Р Е Ш Е Н И Е № 39 София, 04 март 2022 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретар Мира Недева и в присъствие на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 18/2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адвокат Е. Б. – защитник на подсъдимата В. С. П., с [ЕГН], срещу постановената от Софийски градски съд нова осъдителна присъда от 29.09.2021 година по ВНОХД № 2631/2021 година, след отмяна на оправдателна присъда от 22.02.2021 година на Софийския районен съд, постановена по НОХД № 10471/2020 година по описа на този съд. С жалбата се оспорва осъждането на подсъдимата П. по повдигнатото й обвинение за престъпление по транспорта по чл.343б, ал.1 от НК, като се излагат съображения за явна незначителност на обществената опасност на деянието по смисъла на чл.9, ал.2 от НК, поради което се ангажира отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК и се претендира отмяна на атакувания съдебен акт и оставяне в сила на първоинстанционната оправдателна присъда. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят - защитник адвокат Е. Б. не се явява, редовно призован. Явяват се преупълномощеният от него за защитник на подсъдимата - адвокат Т. Р. от САК и подсъдимата П., които поддържат касационната жалба и отправеното в нея искане за оправдаване. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания въззивен съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С атакуваната нова присъда на въззивния съд е отменена присъдата на първоинстанционния съд, с която подсъдимата В. П. е оправдана по повдигнатото й обвинение по чл. 343б, ал.1 от НК поради малозначителност на деянието по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК и е призната за виновна в това, че на 14. 07. 2020 година, около 3.30 часа, в [населено място], по [улица], с посока на движение от [улица]към [улица], управлявала моторно превозно средство - лек автомобил марка „Пежо“, модел „307“, с рег. [рег.номер на МПС] , с концентрация на алкохол в кръвта си над 1,2 на хиляда, а именно 1,29 на хиляда, установена по надлежния ред, поради което и на основание чл. 343б, ал.1 от НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъдена на три месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл.66 от НК за изпитателен срок от три години. На основание чл.343г от НК на подсъдимата П. е наложено и наказание шест месеца лишаване от право да управлява МПС. На основание чл. 59, ал.1 и ал.4 от НК съдът е постановил да се зачете времето на предварителното задържане на подсъдимата по ЗМВР за срок от 24 часа, както и времето, през което е била лишена от право да управлява МПС по административен ред. Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от процесуално легитимирана страна – защитник, в законоустановения срок и срещу подлежащ на касационна проверка въззивен акт от кръга на посочените в чл.346, т.2 от НПК, но разгледана по същество същата се преценява за неоснователна. Единственото възражение срещу присъдата се свежда до твърдение за неправилно приложение на материалния закон към надлежно установените по делото факти, като се атакува отказа на въззивния съд да сподели приложението на чл.9, ал.2 от НК във връзка с предприетото от СРС оправдаване на подсъдимата на посоченото основание. Съдебното разглеждане на делото е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК (съкратено съдебно следствие в производството пред първата инстанция), в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК – подсъдимата е признала изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласила да не се събират доказателства за това, че на инкриминираната дата, в [населено място], е управлявала МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 на хиляда, а именно 1,29 на хиляда, установена по надлежния ред. Първостепенният съд е приел, че при тази фактология по делото, извършеното от подсъдимата П. деяние формално осъществява от обективна и субективна страна признаците на престъпния състав в чл.343б, ал. 1 от НК, но поради своята малозначителност не е общественоопасно (л. 8-9 от мотивите на оправдателната присъда). Възприемайки изцяло и в съответствие с т.8 от ТР №1/2009г., ОСНК на ВКС, приетите по делото факти, въззивният съд не се е съгласил с така направения от първоинстанционния съд правен извод за малозначителност на деянието, която отнема престъпния му характер (л. 24-25 от въззивната присъда). ВКС споделя изцяло изводите на въззивния съд и постигнатото в резултат осъждане на подсъдимата П. по повдигнатото й обвинение. Не биха могли да бъдат споделени съображенията на защитата на подсъдимата, изложени жалбата, че съвкупната преценка на всички данни по делото обуславят оправдаването на подсъдимата на основание чл.9, ал.2 от НК. Посочената норма визира две възможни хипотези: 1/деянието въобще не е общественоопасно или 2/разкрива такава степен на обществена опасност, която е явно незначителна. И в двата случая законът свързва наличието им с определяне на деянието като “малозначително”, поради което не е престъпно. В конкретния казус са несподеляеми доводите за малозначителност на деянието и в двете посочени хипотези. Касаторът акцентира върху подбудите за извършване на деянието, а именно притеснението на подсъдимата за болната й майка, която не отговаряла на позвъняванията й по телефона, на което уместно въззивният съд е противопоставил, както предварителното знание на подсъдимата за това особено състояние на нейния родител, а също и съществуващата обективна възможност подсъдимата да се придвижи до дома си по друг правомерен начин (например с такси или с услугата “Дринк енд Драйв“), което е било наложително предвид признанието й, че е употребила алкохол в заведение преди да се качи в автомобила. Наред с коментираните в жалбата обстоятелства отношение към обществената опасност на извършеното от подсъдимата имат и други факти, обхванати от признанието по чл.371,т.2 от НПК и включени в обстоятелствената част на обвинителния акт, съобразяването на които обуславя направената от въззивната инстанция отрицателна преценка за приложението на чл.9, ал.2 от НК. На първо място, концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимата е 1,29 %, което надвишава почти три пъти минимално необходимата за наличието на квалифициращото обстоятелство „пияно състояние“ по смисъла за съставомерност на деянието по чл. 343, ал. 3 от НК (вж. т.4,б.а от ППВС №1/83г.). Макар и в късен нощен час, което не предполага интензивно движение, деянието е извършено в специфична градска среда, което опровергава довода в касационната жалба, че по делото няма нито едно отегчаващо обстоятелство. По пътя към дома си в ж.к. Люлин и когато е била спряна за проверка от полицейските служители, подсъдимата се е движила по основна пътна артерия в центъра на столицата – [улица]с посока на движение от [улица]към [улица], което завишава степента на обществена опасност до степен самостоятелно да изключи приложението на чл.9, ал.2 от НК. Престъплението по чл. 343б, ал. 1 от НК не е резултатно, а формално (на просто извършване). В закона е заложен и разграничителният критерий с административното нарушение по чл. 174, ал. 1 от ЗДвП – концентрацията на алкохол в кръвта на водача да е повече от 1,2 промили. С този числов критерий законодателят е преценил, че състоянието на водача на моторното превозно средство чувствително е повлияно от поетия алкохол и затова винаги завишава степента на обществената опасност на подобна проява, поради което тя е инкриминирана като престъпление. В тези случаи е без правно значение дали подсъдимата като водач на МПС е поставила в реална опасност живота и здравето на останалите участници в движението, тъй като такава опасност е заложена в самото престъпление. Обектът на защита остава неизменен, независимо от отбягването на по-голяма опасност или на възможното увреждане на по-широк кръг от обществени отношения предвид късния нощен час на инкриминираното управление на МПС. Вярно е, че подсъдимата не е санкционирана по административен ред за други нарушения на ЗДвП, но следва да се има предвид, че същата е станала правоспособен водач едва три години преди въпросната дата (вж. справка-картон на водача-л.20 от ДП), което я определя като сравнително млад водач, спрямо когото липсата на административни нарушения по ЗДвП не следва да бъде отчетена с претендираната от защитата тежест при преценката за чл.9, ал.2 от НК. Липсата на продължителна правоспособност на дееца като водач на МПС с конкретно установената концентрация на алкохол в кръвта, всъщност застрашава в по-висока степен защитените от чл.343б, ал.1 от НК обществени отношения по безопасност на транспорта. Предвид изложеното не може да се приеме, че защитените от чл. 343б от НК обществени отношения са били засегнати в незначителна степен, съответно обществената опасност на извършеното от подсъдимата П. е явно незначителна, както неправилно е приел първоинстанционният съд. Поради това всички посочени в касационната жалба обстоятелства – признанието на подсъдимата, чистото съдебно минало, липсата на административни наказания по ЗДвП, обучението й като студент и едновременно трудова заетост като „хостеса“ в заведение, правилно са ценени от въззивния съд на плоскостта на индивидуализацията на наказанието, обуславяйки налагането на основното наказание в абсолютния минимум - три месеца лишаване от свобода, отвъд който съдът не може да слезе, както правилно е посочено в мотивите на обжалваната присъда. Същевременно изброеният комплекс от смекчаващи обстоятелства уместно е обусловил неналагането на предвиденото кумулативно наказание глоба на основание чл.55, ал.3 от НК. Видно е, че съдът е приложил възможно максималната снизходителност, определяйки наказанието на подсъдимата в размер на минимално предвиденото в общата част на НК от три месеца лишаване от свобода, неналагайки кумулативно предвиденото наказание глоба и определяйки наказанието лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от шест месеца, който е значително по-кратък от установения в чл.174, ал.1, т.2 от ЗДвП срок от дванадесет месеца лишаване от право да се управлява МПС при ангажиране на по-леката по вид юридическа отговорност, а именно административнонаказателната, предвидена за управление на МПС с концентрация на алкохол от 0,8 до 1,2 на хиляда т.е. под установената за подсъдимата. Поради това настоящият касационен състав намира, че в рамките на надлежно установените по делото факти от кръга на тези по чл. 102 от НПК, материалният закон е приложен правилно. Искането за оправдаване на подсъдимата по повдигнатото й обвинение в условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК няма как да бъде удовлетворено, тъй като от приетите за установени от въззивния съд факти не следва извод за малозначителност на инкриминираното деяние в една от двете хипотези на чл.9, ал.2 от НК, поради което посочената разпоредба е неприложима. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА нова въззивна присъда №12/29.09.2021г., постановена от Софийски градски съд, по ВНОХД № 2631/2021 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: