Р
Е Ш Е Н И Е
№ 65
гр. София, 14 май 2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република
България, Второ наказателно отделение в публично заседание на шестнадесети
февруари през две хиляди и девета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Савка Стоянова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Лиляна Методиева
2. Жанина Начева
при секретаря … Н. Цекова …………………………………… в присъствието на
прокурора … Михайлова …………………………............. изслуша докладваното от съдия Ж.
Начева …………………………………… наказателно дело № 687 по описа за 2008 г.и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Д. Д. Д. против въззивно решение № 174 от 20.11.2008 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 377/08 г.
Жалбата почива на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК с мотиви за несъставомерност на деянието, неправилна квалификация по по-тежко наказуемия състав на престъплението и допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение при разглеждане на наказателното дело по особената процедура (гл. 27 НПК).
В съдебно заседание служебният защитник (адв. Виденов) поддържа жалбата, а прокурорът от Върховна касационна прокуратура настоява решението да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:
С въззивно решение № 174 от 20.11.2008 г. по в. н. о. х. д. № 377/08 г. Варненският апелативен съд е потвърдил присъда от 15.07.2008 г. на Варненския окръжен съд по н. о. х. д. № 918/08 г., с която подсъдимият Д. Д. Д. е признат за виновен в това, на 2.06.2007 г. в района на с. П., област В. , да е отвлякъл Е. М. Л. с цел противозаконно да я лиши от свобода, като деянието е извършено от две лица – подсъдимият Д. Д. Д. и подсъдимият Й, поради което и на основание чл. 142, ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК е осъден на наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване. В негова тежест е възложена съответната част от разноските по делото. Подсъдимият Д. е оправдан по обвинението за престъпление по 142а, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК.
Със същата присъда са осъдени подсъдимите - Й. П. Н. и В. С. И. за престъпления по чл. 142а НК, по чл. 152 НК и по чл. 150 НК, а подсъдимият Н за извършени престъпления по чл. 156, ал. 1 НК и по чл. 198 НК.
Жалбата на подсъдимия Д. Д. Д. е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Нарушението по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК се подкрепя със съображения за накърнено право на защита – в предварителното изслушване първоинстанционният съд е настоявал подсъдимият Д да признава и вина, извън признатите от него факти, изложени в обвинителния акт.
Процесуалните правила за развитие на наказателното производство по реда на съкратеното съдебно следствие (в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК) изискват при предварителното изслушване подсъдимият да направи изявление, че признава фактите от обвинителния акт (самопризнание) и е съгласен да не се събират доказателства за тези факти. След като в съдебно заседание подсъдимият Д е направил такава декларация, първоинстанционният съд незаконосъобразно е поставял като условие и признанието на вина, каквото задължение поначало в наказателния процес подсъдимият няма.
Видно от мотивите на въззивното решение, въпросът за вината е бил решен след подробен анализ и преценка на събраните по делото доказателства, подкрепящи признатите от подсъдимия факти. Следователно процесуалният подход на първоинстанционния съд не е оказал негативно влияние върху наказателноправното положение на подсъдимия Д, респективно не е довел като последица до съществено накърняване на процесуалните права.
Според жалбоподателя първоинстанционният съд не е отчел последващите изявления на подсъдимия Д, при които е бил длъжен да премине от развитие на делото по особената процедура на гл. 27 НПК към общия ред за разглеждане на наказателното дело.
Когато самопризнанието е обосновало вече прилагане правилата на диференцираната процедура и провеждане на съкратеното съдебно следствие процесуалният закон не предвижда възможност за неговото последващо оттегляне (в този смисъл Т. Р. № 1/08 г. на ОСНК). Поради това неоснователно се явява релевираното възражение и липсва допуснато съществено процесуално нарушение.
Неоснователни са и доводите за нарушение на материалния закон. Твърди се, че съдът не е установил прекия умисъл на подсъдимия и специалната му цел. Атакува се и квалификацията за по-тежко наказуемия състав на отвличане, тъй като по делото липсват данни подсъдимият Д да е участвал като извършител в противозаконно лишаване от свобода. Посочва се, че в случая става дума за разпределение на ролите, т. е. за обикновено съучастие по смисъла на чл. 20 НК.
Тези възражения са били представени и на вниманието на Варненския апелативен съд, който ефективно ги е изследвал и аргументирано ги е отхвърлил с подробни съображения.
За да приеме правната квалификация на деянието по чл. 142, ал. 2, т. 2 НК, въззивният съд е счел за доказано, че на 2.06.2007 г. подсъдимият Д подсъдимият Н. се движели по пътя за с. П. с лек автомобил, когато забелязали св. Е, намираща се там за да проституира. Шофьорът - подсъдимият Д веднага спрял на мястото, а подсъдимият Н отишъл при пострадалата, нанесъл й поредица от удари по тялото, след което насилствено я вмъкнал в лекия автомобил. Подсъдимият Д. незабавно потеглил в посока към гр. В.. По време на пътуването подсъдимият Н продължавал на удря св. Л, а след като пристигнали в града, подсъдимите я отвели в апартамент, откъдето малко по-късно подсъдимият Д си тръгнал.
При тези факти, въззивният съд е отчитал самите действия на подсъдимите и обстоятелствата, при които те са били осъществени – насилствено вкарване от подсъдимия Н на пострадалата в автомобила и незабавно потегляне на подсъдимия Д с превозното средство, като по този начин двамата извършители са отвели св. Л против личната й воля от съответното място, на което тя се е намирала. Разглеждайки описаното поведение в съчетание с последващото откарване на пострадалата до гр. В. и оставянето й на друго място, съдът е приел за несъмнено установени всички елементи в обективно отношение на отвличането, което по естеството си обхваща в същото време противозаконно възпрепятстване на жертвата от нейното свободно придвижване. Следователно налице е и квалифициращото обстоятелство на по-тежко наказуемия състав на престъплението – извършено от две лица. Прекият умисъл и специалната цел на подсъдимия Д съдът е извлякъл от конкретното проявление на неговото активно поведение, насочено и позволило след това да се реализира самото противозаконно лишаване от свобода като отделно престъпление - по чл. 142а от НК (извършено от подсъдимия Н от подсъдимия И).
Жалбата е неоснователна, а въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 174 от 20.11.2008 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 377/08 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: