Ключови фрази
Частна касационна жалба * отрицателен установителен иск * принудително изпълнение * обжалване на действията на съдебния изпълнител


- 3 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 143

гр. София 24.03.2016 година.


Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 09.12.2015 (девети декември две хиляди и петнадесета) година в състав:

Председател: Борислав Белазелков

Членове: Борис Илиев

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 5846 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 102 889/19.08.2015 година, подадена от Й. Р. Г., срещу определение № 14 411/15.07.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, постановено по ч. гр. д. № 5976/2015 година.
С обжалваното определение съставът на Софийски градски съд е оставил без уважение подадената от Й. Р. Г. срещу определение от 28.10.2014 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 27-ми състав, постановено по гр. д. № 30 133/2013 година, с което е било прекратено производството по делото. В подадената срещу въззивното определение частна касационна жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на същото, като е поискано то, заедно с потвърденото с него първоинстанционно определение да бъде отменено и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Й. Р. Г. сочи, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Единият от ответниците по частната касационна жалба С. Б. Д. е подал отговор на същата с вх. № 129 496/26.10.2015 година, с който е изразено становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски градски съд, а ако това не бъде прието се сочи, че жалбата е неоснователна и затова атакуваното с нея определение трябва да бъде потвърдено.
Вторият ответник по частната жалба [фирма] [населено място] не е подал отговор на същата и не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
Й. Р. Г. е бил уведомен за обжалваното определение на 10.08.2015 година, а подадената от него срещу същото частна жалба е с вх. № 102 889/19.08.2015 година, като е подадена по пощата на 17.08.2015 година. Предвид на това и с оглед на правилото на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен установения в разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Частната жалба е подадена от надлежна страни и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 284 от ГПК, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Производството по гр. д. № 30 133/2013 година по описа на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 27-ми състав е било образувано по повод на предявен от Й. Р. Г. срещу С. Б. Д. и [фирма] [населено място] иск с правно основание чл. 440, ал. 1 от ГПК. С него Г. е поискал да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че дружеството не е собственик на преносима модулна бензиностанция, модел МКИО 25-03 със застроен обем от 84.35 м2, със застроена площ от 31.24 м2, намираща се в [населено място], [улица]. Искът е бил мотивиран с това, че по отношение на бензиностанцията, чиито собственик Г. твърди, че е са предприети действия по принудително изпълнение по изпълнително дело № 20118530400522/2011 по описа на А. Д.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № 853 в регистъра на К. на частните съдебни изпълнители, с длъжник [фирма] [населено място] и взискател С. Б. Д.. За да прекрати производството по делото съставът на Софийския районен съд е приел, че Г. основава правото си на собственост на упражнявана от 2002 година фактическа власт върху посочената бензиностанция, каквато власт продължава да осъществява и към момента на предявяването на иска. Затова той можел да осъществи защитата си по реда на чл. 435, ал. 4 от ГПК, чрез обжалване на действията на съдебния изпълнител, а не чрез отрицателния установителен иск по чл. 440, ал. 1 от ГПК, който бил на разположение само на собственика, който не се е намирал във владение на вещта към момента на предприемане на изпълнителните действия върху нея. Това становище на първоинстанционният съд е възприето и от въззивната инстанция като в мотивите на обжалваното определение е посочено, че в производството по чл. 435, ал. 4 от ГПК, с оглед и за нуждите на изпълнителния процес, съдът следва да се произнесе и по въпроса за собствеността върху вещта, върху която е насочено изпълнението. Ако обаче третото лице твърдяло, че е носител на засегнати от изпълнението права, то можело да осъществи защитата си по исков ред. Такава нужда, а оттам и правен интерес от предявяването на иска била налице, когато вещта се държала от длъжника и могла да бъде описана. Затова третото лице не разполагало едновременно със защитата по исков ред и с тази по реда на обжалване на действията на съдебния изпълнител, а видът на защитата му бил обусловен от това дали упражнява фактическа власт върху вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение или не.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Й. Р. Г. твърди, че с определението си въззивният съд се е произнесъл по процесуално правния въпрос за допустимостта на иска по чл. 440 от ГПК, в случаите когато вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение се владее от ищеца по иска. При това сочи, че даденото от съда разрешение на този въпрос противоречи на даденото с решение № 379/31.10.2011 година, постановено по гр. д. № 1181/2010 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., а също така и с решение№ 792/01.02.2011 година, постановено по гр. д. № 1591/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. разрешение на същия. Предвид изложеното по-горе така поставеният от касатора въпрос е включен в предмета на спора и е обусловил изводите на въззивния съд при постановяване на обжалваното определение. В тази връзка трябва да се вземе предвид, че и двете посочени от касатора решения на ВКС са такива по чл. 290 от ГПК. С второто от тях обаче е разрешаван въпроса за доказателствената тежест при предявен отрицателен установителен иск по чл. 336 от ГПК (отм.), който е аналогичен на чл. 440 от действащия ГПК, а не този за допустимостта на иска с оглед на владението на вещта, предмет на принудителното изпълнение. С първото решение обаче съставът на ВКС, ГК, І г. о. е счел за неправилен извода на въззивната инстанция, че искът по чл. 336 от ГПК (отм.) е недопустим, поради липса на правен интерес, тъй като третото лице е било във владение на имота, предмет на принудителното изпълнение. Посочено е, че правен интерес от иска е налице тогава, когато с изпълнението е засегнато право на трето лице. В този случай третото лице разполага с правото да предяви отрицателен установителен иск, за да установи, че взискателят не е носител на правото на собственост върху имота, срещу който е насочено изпълнението. При това претендираното от третото лице право не е предмет на иска, то само обуславя неговия правен интерес от търсената защита. С оглед на това е отменено решението на въззивния съд, с което е обезсилено първоинстанционното решение и е прекратено производството по делото и същото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд в тази му част. Тъй като разпоредбите на чл. 336 от ГПК (отм.) и на чл. 440 от действащия ГПК са аналогични, а даденото с решение № 379/31.10.2011 година, постановено по гр. д. № 1181/2010 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. разрешение на процесуално правния въпрос за допустимостта на уредения в тях иск, противоречи на това дадено от въззивния съд в обжалваното определение последното следва да се допусне до касационно обжалване, с оглед на проверката му за съответствие с посочената задължителна съдебна практика.
В случаите, когато с действията на съдебния изпълнител се засягат права на трети лица, които не са задължени такива по изпълнителното производство, последните могат да се защитят чрез установените в разпоредбите на чл. 345, ал. 4, чл. 345, ал. 5 и чл. 440 от ГПК способи. С първите две разпоредби е уредена възможността за защита на третите лица чрез обжалване на действията на съдебния изпълнител, а с третата е предвидена възможност за реализиране на защита по исков ред. Хипотезата на чл. 435, ал. 5 от ГПК се отнася до случаите на извършван въвод във владение на недвижим имот след уважен вещен иск, поради което е неотносима към спора по сегашното производство. При него е налице принудително изпълнение на парично задължение на [фирма] [населено място] към С. Б. Д., поради което, в случай че с него се засягат права на трети лица е приложима разпоредбата на чл. 435, ал. 4 от ГПК. Затова от значение е съотношението между възможността за обжалване на действията на съдебния изпълнител по реда на чл. 435, ал. 4 от ГПК и за предявяване на иск по чл. 440 от ГПК. Възможността за защита на правата на третите лица чрез обжалване на действията на съдебния изпълнител по реда на чл. 435, ал. 4 от ГПК е ограничена, тъй като е поставена в зависимост от това дали в деня на запора, възбраната или предаването, ако се отнася за движима вещ третото лице се намира във владение на вещта по отношение на която са предприети действия по принудително изпълнение. Право да обжалват действията на съдебния изпълнител имат само онези трети лица, които се намират във владение на вещта към посочения момент. Всички останали, които не се намират във владение на вещта, разполагат само с възможността да предявят иска по чл. 440 от ГПК, с който да установят, че вещта, по отношение на която са предприети действия по принудително изпълнение не принадлежи на длъжника. Искът е установителен и за предявяването му е необходимо наличието на правен интерес. Тъй като искът по чл. 440 от ГПК е изрично предвиден в закона правният интерес за предявяването му е налице винаги, когато съществуват предвидените в разпоредбата предпоставки, а именно, върху дадена вещ да са насочени действия по принудително изпълнение за парично задължение, които действия засягат права на третото лице и то отрича правата на длъжника върху вещта, предмет на изпълнението. При това трябва да се има предвид, че разпоредбата на чл. 440, ал. 1 от ГПК определя кръга на субектите които могат да предявят иска по този текст от закона. Видно от същата искът може да бъде предявен от всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението. От тълкуването на разпоредбата следва извода, че за да е налице правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск трябва върху дадена вещ да са насочени действия по принудително изпълнение за парично задължение, които действия засягат права на третото лице и то отрича правата на длъжника върху вещта, предмет на изпълнението. За разлика от чл. 435, ал. 4 от ГПК съществуването на правния интерес от предявяването на иска не е поставено в зависимост от други обстоятелства, извън посочените в чл. 440, ал. 1 от ГПК. Такива обстоятелства не са предвидени в разпоредбата на чл. 440, ал. 1 от ГПК, а и самата тя не препраща към други разпоредби, които изрично да поставят допълнителни условия за съществуването на правния интерес от иска по чл. 440 от ГПК. Затова от тълкуването на разпоредбата на чл. 440, ал. 1 от ГПК следва извода, че правото на иск не е поставено в зависимост от това дали ищецът се намира във владение на вещта или не. От друга страна законът не предвижда изрично, че възможността за обжалване на действията на съдебния изпълнител по реда на чл. 435, ал. 4 от ГПК изключва възможността за предявяването на иск по чл. 440 от ГПК. Налице са два способа за защита на засегнатите от принудителното изпълнение права на трети лица, поради което, доколкото не е предвидена изрична поредност за упражняването им, третото лице е компетентно да определи, с оглед обема на защита, която се предоставя от всеки един от двата и последиците от нея, кой от тях да упражни, за да защити правата си. Предмет на производството по обжалването по чл. 435, ал. 4 от ГПК е законосъобразността на действието на съдебния изпълнител и в него въпросът за собствеността на вещта върху която е насочено принудителното изпълнение се разглежда доколкото е необходимо да се установи законосъобразността или не на обжалваното изпълнително действие. Затова съдебното решение, с което жалбата по чл. 435, ал. 4 от ГПК създава сила на присъдено нещо само по отношение на законосъобразността или не на действията на съдебния изпълнител, но не и по отношение на материалното право на собственост. Сила на присъдено нещо за последното ще се създаде с постановеното по иска по чл. 440 от ГПК съдебно решение, тъй като предмет на този иск е именно принадлежността на това право, като се цели са се отрече, че то принадлежи на длъжника. С оглед на различния предмет на двете производства не съществува пречка, в случай че жалбата му по чл. 435, ал. 4 от ГПК не бъде уважена, третото лице да предяви иск по чл. 440, ал. 1 от ГПК за да установи, че правото на собственост не принадлежи на длъжника. То може да направи това и без да обжалва действията на съдебния изпълнител. В този случай самото изпълнително действие няма да бъде отменено, но това ще е така и в случаите, когато искът по чл. 440, ал. 1 от ГПК е предявен от трето лице, което не се намира във владение на вещта. Искът по чл. 440, ал. 1 от ГПК ще е недопустим в случаите, когато жалбата на третото лице по чл. 435, ал. 4 от ГПК е уважена тъй като тогава вече няма да е налице насочено върху вещта принудително изпълнение.
От горното следва, че искът по чл. 440, ал. 1 от ГПК е допустим и в случаите когато третото лице се намира във владение на вещта върху която е насочено принудителното изпълнение и може да упражни правото си на обжалване по чл. 435, ал. 4 от ГПК с изключение на случаите когато това право е упражнено и жалбата е била уважена. Само по себе си наличието на друг способ за защита на правата на третото лице не може да изключи правния интерес от предявяването на иска по чл. 440, ал. 1 от ГПК.
С оглед на така дадения отговор обжалваното определение на Софийски градски съд е неправилно и като такова трябва да бъде отменено, заедно с потвърденото с него определение на Софийския районен съд като делото се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Това следва и от обстоятелството, че Й. Р. Г. е обжалвал действията на съдебния изпълнител по реда на чл. 435, ал. 4 от ГПК като с решение № 95/97.01.2013 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Г въззивен състав, постановено по гр. д. № 17 073/2012 година, частната му жалба е била оставена без уважение, поради което за него е налице правен интерес от предявяването на иска по чл. 440, ал. 1 от ГПК. Оставянето на жалбата по чл. 435, ал. 4 от ГПК без уважение не е създало сила на присъдено нещо по отношение на собствеността върху вещта и затова при наличие на спор за собствеността не може за в бъдеще тя да се счита за такава на длъжника по изпълнението. Затова при наличието на спор за правото на собственост, ако той касае недвижим имот, третото лице може да установява принадлежността на това право по всяко едно време на производството по принудителното изпълнение, включително и след извършването на публичната продан-чл. 499 от ГПК. Различно е положението при движимите вещи. По силата на чл. 482, ал. 2 от ГПК купувачът на вещта става неин собственик, независимо от това дали вещта е принадлежала на длъжника, а третото лице разполага само с правата по чл. 482, ал. 3 и ал. 4 от ГПК. Затова последното има правен интерес да разреши спора за правото на собственост върху вещта със сила на присъдено нещо, преди извършването на проданта, което може да стане в производството по иска по чл. 440, ал. 1 от ГПК, независимо от изхода на евентуалното обжалване по чл. 435, ал. 4 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 14 411/15.07.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, постановено по ч. гр. д. № 5976/2015 година.
ОТМЕНЯВА определение № 14 411/15.07.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, постановено по ч. гр. д. № 5976/2015 година и потвърденото с него определение от 28.10.2014 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 27-ми състав, постановено по гр. д. № 30 133/2013 година като ВРЪЩА делото на Софийския районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.