9 Р Е Ш Е Н И Е № 9 Гр.София, 06.06.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Кристияна Генковска при секретаря Наталия Такева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 3773 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1056/22.05.14г., постановено по т.д.№ 3876/13г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2548/28.06.13г. по гр.д.№ 51/13г. на Благоевградския окръжен съд за признаване за установено по отношение на касатора, че [фирма], [населено място] има изискуемо парично вземане в размер на 885000 евро, ведно със законната лихва от 13.09.12г., представляващо неплатен остатък от цената на прехвърлено вземане срещу [фирма] /н./ по договор за цесия, сключен на 01.10.2009г. с нотариална заверка на подписите рег.№ 2871/28.10.2009г. на нотариус С. М., за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.3 ГПК № 7041/14.09.12г. по ч.гр.д.№ 2373/12г. от Благоевградския районен съд. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Моли за неговата отмяна и за постановяване на ново решение за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски. Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за цесия, с който [фирма] прехвърля на [фирма] вземанията си срещу [фирма] /н./, произтичащи от четири договора за банков кредит в размер на 1217547 евро заедно с учредените обезпечения. Уговорената цена по договора е 900000 евро, платима на три вноски: 7500 евро при подписване на договора, 7500 евро до 15.12.2009г. и 885000 евро до 30.04.2010г. Подписите на страните са нотариално заверени на 28.10.2009г., а поставената на договора дата 01.10.2009г. е оспорена. По направеното оспорване на датата и свързаното с него възражение, че прехвърлените вземания не са съществували към датата на прехвърлянето им съставът на апелативния съд е изложил съображения, че договорът е породил транслативен ефект и не е с невъзможен предмет. Според решаващия състав договорът е частен свидетелстващ документ с нотариална заверка на подписите, която съгласно чл.589, ал.2 ГПК удостоверява само факта, че в деня на подписването договорът е съществувал, т.е. обстоятелството че е подписан най-късно на 28.10.2009г. Прието е, че оспорващата страна не е опровергала датата 01.10.2009г., както и че поисканите гласни доказателства с въззивната жалба за доказване на оспорването са недопустими съгласно чл.164, ал.1, т.6 ГПК. Счетено е, че гласни доказателства за установяване на датата на съставяне на договора са недопустими, тъй като датата е част от съдържанието на договора и елемент от волеизявленията на страните (в клаузите на чл.3, чл.5 и чл.2, ал.2, т.1), чиито задължения и права се свързват с датата на подписването му. С оглед на приетата дата на подписване на договора – 01.10.2009г. е счетено, че по смисъла на чл.739, ал.1 ТЗ едва с прекратяването на производството по несъстоятелност непредявените в него вземания и неупражнените права се погасяват. В случая погасителният ефект е настъпил на 27.10.2009г. с влизане в сила на решението за прекратяване на производството по несъстоятелност и заличаване на търговеца ( [фирма] /н./) от търговския регистър, т.е. след сключването на договора за цесия. По тези съображения е уважен установителният иск за съществуване на вземането, представляващо неплатен остатък от цената по договора за цесия. С определение № 757/15.10.15г. ВКС, І т.о. допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за произнасяне по въпроса: Кога се прекратяват или погасяват вземанията, които не са предявени в производството по несъстоятелност - с изтичане на сроковете по чл.688 ТЗ или с прекратяване на производството по несъстоятелност по чл.735, ал.1 във връзка с чл.739 ТЗ? Становището на състава на ВКС по поставения правен въпрос произтича от следното: В практиката на ВКС е разглеждан въпросът за последиците от непредявяване на вземанията в производството по несъстоятелност, но с оглед на значението на изтеклите срокове по чл.685, ал.1 ТЗ и чл.688, ал.1 ТЗ за висящността и допустимостта на спрените по реда на чл.637, ал.1 ТЗ дела по имуществени спорове срещу длъжника в производство по несъстоятелност. Дадените разрешения са: че неупражненото право в сроковете по чл.685, ал.1 и чл.688, ал.1 ТЗ има за последица погасяване на вземането (решение № 170/30.11.2009г. по т.д.№ 5/09г. на ВКС, ІІ т.о.); че самото пропускане на срока за предявяване на едно вземане не води автоматично до погасяването му съгласно чл.739, ал.1 ТЗ и не е основание за прекратяване на спряното на основание чл.637, ал.1 ТЗ исково производство с предмет същото вземане, при положение, че производството по несъстоятелност на длъжника е висящо, а евентуалното погасяване на вземането по чл.739, ал.1 ТЗ следва да се вземе предвид, но само ако произнасянето на съда по имуществения спор е последващо спрямо приключването на производството по несъстоятелност (определение № 678/17.07.12г. по ч.т.д.№ 247/12г. ВКС, ІІ т.о.), както и че е недопустимо, с оглед отпадане на правния интерес и погасяване на правото на иск, производството по иск срещу длъжник по заварено от решението по чл.630 ТЗ дело по смисъла на чл.637, ал.1 ТЗ (при липса на заявени от длъжника свои права чрез насрещен иск или възражение за прихващане), ако кредиторът не е предявил в производството по несъстоятелност вземанията, предмет на спора, в законоустановените срокове по чл.685, ал.1 и чл.688, ал.1 ТЗ (решение № 53/16.07.15г. по т.д.№ 3170/13г. ВКС, І т.о. и решение № 178/22.01.16г. по т.д.№ 1889/13г. на ВКС, І т.о.). Според така дадените разрешения в практиката на ВКС спазването на сроковете за предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност е от значение за съществуването на правото на иск и на интерес от търсената с иска защита за продължаване на спряно по реда на чл.637 ТЗ исково производство за вземания на кредитора срещу длъжника в производство по несъстоятелност. В посочените решения не е даден отговор на въпроса за момента на погасяване на вземанията по смисъла на чл.739, ал.1 ТЗ и съответно на въпроса за съществуването на непредявено вземане, независимо от упражняването или неупражняването на правата на кредитора по събирането му от длъжника. Настоящият състав на ВКС споделя съображенията, изложени в мотивите на решение № 53/16.07.15г. по т.д.№ 3170/13г. ВКС, І т.о. за характера на срокове за предявяване на вземанията на кредиторите в производството по несъстоятелност (по чл.685, ал.1 и съответно по чл.688, ал.1 ТЗ), а именно, че с изтичането им се погасява процесуалното право за предявяване на вземания в производството по несъстоятелност, въпреки че материалното право все още не е погасено, както и че кредиторът не може да реализира вземанията си нито чрез универсалното принудително изпълнение по реда на част IV „Несъстоятелност” на ТЗ, нито чрез индивидуално принудително изпълнение по ГПК. Разпоредбата на чл.739, ал.1 ТЗ предвижда погасяване на неупражнените права и на непредявените вземания в производството по несъстоятелност. Нормата систематично е в раздел ІІ „Приключване на производството по несъстоятелност”, като крайният акт на съда по чл.735, ал.1 ТЗ е за прекратяване на производството по несъстоятелност, а в случаите по чл.735, ал.2 ТЗ и за заличаване на търговеца. Приключването на производството по несъстоятелност с решението по чл.735, ал.1 ТЗ има за последица невъзможност да се осъществи принудително изпълнение спрямо длъжника. Законодателната цел е, не само да не може да се осъществи принудително изпълнение на правото или на вземането при прекратено производство по несъстоятелност, но и с приключването на производството по несъстоятелност правата и вземанията да се считат за несъществуващи. У. в нормата на чл.739, ал.1 ТЗ термин „погасяват” следва да се тълкува в общия широк смисъл на гражданското право за погасяване на вземанията. В раздел V на общата част на ЗЗД „Погасяване на задълженията” се включат: 1.Прихващане, подновяване, опрощаване и 2.Погасителна давност. Погасителен ефект за задълженията има и изпълнението по раздел ІІІ на общата част на ЗЗД както чрез реално изпълнение и респ. плащане (за паричните задължения), така и с даване вместо изпълнение – чл.65, ал.3 ЗЗД. С погасяването на едно задължение чрез погасителните способи, уредени в ЗЗД (извън давността), изпълнението му не само не може да бъде осъществено по принудителен ред, но и доброволното му изпълнение след погасяването (двойно плащане) ще е без основание и ще подлежи на връщане съгласно чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Погасителният ефект при изпълнение, даване вместо изпълнение, прихващане, подновяване и опрощаване обхваща материалното право на вземане на кредитора. Погасителната давност е способ за погасяване на вземанията, но с разлика в последиците относно правата на кредитора. С изтичането на давностния срок погасяването на неизпълнените задължения не настъпва по право, тъй като давността не се прилага служебно съгласно чл.120 ЗЗД, а направеното доброволното изпълнение от длъжника по чл.118 ЗЗД е с основание и не подлежи на връщане. Позоваването на погасителна давност е обвързано и от изтичането на определен от законодателя срок на бездействие на кредитора, в който срок същият не е предприел действия по събирането на вземането. Изтичането на давностния срок, за разлика от другите погасителни способи по ЗЗД, няма за последица погасяването (несъществуването) на материалното право, а на правото на принудително изпълнение. С приключването на производството по несъстоятелност задълженията на длъжника са определени по основание и размер в това производство на база на упражнените права и предявените вземания. Правата и вземанията, независимо, че може да са валидно възникнали и задълженията да не са погасени чрез способите, уредени в гражданското право, са прогласени за погасени поради неупражняването и непредяваването им в приключилото производство по несъстоятелност на длъжника с разпоредбата чл.739, ал.1 ТЗ. В тази норма е предвидено самостоятелно основание за погасяване на права и вземания, извън общото гражданско право, с което е изразена законодателната воля, посочените права и вземания да се считат за несъществуващи в правния мир. При прекратено производство по несъстоятелност с решение по чл.735, ал.1 ТЗ, но без заличаване на търговеца съгласно чл.735, ал.2 ТЗ, задълженията са изплатени, като няма неудовлетворени кредитори и е останало имущество. Търговецът не е загубил правосубектността си и продължава търговската си дейност без да е обременен със стари задължения, тъй като целта на производството по несъстоятелност за пълно удовлетворяване на кредиторите по принудителен ред е постигната. Основание за този извод и е обстоятелството, че погасяването не настъпва с изтичане на определен период на бездействие на кредитора (както е при погасителната давност), а с осъществяването на поредица от факти и обстоятелства: откриване на производство по несъстоятелност, предявяване и приемане на вземанията, обявяване в несъстоятелност, осребряване на имуществото, разпределение на събраните суми и прекратяване на производството по несъстоятелност. В тази поредност от действия, които са извършват от органите на несъстоятелността, само предявяването на вземанията е свързано с активно поведение на всеки един от кредиторите, независимо дали е инициирал производството по несъстоятелност, и това му поведение, представляващо и упражняване на право, е ограничено от процесуалните срокове по чл.685, ал.1 и чл.688, ал.1 ТЗ. В процеса на развитие на тези действия е възможно да настъпят отклонения, като например подлежащото на изпълнение решение за откриване на производство по несъстоятелност да бъде отменено, поради което няма да настъпи и приключване на производството по несъстоятелност съгласно чл.735, ал.1 ТЗ. Именно поради обусловеността на всяко от последващите от предшестващите действия, погасяването на правата и на вземанията поради неупражняването или непредявяването им настъпва, ако производството по несъстоятелност е приключило. При прекратяване на производството по несъстоятелност по реда на чл.735, ал.1 ТЗ погасяването на правата и вземанията по чл.739, ал.1 ТЗ настъпва с влизане в сила на съдебното решение по реда на чл.735, ал.3 ТЗ. От изложените съображения следва отговорът на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване: Неупражнените права и непредявените вземанията в производството по несъстоятелност се погасяват по смисъла на чл.739, ал.1 ТЗ с прекратяване на производството по несъстоятелност по чл.735, ал.1 ТЗ. По същество на касационната жалба. С оглед на отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, не е налице основанието по чл.281, т.3, пр.1 ГПК за отмяна на решението, поради неправилен извод на въззивния съд относно момента на погасяване на цедираните вземания. Доводите на касатора за преклузивния характер на сроковете по чл.685, ал.1 ТЗ и чл.688, ал.1 ТЗ и съпоставката им с давностните срокове, както и за настъпване на последицата по чл.739, ал.1 ТЗ - прекратяване, а не за погасяване на субективни права, са обсъдени при отговора на правния въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. По тези съображения приетото разрешение от въззивния съд, че погасяването на вземанията настъпва с прекратяване на производството по несъстоятелност, а не с изтичане на сроковете за предявяване на вземанията, е правилен. Останалите касационни основания по чл.281, т.3 ГПК са свързани с поддържаните доводи за невъзможен предмет на договора за цесия; за ефекта на изявлението от 26.11.12г. за разваляне на договора и относно липсата на изискуемост на вземането на цедента за цена. Всички тези доводи са обвързани с оспорената дата на сключване на договора за цесия, която е обуславяща за момента на погасяване на вземанията, който е основният спорен въпрос по делото. Във връзка с приетата за установена дата на сключване на договора касаторът се позовава на нарушение на процесуалните правила по чл.179, ал.1 ГПК, чл.164, ал.1, т.6 ГПК, чл.165, ал.2 ГПК, чл.589, ал.2 ГПК и чл.591 ГПК. В случая вземането, предмет на установителния иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, произтича от договор за цесия, сключен между заявителя в заповедното производство /цедент/ и длъжника по този договор /цесионер/, без участие на длъжника по прехвърленото вземане. Вземането по заповедта за изпълнение има за предмет уговорена между страните по договора за цесия цена на прехвърлено от цедента на цесионера вземане на цедента срещу друго лице – длъжник, произтичащо от договори за банков кредит между цедента и длъжника. По отношение на длъжника по договорите за банков кредит е било открито производство по несъстоятелност с решение, вписано в търговския регистър на 31.01.2008г. Сроковете по чл.685, ал. и чл.688, ал.1 ТЗ са изтекли на 30.04.2008г. В тези срокове цедентът не е предявил в производството по несъстоятелност вземанията си, произтичащи от договорите за кредит. Производството по несъстоятелност е прекратено и търговецът е заличен с решение, вписано в търговския регистър на 20.10.2009г., и съответно същото е влязло в сила съгласно чл.735, ал.2 ТЗ на 27.10.2009г. Договорът за прехвърляне на вземанията е с дата 01.10.2009г., изписана след заглавието, като подписите на страните са нотариално заверени на 28.10.2009г. съгласно удостоверяването на нотариуса, направено след подписите на страните. Цесионерът (настоящ касатор) е оспорил посочената дата 01.10.2009г. като дата на сключване и подписване на договора. Заявил е, че като дата на сключване на договора следва да се приема датата на нотариалното удостоверяване 28.10.2009г. Предвид на тези фактически твърдения и изложените правни доводи относно момента на погасяване на непредявените вземания в производството по несъстоятелност, е въведеното възражение в процеса за нищожност на договора за цесия поради невъзможен предмет с оглед на прехвърляне на несъществуващи погасени вземания. Настоящият състав на ВКС намира, че при разглеждане на делото не е допуснато нарушение на процесуалните правила по чл.164, ал.1, т.6 и чл.165, ал.2 ГПК. Договорът е частен диспозитивен документ, като в случая оспорването на датата, на която е съставен, или както твърди оспорващият – датата, на която е сключен договорът, касае верността на документа. Ограничението за допустимост на свидетелски показания по чл.164, ал.1, т.6 ГПК обхваща опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ. По смисъла на процесуалния закон опровергаване на съдържанието е налице при несъответствие между изразената в документа и действителната воля на лицето, направило изявлението. Такова несъответствие е налице при симулацията. Поставената на документа дата на съставянето му, съответно при договора – дата на сключването му, може да не се обхваща от изявленията на страните, но може и тази дата да е обвързваща за постигнатото съгласие по договора. Ако датата на сключване на договора е от значение за изявленията на страните с оглед на учредените права и на поетите задължения, то поставената на договора дата представлява част от съдържанието на документа. След преценка, че датата е елемент от волеизявленията на страните, същата следва да се счита за включена в съдържанието на договора и съответно опровергаването на верността й е допустимо, но свидетелски показания могат да се събират само при изрично съгласие на страните по чл.164, ал.2 ГПК. Твърдението на страната за съзнателно антидатиране на договора, когато датата е част от изявленията на договарящите, би представлявало искане за разкриване на симулация, поради което изслушването на свидетели по принцип е недопустимо. В тази хипотеза събирането на гласни доказателства е допустимо само при наличието на предпоставките по чл.165 ГПК. По тези съображения изводите на въззивния съд за недопустимост на свидетелските показания са правилни. Поставената на договора дата 01.10.2009г. е свързана с поетото задължение за заплащане на първата вноска от цената по договора за цесия (чл.2, ал.2, т.1), с изричното изявление за влизане в сила на договора от момента на подписването му (чл.3), с поетото задължение на цедента за уведомяване на длъжника и представяне на екземпляр от уведомяването на цесионера (чл.5), поради което датата е част от съдържанието на документа. На следващо място, нотариалната заверка на подписите на договора не представлява начало на писмено доказателство по чл.165, ал.2 ГПК. При извършване на нотариално удостоверяване лицата могат както да подпишат документа пред нотариуса, така и да потвърдят вече положените подписи съгласно чл.589, ал.2 ГПК, поради което документът не съдържа изявление за момента на полагане на подписите. Нотариалната заверка на подписите удостоверява, че подписите са положени от посочените в документа лица. Датата на нотариалната заверка представлява достоверна дата за третите лица съгласно чл.181 ГПК, които черпят права от него или на които документът се противопоставя, но датата на нотариалното удостоверяване на подписа на издателя не опровергава датата, на която действително е направено изявлението. В този смисъл съставът на въззивния съд не е допуснал нарушение на разпоредбата на чл.179, ал.1 ГПК. Удостоверяването на препис от документ по чл.591 ГПК има значение относно съществуването на документа към датата на заверката, но независимо от изразеното от въззивния съд становище, че заверката по чл.589, ал.2 ГПК удостоверява само факта, че в деня на подписването договорът е съществувал, не представлява съществено нарушение на процесуалните правила. Ясно изразеното разбиране на състава на апелативния съд е, че след като на 28.10.2009г. подписите са били нотариално удостоверени, то те били върху документа на тази дата, но без да е удостоверена точната дата на полагането им, поради което изводът за съществуване на договора към датата на заверката е в съответствие с логическите правила. С оглед на неоснователността на доводите за допуснати нарушения на процесуалните правила въззивното решение е правилно в частта, с която е счетено, че не е налице невъзможен предмет на договора за цесия. На датата на сключване на договора за цесия вземането на цедента е съществувало, както и е било прехвърлимо. Съгласно чл.100, ал.1 ЗЗД кредиторът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето, но не отговаря за платежоспобността на длъжника, освен ако се е задължил за това и то само до размера на онова, което е получил срещу прехвърленото вземане – чл.100, ал.2 ЗЗД. В случая цедентът не само не се е задължил да отговаря за платежоспобността на длъжника, а страните изрично са изключили такава отговорност съгласно чл.9, ал.1 от договора, както и цесионерът е декларирал, че е запознат с факта, че длъжникът е в производство по несъстоятелност – чл.9, ал.2 от договора. Предвид на посочената уговорка в чл.9, ал.1 и на изявлението на цесионера по чл.9, ал.2, позоваването на неизпълнение на задължението на цедента да прехвърли вземанията си срещу длъжника поради пропускане на сроковете по чл.685, ал.1 и чл.688, ал.1 ТЗ, направено с нотариалната покана от 26.11.12г., няма за последица разваляне на договора съгласно чл.87 ЗЗД. Обосновани и законосъобразни са изводите на въззивния съд и относно приетата изискуемост на задължението на цесионера за заплащане х пп на цената по договора. Срокът за изпълнение на задължението е уговорен на определен ден – 30.04.12г., като по делото не е било доказано неоказване на съдействие от кредитора за изпълнението, предвид на уговорката за откриване на ескроу – сметка. По изложените съображения обжалваното въззивно решение е правилно и на основание чл.293, ал.1, пр.1 ГПК следва да се остави в сила. По разноските. С оглед на изхода от касационното разглеждане на жалбата касаторът няма право на присъждане на разноски. Ответникът не претендира разноски за настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1056/22.05.14г., постановено по т.д.№ 3876/13г. от Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.