановени по: гр.д. № 60137/2013 г., IV г.о., т.д. № 2592/2014 г., II т.о., т.д. № 566/2010 г., II т.о., т.д. № 676/2010 г., II т.о., т.д. № 2998/2013 г., I т.о. и по т.д. № 4391/2013 г., II т.о., а по въпрос № 5 – с решение по гр.д. № 826/2010 г., III г.о. От ответника – „Застрахователно дружество Евроинс” АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, е депозиран писмен отговор, в който се оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество се твърди правилност на въззивното решение, с искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Според ответника, формулираните въпроси не могат да аргументират достъп до касационен контрол, тъй като всъщност обективират оплакване за занижен размер на обезщетението, което съставлява основание за евентуална отмяна на въззивното решение, но не и предпоставка за допускане на обжалването. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани страни, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Поради това, жалбата се преценява като процесуално допустима. За да постанови атакуваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – София е приел за безспорно, че: в резултат на настъпило ПТП на 06.01.2017 г. е починала Д. Ц. Б., с ЕГН [ЕГН], дъщеря на първоначалния ищец Ц. Н. М.; по отношение на виновния за произшествието водач – Б. П. Б. е налице влязла в сила присъда, с която е признат за виновен за престъпление по чл.343, ал.1, б.”в” НК; към момента на произшествието гражданската отговорност на виновния водач е надлежно застрахована при ответника; след завеждане на настоящото исково производство ответникът е превел по посочената от първоначалния ищец банкова сметка обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие смъртта на неговата дъщеря Д. Б., в общ размер от 70 000 лева. В мотивите към въззивното решение е отразено, че в първоинстанционното производство е разпитана св. Б. П., за установяване на претърпените болки и страдания от първоначалния ищец, която е заявила, че живее на съпружески начала с един от синовете на ищеца, без да уточни с кой от двамата синове. Въззивният съдебен състав е счел, че исковата претенция с правно основание чл.432, ал.1 КЗ е доказана по основание, а за определяне на нейния размер е приложима разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Според съда, размерът на пълното претендирано обезщетение възлиза на сумата от 70 000 лв., който е съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, установени с ППВС № 4/1968 г., както и с конкретните данни по делото относно възрастта на ищеца и възрастта на пострадалата, тяхното обществено положение; обстоятелството, че ищецът и пострадалата са живеели в различни и отдалечени населени места и, че пострадалата е имала свое семейство и свой личен живот, отдаден на нейния съпруг и на низходящите й; обществено-икономическите условия в страната и с лимита на застрахователно обезщетение към датата на произшествието. След като така определената от съда сума е била изплатена от ответника, то искът подлежи на отхвърляне до пълния размер от 150 000 лв. Настоящият съдебен състав намира за основателно искането за допускане на касационно обжалване по обобщен и конкретизиран материалноправен въпрос, свързан с приложение на визирания в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, при определяне на размера на дължимо обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ, и критериите, които следва да бъдат съобразени. Този въпрос удовлетворява основната селективна предпоставка, разяснена в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Обжалването следва да се допусне за извършване на проверка за съответствие на възприетото от въззивния съд разрешение със задължителната практика на Върховния съд, обективирана в ППВС № 4/1968 г. По останалите въпроси, които са и пряко относими към правилността на атакувания съдебен акт, касационната инстанция дължи произнасяне в производството по чл.290, ал.2 ГПК. За разглеждане на касационната жалба не се дължи държавна такса по чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по реда на ГПК, т.к. касационните жалбоподатели са освободени от внасяне на държавна такса, на основание чл.83, ал.1, т.4 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 10145 от 10.02.2021 г. по в.гр.д. № 406/2020 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, десети състав. Делото да се докладва на председателя на второ отделение при Търговска колегия на Върховния касационен съд - за насрочване в публично съдебно заседание. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: