Р Е Ш Е Н И Е № 158 гр. София, 04 февруари 2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември през 2018 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Н. Любенов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 574 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Софийска градска прокуратура срещу присъда № 285 от 21.11.2017 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, ІІІ-ти въззивен състав, постановена по ВНОХД № 3665/2017 г. В протеста и в допълнение към него са изложени доводи с претенция да обосновават касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Направено е искане за отмяна на оспорения въззивен акт и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебното заседание пред настоящата инстанция представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста, като моли да бъде съобразено особеното мнение на един от членовете на въззивния съдебен състав и докладчик по делото. Настоява, че агресивното поведение на гражданин спрямо полицейски служител при извършвана от последния проверка е типичен случай на хулиганство, а в случая поведението на подсъдимите, свързано с отправяне на обидни квалификации и физическа агресия срещу полицейски служител не съответства на установения обществен ред и манифестира явно неуважение към правилата, на които се основава обществената система. Споделя изводите на първостепенния съд по фактите и правото. Поддържа, че отправянето на множество обидни думи от страна на двамата подсъдими към полицейския служител Ц., както и отказа им да преустановят поведението си въпреки отправеното им полицейско предупреждение, бутането и дърпането на длъжностното лице, драскането му с нокти представляват именно акт на хулиганство по чл. 325, ал. 1 НК. Според предложения с пледоарията на прокурора прочит на въззивния акт, в него се приема, че към свид. Ц. са отправени обидни думи от подсъдимите и че той е получил телесни наранявания, но въпреки това присъдата е оправдателна. Критикува подхода на въззивния съд по кредитиране с доверие обясненията на подсъдимите, въпреки характера им на средство за защита и по частично кредитиране на показанията на свид. Б.. Счита, че е налице едностранчивост и тенденциозност в направения от въззивния съд доказателствен анализ и са допуснати груби нарушения на заложените в чл. 13 и чл. 14 НПК принципи. Нарушенията на правилата за проверка и оценка на доказателствата счита, че са съществени, защото са рефлектирали върху фактическите констатации и направените въз основа на тях правни изводи. Поддържа искането за отмяна на въззивната присъда и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на втората инстанция. Защитникът на подс. С. заявява мнение за правилност и обоснованост на атакувания въззивен акт, като счита, че с него са коригирани всички недостатъци в аналитичната дейност на първостепенния съд. Особеното мнение на докладчика по въззивното дело, както и подадения протест определя като имащи бланкетен характер. Моли въззивната присъда да бъде оставена в сила. Защитникът на подс. Б. счита, че въззивната присъда е детайлно и прецизно обоснована, а особеното мнение към нея, както и касационния протест счита, че страдат от съдържателен дефицит. Настоява, че в случая е налице безспорно доказано полицейско насилие, упражнено над двамата подсъдими, некореспондиращо със ситуацията, в която е упражнено. Отделно от това възразява, че дори да бе доказано, инкриминираното поведение на двамата подсъдими е било реализирано в затворено помещение и в присъствието единствено на тях двамата и на свид. Ц., което го прави несъставомерно по чл. 325, ал. 1 НК. Моли въззивната присъда да бъде потвърдена. Подсъдимият С. заявява солидарност с казаното от своя защитник. В последната си дума моли оправдателната присъда да бъде оставена в сила. Подсъдимата Б., редовно призована, не взема лично участие в съдебното заседание. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите, определени от чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното: С присъда от 30.01.2017 г., постановена по НОХД № 6464/2015 г., състав на Софийския районен съд е признал подсъдимия Д. Б. С. за виновен в това, че на 18.01.2015 г., около 21:00 часа, в [населено място],[жк], [улица], метростанция „име“, в служебно помещение за извършване на полицейска проверка от служители на СДВР, в съучастие като съизвършител с Д. Н. Б. извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото (обиждал Ц. Д. Ц. - старши полицай в „М.“ - ООП - СДВР с думите: „Какъв си ти, бе, миризливец, боклук“, като деянието е съпроводено със съпротива срещу орган на властта, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред - нанесъл на Ц. Ц. юмручни удари в областта на лицето, поради което и на осн. чл. 325, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от шест месеца лишаване от свобода, като го е оправдал по обвинението за това да е нанесъл с юмруци в гърдите на Ц. Ц.. С тази присъда подс. С. е признат за виновен и в това, че на 18.01.2015 г., около 21:30 часа в [населено място],[жк], [улица], метростанция „име“ в служебно помещение за извършване на полицейска проверка от служители на СДВР, намиращо се във вестибюл № 2 извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото - обиждал А. Н. Н. - полицай във 02-ро РУ при СДВР, поради което и на осн. чл. 325, ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание три месеца лишаване от свобода. На осн. чл. 23, ал. 1 НК съдът е групирал така наложените наказания, като е определил едно общо, в размер на най-тежкото от тях, а именно шест месеца лишаване от свобода, като на осн. чл. 66, ал. 1 НК е отложил изпълнението му за срок от три години. Със същата присъда подсъдимата Д. Н. Б. е призната за виновна в това, че на 18.01.2015 г., около 21:00 часа, в [населено място],[жк], [улица], метростанция „име“, в служебно помещение за извършване на полицейска проверка от служители на СДВР, в съучастие като съизвършител с Д. Б. С. извършила непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото (обиждала Ц. Д. Ц. - старши полицай в „М.“ - ООП - СДВР с думите: „миризливец, боклук“, като деянието е съпроводено със съпротива срещу орган на властта, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред - ритала Ц. по двете колене, хващайки го същевременно с двете си ръце за врата, поради което и на осн. чл. 325, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК и чл. 54 НК й е наложено наказание от три месеца лишаване от свобода, като подсъдимата е оправдана по обвинението за това да е напсувала полицейския служител Ц. Ц.. На осн. чл. 66, ал. 1 НК съдът е отложил изпълнението на наложеното наказание за срок от три години. С оглед изхода на делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето му разноски е възложено в тежест на двамата подсъдими. С оспорената по касационен ред въззивна присъда, посочена по-горе, първоинстанционният акт е отменен и вместо това всеки от подсъдимите е признат за невиновен и е оправдан по възведеното срещу него обвинение (подс. С. - по обвинението и за двете, вменени му престъпления). Касационният протест е неоснователен. Част от изтъкнатите от представителя на Върховната касационна прокуратура в съдебното заседание пред настоящия съд доводи (тези за едностранчивост и тенденциозност в направения от въззивния съд доказателствен анализ и допуснати груби нарушения на заложените в чл. 13 и чл. 14 НПК принципи) поставят необходимост от разглеждане с приоритет на въпроса за пределите на касационната проверка. Тези предели, съгл. чл. 347, ал. 1 НПК се определят с касационната жалба, съотв. с касационния протест чрез посочване в тях на поддържаното касационно основание и доводите, които го подкрепят. Характеристиката на касационното производство като контролно-отменително изключва възможността за извършване на служебна проверка от касационната инстанция за наличие на обстоятелства, мотивиращи касационните основания по чл. 348, ал. 1 НПК. В рамките на това производство съдът се произнася единствено по приложението на закона и както бе отбелязано, в рамките, очертани с касационните протест и/или жалба – по посочените в тях касационни основания и съобразно с подкрепящите ги аргументи. В случая в касационния протест е заявено единствено основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, като претенцията е срещу отказа на въззивния съд въз основа на фактите, които е приел за установени да квалифицира поведението на всеки от двамата подсъдими като престъпление по чл. 325 НК. От гледище на това възражение и на подкрепящата го аргументация, съдържанието на част от пледоарията на прокурора от ВКП практически представлява непредвидено в закона допълнително сезиране на касационния съд чрез обосноваване тепърва на немотивирано в касационния протест основание за отмяна на въззивната присъда – допуснати съществени процесуални нарушения при изграждането на вътрешното убеждение на въззиния съд. По този начин е нарушен принципа за лимитиране на касационната проверка от основанията, посочени в касационната жалба или протеста. Отклонение от този принцип е допустимо единствено в две хипотези – в тази по чл. 347, ал. 2 НПК и втората, изводима от правомощието на ВКС по чл. 124 от Конституцията на Република България за осъществяване на върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на закона – при констатиране на абсолютни процесуални нарушения или на такова нарушение на материалния закон, което по съществен начин уврежда правата на подсъдимия. В тези случаи намесата на върховната инстанция е легитимна, доколкото те засягат конституционните основи на правосъдието. Към настоящия казус обаче тези хипотези са неприложими, поради което е невъзможно да се разширяват пределите на касационната проверка, извън посоченото в касационния протест основание. Както бе посочено, в подадения протест не се сочат нарушения на процесуалните изисквания, насочени към постигане на истинно фактическо установяване, като в представеното допълнение прокурорът единствено е противопоставил на съдебната оценка относно качеството на показанията на свид. Ц., субективната своя оценка и отношението си към тяхното съдържание, определяйки ги като ясни, точни и безпротиворечиви. Така практически в протеста е кодирано очакване касационната инстанция да отхвърли констатациите на въззивния съд за липса на достоверна значимост на твърденията на свид. Ц. относно релевантните моменти от събитията и по този въпрос да се съгласи със становището на прокурора. Меродавността на доказателствата и доказателствените източници обаче не подлежи на преобсъждане от касационния съд. Изводите относно качествените техни характеристики и способността им да подпомогнат процеса по сигурно установяване на фактите е от изключителната компетентност на първоинстанционния и на въззивния съд. При положение, че в протеста не са изложени съображения в полза на отменителното основание по чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК, касационната проверка за правилно прилагане на материалния закон може да се извърши единствено на базата на приетите от въззивния съд фактически положения. В тази връзка невярна е констатацията на протестиралия прокурор, че с оспорената въззивна присъда е възприета изцяло изложената в обвинителния акт и споделена от състава на СРС фактология. Констатацията е базирана на фрагментарен прочит на съдебните мотиви или се касае за некоректно позоваване на тяхното съдържание. На посочените в протеста стр. 7 и сл. от мотивите към въззивната присъда е извършено процитиране на фактите, които първостепенният съд е приел за доказани. В по-нататъшното изложение обаче съответствието на тези факти с доказателствата по делото е подложено на верифициране от въззивния съд съобразно с направените пред него възражения на страните и в рамките на правомощията му да извърши собствена преценка на доказателствата, на тяхната относимост, достоверност и достатъчност. В обхвата на тази преценка са включени и неоправдано игнорирани от първостепенния съд информационни носители с доказателствено значение, като усилията на въззивния състав по подлагане на доказателствената съвкупност на всеобхватно и задълбочено, до най-дребни детайли проучване и анализ на тази съвкупност закономерно са генерирали нов извод относно достатъчната доказаност и достоверната установеност само на част на претендираните от обвинението фактически обстоятелства, но не и на онези от тях, които са предназначени да обосноват извършени от двамата подсъдими престъпления по чл. 325 НК. Така, упражнявайки правомощията си по чл. 314 и чл. 316 НПК, въззивният съд е преценил като несъмнено установени обстоятелствата, предхождащи инкриминираните събития и свързани с гостуването на подс. С. в дома на подс. Б. и свид. Б. в процесната вечер, последващото му изпращане от подсъдимата до метростанция „Надежда“, направения от него опит да закупи билет от обслужвалата по същото време билетното гише свид. З. Г. и отказът й да му продаде билет, заради явните признаци в поведението му на алкохолна повлияност, както и инициираната поради това от Г. намеса на дежурния полицай в лицето на свид. Ц. Ц.. Прието е с въззивната присъда, че отивайки при билетната каса, свид. Ц. се легитимирал, поискал документите за самоличност на двамата подсъдими и ги поканил в служебното помещение на охраната. Тримата се отправили към това помещение, като по пътя подсъдимият заявил на Ц., че „мирише на лук“ и че трябва да стои по-далече от него. След влизането им в помещението на охраната подс. С. предоставил на свид. Ц. личната си карта, а подсъдимата съобщила устно имената си и своя ЕГН, заявявайки, че не носи документа си за самоличност, което наложило да се обади на съпруга си Ж. Б. да донесе личната й карта. Като потвърдена от доказателствата въззивният съд е приел възникнала между подсъдимия и Ц. размяна на реплики по повод на стара криминална регистрация на С., на която свидетелят попаднал, извършвайки проверка в съответните информационни масиви, като тогава подсъдимият повторно отправил към него забележката, че мирише на лук и манджа и че трябва да стои по-далеч. Приел е, че в хода на скарването Ц. преминал към задържането на подсъдимия, извивайки едната му ръка в хватка „ключ“, за да му постави белезници, а в това време подсъдимата се изправила и тръгнала към двамата, искайки обяснение от свидетеля за причините да задържи приятеля й. За доказан въззивният съд е приел и факта на получените от свид. Ц. и от всеки от двамата подсъдими телесни наранявания, техния характер, тежестта им, тяхната локализация, както и най-общия механизъм на получаването им. Същевременно този съд е приел и допълнителни факти, по отношение на които липсват констатации в първоинстанционната присъда – относно времето, когато всеки от двамата подсъдими е бил наранен, като го е свързал с времето на събитието, предмет на обвинението, както и относно източникът на увредата за всеки от двамата, свързвайки го със свид. Ц.. Изложени са констатации за това, че по настояване на Ц., свид.Р. И. е подала сигнал на ЕЕН 112 за „пострадал човек при полицая“, като е поискала изпращане на екип на спешна помощ, че междувременно на мястото е пристигнал свид. Б., който виждайки съпругата си с явни следи от побой, също подал двукратно сигнал на ЕЕН 112 с искане да бъде изпратен екип на спешна помощ и с оплакване, че над съпругата му се упражнява полицейско насилие. Прието е, че на мястото са пристигнали екипи на 02-ро РУП и на спешна помощ, както и бащата на свид. Б.. Противно на отразеното в протеста, въззивният съд обосновано е отказал да се съгласи, че при тези събития двамата подсъдими са били в състояние именно на субклинична степен на обикновено алкохолно опиване, но за безпротиворечиво е приел за установено, че двамата са били алкохолно повлияни, но със съхранена способност да разбират свойството и значението на постъпките си и да ги контролират. По отношение на останалата част от фактите по обвинението, в т.ч. и относно отправени от двамата подсъдими реплики и квалификации с обидно съдържание към свид Ц. и за нанесени му от всеки от двамата целенасочени удари, съставът на СГС е приел, че обвинителната претенция не се съчетава успешно с резултатите от доказателствения процес. В тази връзка е подложил на задълбочен критичен анализ обясненията на двамата подсъдими и показанията на свид. Ц., като единствени преки източници на сведения за инкриминираното събитие, преценил ги е и в контекста на останалите свидетелски показания по делото, на записите от охранителни видеокамери в метростанцията, на записите от подадените сигнали и проведени разговори с оператор на ЕЕН 112 и с ОДЧ при СДВР, анализирал е телесните увреди на всеки от подсъдимите и на свид. Ц. от гледище на изводите на съдебно-медицинските експертизи относно възможния механизъм на получаването им, като на тази база обосновано е извел възможност нараняванията на Ц., които е приел за доказани (охлузвания и драскотини по лицето и шията; кръвонасядания по лявата подлопатъчна област и по лявата подбедрица) да са получени, както при осъществено нападение над него от страна на подсъдимата преди самата тя да е била наранена от него, така и възможността тя да го е наранила, защитавайки се срещу нанесените й от него най-малко три юмручни удара в лицето, причинили й счупване на носните кости; луксация на първи долен ляв зъб; оток и кръвонасядане на клепачите на лявото око; рана в областта на долния ръб на орбитата на лявото око и зачервяване на конюнктивата на лявата очна ябълка; оток и кръвонасядане на носа; кръвонасядане на долния клепач на дясното око. В тази връзка е съобразил експертното становище относно възможния механизъм на получаване на констатираните по тримата телесни травми и отхвърлената по експертен път възможност подсъдимата да е пострадала по описания от свид. Ц. начин. Обсъдена е и възможността поведението на подсъдимите след инкриминираното събитие, описано по разнопосочен начин в част от свидетелските показания да се третира като косвен факт в полза на обвинението срещу всеки от тях, като в тази насока въззивният съд справедливо е преценил, че всички последващи прояви на двамата „е допустимо да бъдат разглеждани единствено като субективен израз на страдание и страх“ на „човек, преживял насилие“. В крайна сметка сред проявите на подс. С., инкриминирани като изпълващи състава по чл. 325, ал. 2 вр. ал. 1 НК, въззивната инстанция е приела за доказано от фактическа страна единствено това, че след въвеждането му в служебното помещение на охраната на метростанцията този подсъдим е повторил предходно отправената към свид. Ц. забележка, че „мирише на лук и манджа“ и че иска полицаят да се отдръпне от него, като останалите реплики - негови и на подсъдимата, както и действията на всеки от двамата, квалифицирани като съпротива срещу орган на властта, въззивният съд е приел за недоказани. Посочената единствена доказателствено потвърдена проява на С. - репликата му към свид. Ц., че мирише на лук и манджа, не носи обективните признаци и субективните особености на хулиганството по смисъла на чл. 325, ал. 1 НК, поначало изискващо груба, предизвикателна, демонстративна непристойност на поведението, нарушаваща обществения ред, морала, общественото приличие, спокойствието на гражданите и явно манифестираща незачитане на общоприетите правила за ред и приличие в обществото, а още по-малко може да се говори за съвместно участие на двамата подсъдими в непристойни действия при общ умисъл да бъде нарушен по този начин обществения ред. По отношение на подс. Б. преценката на въззивния съд е за липса на доказателства за реализирана от нея проявата, инкриминирана по делото на мястото и по времето, описани в обвинителния акт, вкл. и по начин на извършване. Относно второто, инкриминирано срещу С. деяние в протеста не са изложени каквито и да е аргументи, като въззивното произнасяне по него е обхванато единствено от абстрактно заявената от прокурора претенция за отмяна на въззивната присъда и за връщане на делото за ново разглеждане. При това положение за касационната инстанция е невъзможно да изпълни задълженията си по чл. 354, ал. 4 вр. чл. 339, ал. 1 и ал. 2 НПК, тъй като няма как да даде отговор на обективно липсващи възражения. Всяка активност в тази насока би довела до накърняване на правото на касатора да определи сам пределите на касационната проверка. Поради това и в така предопределения от самия протест логически минимум настоящият състав единствено ще отбележи, че оневиняването по този пункт от обвинението срещу С. е обосновано с липса на достатъчно доказателства, като изводът е прецизно обоснован в акта на контролирания съд въз основа на всеобхватно ползване и коректна интерпретация на събраните доказателства и на ползваните средства за тяхната проверка. Грижливо обмислена от гледище на доказателствено обоснованото поведение на подс. С., както и на актуалната процесуална уредба, съдържаща се в чл. 301, ал. 4 НПК и чл. 336, ал. 1, т. 4 НПК и времето на въвеждането й в законодателството е и възможността за санкциониране на поведението на подс. С. по Указа за борба с дребното хулиганство, като обосновано и законосъобразно тази възможност също е отхвърлена от въззивния съд. Подчертано засилената интервенция на критики и аргументи във въззивната присъда, които биха били уместни в производства по ЗОДОВ или пред ЕСПЧ не отнема от силата на аргументацията на въззивния съдебен акт. Констатациите за нехуманно и унижаващо човешкото достойнство поведение при задържането на двамата подсъдими с оглед обстоятелствата, при които това се е случило, както и констатациите за неадекватния начин, по който свид. Ц. в качеството си на служител по охраната на метростанцията е упражнил полицейски правомощия, прилагайки принудителни мерки спрямо подс. С. и налагайки авторитет спрямо двамата подсъдими силово и несъответно на сложността на ситуацията и необходимото за разрешаването й, са направени в рамките на необходимото за изясняване на цялостната картина на събитията. Противно на разбирането на протестиралия прокурор, въззивната присъда не представлява израз на предубедено отношение към добросъвестността, добродетелността и висотата на гражданското съзнание на българските полицаи, нито е проява на разбиране, че служителите на полицията може и трябва да бъдат обект на груби забележки, оскърбления и обиди, нито е израз на подценяване на необходимостта от респект и уважение към носената от тях служба и към личността на всеки от тях. Присъдата е израз на справедливо и аргументирано разрешаване на правния казус чрез осмисляне и оценяване на неговите специфики през призмата на ерудираното познание на въззивния съд и точното прилагане на закона, забраняващ основаване на присъдата на предположения (чл. 303, ал. 1 НПК). При липса на безспорни доказателства, че подсъдимите са извършили вменените им престъпления, правилно всеки от тях е бил признат за невиновен и оправдан с въззивната присъда. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховнният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 285 от 21.11.2017 г., постановена по ВНОХД № 3665/2017 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, ІІІ-ти въззивен състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.