О П Р Е Д Е Л Е Н И Е                                                                        № 82 Гр.София, 19.02.2009 г.       ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и девета година, в състав:                                                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска                                                            ЧЛЕНОВЕ:           Дария Проданова                                                                                                                                                                                                           Тотка Калчева   при секретаря …………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, ч.т.д.№ 60 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:      Производството е по чл.274, ал.3, т.2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. за с. к. , гр. С. срещу определение № 730/01.10.2008г., постановено по ч.гр.д. № 1953/2008г. от Софийския апелативен съд, с което е отменено определението от 06.06.2008г. по т.д. № 1168/2007г. на Софийския градски съд и А. за слеприватизационен к. е осъдена да заплати на “С”А. разноски в размер на 5000 лв. – адвокатско възнаграждение. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на нормата на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Ответникът “С” А. , гр. Д. оспорва частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.2 от ГПК и е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че “С” А. е конституиран като съответник по иска при условията на евентуално субективно съединяване на предявените от А. за с. к. искове. Исковете са уважени спрямо първия ответник – “А” ЕООД и са оставени без разглеждане по отношение на “С”АД. Искането на евентуалния ответник “С” А. за присъждане на направените по делото разноски /заплатените 5000 лв. адвокатско възнаграждение/ е уважено по аналогия с нормата на чл.64, ал.3 от ГПК /отм./. Изложени са съображения, че непроизнасянето със сила на присъдено нещо предпоставя възмездяване за разноските на ответника, тъй като за законодателя е ирелевантна причината за прекратяването на производството и конкретното поведение на страната. Евентуалният ответник също е имал право на защита, защото процесуалните действия по евентуалните искове се развиват паралелно с разглеждането на главния иск. Направена е аналогия и с нормата на чл.65, ал.2 от ГПК /отм./ доколкото уважаването на главните искове предполагат неяснота за ищеца и необоснованост на конституирането на евентуалния ответник. Атакуваното определение е от категорията на актовете по чл.274, ал.3, т.1 от ГПК и допустимостта на касационното обжалване се определя от въведените от частния жалбоподател основания по чл.280, ал.1 от ГПК. Частният жалбоподател поставя като съществени за делото два въпроса: “Дали е нужно да се представят доказателства за изплащане на адвокатското възнаграждение, за да бъде присъдено същото на страната, която го претендира?”, по който въпрос се въвежда основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и “Следва ли да се присъжда адвокатско възнаграждение на евентуалния ответник по делото при условие, че искът срещу него въобще не е разгледан?” – на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, намира, че формулираните процесуални въпроси са съществени по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. По първия въпрос действително е налице трайно установена практика на ВКС, според която адвокатско възнаграждение се присъжда в размер на действително платеното от страната, а не само съобразно уговорката между страната и нейния пълномощник в договора за правна защита и съдействие. В случая, въззивният съд е приел, че възнаграждението в размер на 5000 лв. е платено от страната, поради което въззивното определение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Оплакването на частния жалбоподател представлява основание за отмяна на определението като неправилно, тъй като се твърди недоказаност на факта на заплащане на адвокатското възнаграждение. Следователно въведеното основание не е по прилагането или тълкуването на определена правна норма, а по преценката на приетите за установени обстоятелства по делото, което не обосновава приложното поле на нормата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По втория въпрос съставът на Първо отделение на Търговската колегия счита, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради липсата на изрича правна норма, която да го урежда, както и да е решен чрез задължителна за съдилищата практика на ВКС. По тези съображения, на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, касационното обжалване следва да се допусне.     Разгледана по същество частната касационна жалба е неоснователна. Разпоредбата на чл.64, ал.3 от ГПК /отм./ - сега аналогична на чл.78, ал.4 от ГПК, предоставя право на ответника да претендира направените от него разноски и в случай на прекратяване на делото.редбата на евентуален иск при условията на обективно или субективно съединяване на исковете по ГПК от 1952г., се изчерпва с нормата на чл.206, ал.2 от ГПК /отм./. Според посочения законов текст при отмяна на решението по главния иск от въззивния съд се възстановява висящността и по евентуално съединените с него искове, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл. Съдебната практика трайно и непротиворечиво е дала разрешение, че при отхвърляне на главния иск, евентуалният иск се оставя без разглеждане с изричен диспозитив в съдебното решение. Същият резултат има и липсата на изрично произнасяне от съда по евентуалния иск. Оставянето без разглеждане на евентуалния иск заличава с обратна сила последиците от предявяването му. Прекратяването на исковото производство има същото правно значение – отпадане с обратна сила последиците, които законът свързва с депозиране на исковата молба в съда. Правото на разноски за ответника по чл. 64, ал.3 от ГПК /отм./ не е обвързано с наличието на конкретно основание, послужило за прекратяване на производството по иска /оттегляне, отказ и др./, а единствено с действителното заплащане на такси и възнаграждения от страната по делото. При евентуално субективно съединяване на исковете събирането и проверката на доказателствата, както и всички процесуални действия по главния и по евентуалния иск се осъществяват в едно производство и без последователност или разграничение във времето. Резултатът от решаващата дейност на съда – уважаването на главния и оставянето без разглеждане на евентуалния иск намира израз в съдебния акт – решението по съществото на спора. Евентуалният ответник, като участник в производството, извършва процесуални действия, по които заплаща разноски, включително и за защита от адвокат. В този смисъл и процесуалните му права следва да са приравнени с тези на ответника, по отношение на когото производството по делото е прекратено. Прилагането по аналогия, съгласно чл.46, ал.2 от ЗНА, на нормата на чл.64, ал.3 от ГПК /отм./ и при претенция за разноски на евентуален ответник, в случаите на уважаване на главния и оставяне без разглеждане на евентуалния субективно съединен иск, отговоря на целта на закона. Целта на законодателя би могла да се определи като право на възмездяване на страната за разноските по извършените процесуалните действия и за защита по иницииран срещу нея съдебен процес, в случаите, когато тя е била обвързана от правните последици от предявяването иска в течение на производството по делото, но същите са отпаднали с обратна сила. По тези съображения съставът на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС приема, че по реда на чл.64, ал.3 от ГПК /отм./ право на разноски има и ответникът по евентуалния субективно съединен иск в случай на уважаване на главния и оставянето без разглеждане на евентуалния иск. Видно от договор за правна защита и съдействие от 28.02.2008г. договореното възнаграждение между “С”А. и адв. Л е в размер на 10000 лв., от които 5000 лв., платими до 14.03.09г., и 5000 лв. – при приключване на делото с влязло в сила решение. Съгласно текста на договора сумата от 5000 лв. е платена на 18.03.2008г. по банкова сметка, което обстоятелство е удостоверено с подписите на клиента и адвоката. Въззивният съд правилно е преценил, че са налице предпоставките за присъждане на платеното адвокатско възнаграждение, поради което обжалваното определение следва да се остави в сила. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд       О П Р Е Д Е Л И :   ОСТАВЯ В СИЛА определение № 730/01.10.2008г., постановено по ч.гр.д. № 1953/2008г. от Софийския апелативен съд. Определението е окончателно.     ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.