Р Е Ш Е Н И Е № 480/12 гр.София, 23.04.2013г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: С. К. АЛБЕНА БОНЕВА при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 85/2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по три жалби срещу решение № 96/24.02.2011 г., постановено по гр. дело № 370/2009 г. от Пловдивския апелативен съд С. М. С., Е. Н. С. и Н. М. С., като правоприемнци по чл. 120 ГПК от 1952 г. /отм./ на ищеца М. С. С. обжалват въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска им по чл. 1 ЗОДОВ, а този по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /в редакцията според ЗИД, бр. 105 от 29.12.2005 г., в сила от 1.01.2006 г./ е отхвърлен за разликата над 5 000 лв. до 15 000 лв., ведно с лихвата П. и О. МВР – [населено място], обжалват същото решение в частта, с която солидарно са осъдени да заплатят на С. С., Е. С. и Н. С. общо 5 000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди на М. С. С. от незаконното му обвиняване в извършване на престъпление, на осн. чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато от състава на Върховния касационен съд в частта му по иска за сумата от 15 000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди, на осн. чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, лихвата за забава и разноските по този иск по следните въпроси: Допустимо ли е съдът да присъжда обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, когато те не са заявени с исковата молба; трябва ли съдът да изложи мотиви относно причинноследствената връзка между воденото наказателно производство и претърпените неимуществени вреди при определяне размера на обезщетението съгласно чл. 52 от ЗЗД и как следва да се прилага принципа за справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. Съставът на Върховния касационен съд дава следното тълкуване по поставените въпроси: Предметът на иска се определя в исковата молба чрез правопораждащи юридически факти, искане и страни. Неясната искова молба и тази, съдържаща противоречие между твърдения и заявена защита, се уточнява от съда по пътя на чл. 100, ал. 2 ГПК от 1952 г. /отм., съответно чл. 129 ГПК от 2007 г., и чрез задаване на въпроси за изясняване на фактите, за конкретизация на фактическите и правни твърденията и отстраняване на противоречията в тях /чл. 108 ГПК от 1952 г., отм. и чл. 143 и чл. 145 ГПК от 2007 г./ Промени в първоначалния предмет на иска /в основанието, петитума и страните/ може да прави само ищеца в сроковете и по реда, определен в ГПК. Съдът не може сам да изменя или променя предмета на иска, с който е сезиран и, ако го стори, актът му е недопустим. Обезщетението за неимуществени вреди от в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на пострадалото лице. Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. В тази именно връзка е и възприетото в съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства. Следователно, за редовността на исковата молба по чл. 2 ЗОДОВ, във всичките хипотези е достатъчно да се претендира обезщетение за причинените неимуществени вреди, като предмета на спора е очертан в рамките на обичайните негативни преживявания за съответното действие или бездействие на разследващите органи, прокуратурата или съда. В частност, при иск за неимуществените вреди, причинени от обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, съдът е надлежно сезиран за обезщетяване на неприятните чувства, усещания и преживяния в рамките на посоченото по-горе, независимо дали в исковата молба те са подробно описани. Достатъчно е да се претендира обезщетение на неимуществени вреди от съответното действие, бездействие или акт на държавни орган по чл. 2 ЗОДОВ. Когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. По тях трябва да има възможност да отговори ответника, а съдът при равнопоставеност на страните да събере доказателства. При отговора на въпроса трябва ли съдът да изложи мотиви относно причинноследствената връзка между воденото наказателно производство и претърпените неимуществени вреди при определяне размера на обезщетението съгласно чл. 52 от ЗЗД, следва да се изходи от принципните постановки на Постановление № 1 от 13.VII.1953 г., Пленум на ВС РБ, Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ, Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004 г. Причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента. Възможно е деянието да не е единствената причина за резултата, но това не изключва отговорността за деликт, а само определя нейния обем. П. връзка не се предполага, а трябва да се докаже, както е указано изрично в т. 2 на Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ. Пряка причинноследствена връзка е налице, когато деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината предшества следствието и го поражда, като вредата закономерно произтича от деянието /решение по чл. 290 ГПК, постановено по гр.д. № 3026/2008 г. на IV ГО ВКС/. Обезщетение за неимуществени вреди по ЗОДОВ държавата дължи, когато е налице причинна връзка между тях и посочените в нормативния акт действия или актове на държавните органи по чл. 1 и чл. 2 ЗОДОВ. Както е изяснено и в т. 11 на ТР 3-2005-ОСГК ВКС държавата по силата на чл. 4 ЗОДВПГ отговаря при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Мотивите на съдебното решение, както е разяснено в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото; необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. А когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Следователно, при иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ съдът трябва в мотивите изрично да изясни дали приема, че е налице пряка причинно следствена връзка между незаконното обвинение и установените вреди на ищеца. Подобно задължение има и въззивният съд, който е също инстанция по съществото на спора /с определени ограничения в предмета на изследване при действието на ГПК от 2007 г., който в случая не е приложим/. При търсене на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /редакция преди изм. ДВ бр. 98/2012 г./, както стана ясно вече и от отговора по първия въпрос, съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване наличието на подобно увреждане в рамките на обичайното за подобни случаи, както и на причинноследствената връзка между него и незаконното обвинение. В останалите случай, на търсене и съответно установяване на увреждания над обичайното като интензитет и вид, съдът може да ги обезщети само при успешно проведено пълно главно доказване от ищеца във връзка с което и в решението трябва да са изложени ясни мотиви какво е приел като факти съда, при анализа на какви доказателства и до какви правни заключения е достигнал. Размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от незаконно обвинение се определя по справедливост. По тълкуването на чл. 52 ЗЗД има многобройна съдебна практика, включително задължителна - Постановление № 4 от 1968 г. на Пленума на ВС РБ, решения на тричленни състави на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Обобщени разясненията са, че справедливостта не е абстрактно понятие и винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни според случая, обективно настъпили обстоятелства, включително личността на увредения. Унификация и уравновиловка е невъзможна. Поради това и законодателят не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия. От значение е и създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта” до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. По касационните оплаквания: С обжалваното въззивно решение П. и О. на МВР са осъдени солидарно да заплатят на наследници на М. С. С., по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ сумата 5 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконна дейност на правозащитни органи, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.02.2006 г. до окончателното й изплащане, като тази искова претенция е отхвърлена в останалата й част – за разликата до пълния й предявен размер от 15 000 лв. Съдът установил, че срещу М. С. С. било повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК – за това, че на 01.04.2005 г. самоволно, не по установения ред, изкъртил мивката в двора на Д.М. С., заключил тоалетната й и спрял водата в жилището й. С присъда № 46/2006 г., постановена по н.о.х.д. № 1685/2005 г., влязла в сила на 08.02.2006 г. бил оправдан. От началото на месец юни 2005 г. – до влизането в сила на оправдателната присъда, му била наложена и мярка за неотклонение „подписка”. Прието е, че на С. са причинени неимуществени вреди от незаконното обвинение, като съдът изследвал чувствата му, промяната в отношенията с близките, ограничението за придвижване, твърденията за увреждане на здравето. Определено е обезщетение в размер на 5000 лв., като отговарящо на обществения критерий за справедливост в случая. Искът е отхвърлен за разликата над 5 000 до претендирания размер от 15 000 лв. По касационната жалба на Областна дирекция на МВР – [населено място]: В нея се твърди недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по непредявен иск - ищецът е търсил обезщетение само за причинени му неимуществени вреди, изразяващи се увреждане на здравето, а съдът уважил иска за други неимуществени вреди. Оплакването е неоснователно. В исковата молба са изложени твърдения за повдигане на обвинение в извършване на престъпление, както и за оправдаването на М. С. С.. Той твърди, че от незаконното обвинение и ограничаване свободата на движението му чрез наложената мярка за неотклонение, са му причинени неимуществени вреди. Твърди, че се разболял тежко, постъпил в болница на 23.06.2005 г., откъдето бил изписан на 28.06.2005 г. с диагноза: „новооткрит декомпенсиран захарен диабет”, като с водеща диагноза: „инсулинозависим диабет”и му била призната и 60 % неработоспособност, със срок на инвалидността до 01.08.2007 г. и при противопоказни условия на труд, изискващ физическо и психическо напрежение, поради което той бил в невъзможност да упражнява дърводелския си занаят. Ищецът, както стана ясно от отговора по първия въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, освен обичайните болки и страдания от незаконно обвинение в извършване на престъпление твърди още и причинено увреждане на здравето. Съдът, следователно не е излязъл извън предмета на спора, като е установил, че М. С. е бил дискредитиран пред близките си и станал затворен, мярката за неотклонение е ограничила личното му право на придвижване извън населеното място, в което живее и това също е допринесло за негативните му психически изживявания. Неоснователни са и доводите за липса на пряка причинноследствена връзка между дознанието и неимущественото увреждане на С., както и, че служителите не са допуснали нарушения. Обезщетението обхваща всички вреди до постановяване на оправдателната присъда, включително по повод наложените мерки за неотклонение. По ЗОДВПГ незаконосъобразността се разглежда като крайния резултат от определено действие или акт. Основанието за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1 т. 2, предл. 1 ЗОДВПГ е обективният факт, че лицето е било обвинено в извършване на престъпление по Наказателния кодекс, за което е оправдано от съд и пасивно отговорни са всички държавни органи, измежду изброените в чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, които с действията си са допринесли за повдигане на обвинението, внасянето му и поддържането в съда. Отговорността им е солидарна. Няма значение дали конкретните действия, предприети от органите на предварителното производство и прокуратурата са били в съответствие с процесуалния закон; не е налице и обвързване от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите Обвинението в престъпление се явява неоснователно /незаконно/ винаги, щом има влязла в сила оправдателна присъда, постановена от съд. По касационната жалба на П.: В нея се правят оплаквания за противоречие с чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ - неустановена причинна връзка между увреждане и вреди и противоречие с чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението. Поддържа се и нарушение на съдопроизводствените правила – липса на мотиви относно причинната връзка, както и необоснованост. Жалбата е частично основателна. Видно от мотивите към обжалваното въззивно решение, апелативният съд, за да уважи иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, е приел, че вследствие незаконно повдигнатото обвинение М. С. претърпял следните неимуществени вреди: бил дискредитиран пред близките си и станал затворен, а с вземането на мярката за неотклонение е било ограничено личното му право на придвижване извън населеното място, в което живее. Посочено е още, че негативните психическите изживявания, свързани с тези обстоятелства са пряка последица от незаконното обвинение в извършване на престъпление и подлежат на репариране съгласно чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ. Мотивите са кратки, но ясни, като изрично съдът е установил не само настъпването на неимуществените увреждания, но още и наличието на причинноследствена връзка с повдигнатото обвинение. Горните изводи са направени при анализ на писмените доказателства и свидетелски показания относно обстоятелствата, поради които е образувано първоначално полицейско производство, а след това е изготвено и обвинително заключение. Следва да се посочи още и това, че повдигането на обвинение в извършване на престъпление, внасяне на обвинителен акт в съда, цялото наказателно производство, нормално влияят негативно върху психиката на всяко лице и този извод съдът може да направи и без наличие на строго формални доказателства, доколкото липсват други, установяващи обратното. Основателно е оплакването за завишен размер на обезщетението. Съдът по делото е установил, че обвинението на М. С. е повдигнато по повод отношенията му с Д. М. С. – негова майка и са във връзка с изпълнение по договор за издръжка и гледане. Между тях е имало чести конфликти, майката е подавала жалби срещу него в полицията; отношенията между тях не са се подобрили след повдигане на обвинението. Следователно, негативните изживявания на М. С., отчуждаването с близките, се дължат до известна степен и на конфликта с майката. Той не изключва увреждащото действие на държавата в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 2, предл. 1 ЗОДОВ, но следва да се отчете при определяне размера на обезщетението. Съдът, също така установил, че наказателното производство е продължило по-малко от една година и наложената мярка за неотклонение е най-леката, а повдигнатото обвинение е за престъпление, което не е „тежко”. Не е съобразена съдебната практика в аналогични случаи, както и стандарта на живот и покупателните възможности на гражданите към 2006 г. в страната. В заключение, правилно въззивният съд е приел, че е осъществен фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т.2, предл. 1 ЗОДОВ и е ангажирал отговорността на Прокуратурата на Република България, но размера на обезщетението е завишен, като е допуснато нарушение на чл. 52 ЗЗД. По касационната жалба на С. М. С., Е. Н. С. и Н. М. С.: Поддържа се, че въззивният съд в нарушение на материалния закон е отхвърлил иска над 5000 лв. до 15 000 лв., след като е установено, че в резултат на незаконното обвинение М. С. се е разболял от захарен диабет. Въззивната инстанция е приела точно обратното. От заключение на съдебномедицинска експертиза съдът установил, че М. С. страда от захарен диабет тип 2. Главните симптоми на заболяването са установени няколко месеца преди наказателното производство. Приемането му в болнично заведение след започване на наказателното производство е поради типични проявни форми на този вид диабет, реално съществуващ и преди поставяне на диагнозата. Оспорването на заключението от ищците не прави същото некомпетентно, нито го изключва от доказателствения материал по делото. Обосновано въззивният съд е достигнал до заключение, че не може да бъде установена пряка причинна връзка между заболяването и обвиняването на С. в извършване на престъпление. В заключение, неоснователно е оплакването, че дължимото обезщетение следва да бъде определено в размер над 5 000 лв. По изложените съображения, въззивното решение е неправилно в частта, с която иска по чл. 2, ал. 1, т. 2, предл. 1 ЗОДОВ е уважен за 5000 лв., като размера на обезщетението се явява завишен. Съставът на Върховния касационен съд намира, че обезщетението в случая следва да бъде определено в размер на 3 000 лв. То се явява справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД за репариране на установените неимуществени вреди, причинени на М. С. от незаконното обвинение в престъпление, които не са извън обичайните негативни чувства и изживявания в подобни случаи. От значение за размера на обезщетението е тежестта на престъплението, за което е обвинен С., малката продължителност на наказателното производство, наличието и на други неблагоприятни фактори извън обвинението, даващи отражение върху емоциите и психическото състояние на С.. Следва от друга страна да бъде отчетено влиянието на наказателното производство върху здравословното състояние на С. - не като причина за заболяването му, а като фактор, който е повлиял зле върху регулирането на нивото на кръвната му захар. Паричният еквивалент на неимущественото увреждане съдът определя към датата на деликта, изхождайки от общественоикономическите условия в страната към 08.02.2006 г. , като присъдената от този момент лихва има компенсаторен характер. В заключение, въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която иска е уважен солидарно срещу двамата ответника за сума над 3 000 лв. и вместо това той да бъде отхвърлен за сумата до 5000 лв. ведно с лихвата, както и решението да бъде потвърдено в частта, с която иска за разликата над 5 000 лв. до 15 000 лв. е отхвърлен, ведно с лихвата. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 96/24.02.2011 г., постановено по гр. дело № 370/2009 г. от Пловдивския апелативен съд в частта, с която П. и О. на МВР – [населено място] са осъдени солидарно да заплатят на С. М. С., Е. Н. С. и Н. М. С., правоприемнци по чл. 120 ГПК от 1952 г., отм на М. С. С. обезщетение над 3000 лв. за причинени неимуществени вреди на М. С. С. от незаконното му обвиняване в извършване на престъпление, на осн. чл. 2, ал. 1, т. 2 , предл. 1 ЗОДОВ преди изм. ДВ бр. 29/2012 г., ведно с лихвата, считано от 08.02.2006 г. и вместо това ПОСТАНОВИ: ОТХВЪРЛЯ иска на М. С. С., заместен по 120 ГПК от 1952 г, отм. от С. М. С., Е. Н. С. и Н. М. С. против П. .и О. на МВР – [населено място], за заплащане на сумата над 3 000 до 5000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконното обвиняване на М. С. С. в извършване на престъпление, на осн. чл. 2, ал. 1, т. 2 , предл. 1 ЗОДОВ в редакцията преди изм. ДВ бр. 98/2012 г., както и на лихва, считано от 08.02.2006 г. ОСТАВЯ В СИЛА същото решение в частта, с която иска по чл. чл. 2, ал. 1, т. 2 , предл. 1 ЗОДОВ в редакцията преди изм. ДВ бр. 98/2012 г. е отхвърлен за разликата над 5000 лв. до 15 000 лв. както и лихва, считано от 08.02.2006 г. В останалата част решението е влязло в сила. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: