Р Е Ш Е Н И Е № 91 гр.София, 19.07.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести юни през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 706 по описа за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК. С определение № 160 от 07.04.2016 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 1370 от 08.07.2015 г. на Окръжен съд - гр. Варна, ГО, постановено по в.гр.д.№ 1102/2015 г., в частта, с която са уважени предявения от Община [населено място] срещу касаторите иск с правно основание чл. 108 ЗС и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК - в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за правния ефект на съдебните решения за отмяна на отчуждаването по чл. 4 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС в хипотеза, когато получения в обезщетение имот е прехвърлен чрез сделка на трето лице преди постановяването на решението за отмяна на отчуждаването. Касаторите И. К. И., Т. Ж. Б. и М. К. Д. от [населено място] чрез адвокат Г. М. Д. от АК – В. поддържат, че въззивното решение е неправилно при наличие на всички отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Считат, че съдът не е съобразил направено от тях възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност. Твърдят, че решението противоречи на ТР № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, както и на цитирани в тяхна писмена защита решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Не е съобразена задължителната сила на решението по адм.д.№ 7595/2000 г. на ВАС. Бланкетно се оплакват от допуснати нарушения на чл. 79 ЗС, чл. 32 – чл. 33 ЗС и тълкувателната практика по тези норми. Претендират разноските за трите инстанции. Ответникът по касация Община [населено място], както и третото лице – помагач на ответника по касация – П. И. Г., не са заявили становище в хода на касационното производство. Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 291 и чл. 293 ГПК, намира следното: С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд - отменявайки в една част и потвърждавайки в друга решение № 4648 от 14.10.2014 г. на Районен съд – гр. Варна, ХХ гр.състав по гр.д.№ 4540/2013 г., е осъдил И. К. И., Т. Ж. Б. и М. К. Д. да предадат на [община] владението върху имот, съответстващ на Дял втори по оценителния протокол от 16.09.1985 г., състоящ се от сградите, обозначени като Дял втори на Схема № 2, находяща се на л. 178 от гр.д.№ 4540/2013 г. на РС с площ от 34,97 кв.м. без стая от 10,79 кв.м., защрихована в черно, ведно с 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.3517.85 по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], на основание чл.108 ЗС, както и ги е осъдил да предадат на [община] владението върху сградите, съставляващи Дял първи с площ от 50,66 кв.м., състоящ се от преддверие, килер, три стаи, входен коридор и баня и тоалетна, очертани в синьо на Схема № 2 от л. 178 от делото на РС (приподписана от съда и съставляваща неразделна част от решението), ведно с 1/3 ид.ч. от поземления имот с идентификатор 10135.3517.85 по КККР на [населено място], както и 1/3 ид.ч. от сградите, съответстващи на Дял трети по оценителния протокол от 16.09.1985г., заключени между точките А, Б, В, Г, Д, Е на Схема № 2 от л. 178 от делото на РС, обхващащи Дял трети с площ от 31,40 кв.м., състоящ се от две стаи, баня и тоалетна и коридор, както и стая от 10,79 кв.м., защрихована в черно на Схема № 2 и обозначена като „част от дял 3, преминала към дял 2”, ведно с 1/3 ид.ч. от принадлежащата към този дял 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.3517.85 по КККР на [населено място]. Като последица от уважаването на иска по чл. 108 ЗС в описаната част, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен Нотариален акт № 71, том III, рег. № 18082, дело № 431/2005 г. по описа на нотариус Л. Г., рег. № 116 в НК, с която Т. Ж. Б. и И. К. И. са признати за собственици на постройките, съставляващи Дял първи с площ от 50,66 кв.м., състоящ се от преддверие, килер, три стаи, входен коридор и баня и тоалетна, очертани в синьо на Схема № 2 от л. 178 от делото на РС, ведно с 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.3517.85 по КККР на [населено място], както и 1/3 ид.ч. от сградите, съответстващи на Дял трети по оценителния протокол от 16.09.1985 г., заключени между точките А, Б, В, Г, Д, Е на Схема № 2 от л. 178, обхващащи Дял трети с площ от 31,40 кв.м., състоящ се от две стаи, баня и тоалетна и коридор, както и стая от 10,79 кв.м., защрихована в черно и обозначена като „част от дял 3, преминала към дял 2”, ведно с 1/3 ид.ч. от принадлежащата към този дял 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.3517.85 по КККР на [населено място]. Тази част от произнасянето на въззивния съд е обект на обжалване от касаторите. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която предявеният от Община [населено място] срещу касаторите иск с правно основание чл. 108 ЗС е отхвърлен в останалата му част – относно искането за предаване владението на 2/3 ид.ч. от сградите, съответстващи на Дял трети по оценителния протокол от 16.09.1985 г., заключени между точките А, Б, В, Г, Д, Е на Схема № 2, обхващащи Дял трети с площ от 31,40 кв.м., състоящ се от две стаи, баня и тоалетна и коридор, както и стая от 10,79 кв.м., защрихована в черно и обозначена като „част от дял 3, преминала към дял 2”, ведно с 2/3 ид.ч. от принадлежащата към този дял 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.3517.85 по КККР на [населено място]. От фактическа страна е прието за установено, че през 1985 г. е извършено отчуждаване по ЗТСУ на целия процесен имот, предварително разделен в три дяла, съответно Дял І – на М. К. Д., Дял ІІ – на И. К. И. и Дял ІІІ – на баща им К. И. Б.. В обезщетение на всеки един от отчуждените собственици поотделно е предоставено по 1 жилище. През 1991 г. починал К. И. Б. и бил наследен от децата си М. К. Д. и И. К. И. и от съпругата Т. Ж. Б.. През 1994 г. И. К. И. и М. К. Д. продали на трети лица отстъпените им в обезщетение жилища. През 1998 г. И. К. И., Т. Ж. Б. и М. К. Д. заявили искане за отмяна на извършеното през 1985 г. отчуждаване, позовавайки се на ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. С решение № 258 от 13.11.1998 г. Кметът на [община] отказал да отмени отчуждаването, мотивирайки се с изрично декларираното от заявителите нежелание да върнат имотното обезщетение. При обжалването му отказът бил потвърден от ОС – Варна по отношение и на тримата заявители, като решението на ОС – Варна влязло в сила по отношение на М. К. Д., която не го обжалвала в срок. Подадената жалба на И. К. И. и Т. Ж. Б. била уважена с решение № 7965 от 21.12.2000 г. по адм.д.№ 7595/2000 г. по описа на ВАС, с което е отменено отчуждаването само по отношение правата на И. К. И. и Т. Ж. Б.. През 2004 г. тримата касатори – в качеството им на наследници на К. И. Б. продали и полученото от наследодателя им имотно обезщетение, като купувач по договора е третото лице – помагач П. И. Г.. През 2005 г. на името на И. К. И. и Т. Ж. Б. е издаден констативен нотариален акт за собствеността върху целия отчужден през 1985 г. имот (включително земята, сградите и с последващо извършени пристройки) въз основа на писмени доказателства. От показанията на свидетелите е установено, че и тримата касатори упражняват фактическа власт върху имота. За да постанови частичното уважаване на иска по чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел, че по отношение отчуждения от М. К. Д. имот (т.нар.Дял първи по оценителния протокол от 16.09.1985 г.) и припадащата й се по наследство 1/3 част от отчуждения от баща й К. И. Б. имот (т.нар.Дял трети по оценителния протокол от 16.09.1985 г.) не е отменено извършеното през 1985 г. отчуждаване, предвид което [община] се явява собственик на посочения имот на релевираното с исковата молба придобивно основание - чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС и § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС. По отношение отчуждения от И. К. И. имот (т.нар.Дял втори по оценителния протокол от 16.09.1985 г.) е констатирано наличието на отмяна на отчуждаването, постановена с Решение на ВАС от 21.12.2000 г. Доколкото обаче преди това (през 1994 г.) И. К. И. и съпругата му са продали получения в обезщетение апартамент, съдът е приел, че по този начин е отнет правния ефект на решението за реституирането. Мотивирал се е, че реституцията има двустранен характер, доколкото след връщане на отчуждения имот в патримониума на лицето (респ. - неговите наследници), от което е отнет, предоставеният в обезщетение имот става общинска собственост. Разпоредбата на чл. 5, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. произвежда правно действие само при валидна отмяна на отчуждаването, а такава би била налице само ако е спазено правилото по чл. 7 ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др., какъвто не е настоящия случай. Тъй като това условие не е налице, следва да се счита, че отмяната на отчуждаването не е настъпила касателно правата на И. К. И., а [община] се явява собственик и на тази част от процесния имот на релевираното с исковата молба придобивно основание - чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС и § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС. Тъй като фактическата власт върху частта от процесния имот, собственост на [община], се упражнява и от тримата ответници по иска при отсъствието на противопоставимо на собственика основание, въззивният съд е постановил осъждането и на тримата настоящи касатори. По основанието за допускане на касационното обжалване: Отмяната на отчуждаването на основание ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС може да е постановена както с административен акт – заповед (решение) на кмета на общината, така и със съдебно решение по жалба срещу отказ на кмета на общината. Съдебната практика е безспорна, че съгласието на молителя за връщане на полученото обезщетение не е елемент от фактическия състав за отмяната на отчуждаването, поради което както административният орган, така и съдът не дължат произнасяне в акта за отмяна на отчуждаването по въпроса за връщане на обезщетението. Причината за това е обстоятелството, че Законът (чл. 7, ал. 1 и ал. 2) е въздигнал изискването претендиращият отмяната на отчуждаването да притежава отстъпения в обезщетение имот като условие за допустимост на искането по чл. 4, както и обстоятелството, че при отмяна на отчуждаването отстъпените в обезщетение жилища и други обекти стават държавна (а след изменението на чл. 5, ал. 1 с ДВ, бр. 96 от 1999 г. - общинска собственост) по силата на решението за отмяна, съответно – решението за отмяна на отчуждаването влиза в сила от момента на възстановяване на полученото парично обезщетение (чл. 6, ал. 1). Обяснението за този подход на Законодателя е в двустранния характер на отчуждаването - срещу равностойно парично или имотно обезщетение съгласно чл. 75–80 ЗБНМ, § 84–101 ППЗПИНМ, чл. 75–93 ЗТСУ, който предопределя двустранност и на отмяната на отчуждаването. Поставеният за разглеждане въпрос визира хипотеза, при която, в противоречие с чл. 7, ал. 2 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС е заявено искане по чл. 4, въпреки че молителят не притежава в патримониума си получения в обезщетение имот или е разпоредил същия чрез сделка на трето лице преди постановяване на решението за отмяна на отчуждаването. Като се изхожда от посочения основен принцип за двустранност на реституцията по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС се налага извода, че евентуално постановената отмяна на отчуждаването в подобни хипотези не постига желания от молителя по чл. 4 правен ефект, доколкото прехвърлянето на имотното обезщетение от молителя на трето лице препятства насрещното придобиване в полза на Държавата (след 08.11.1999 г. – в полза на Общината). По своя характер реституцията по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС съставлява сложен юридически факт, включващ в състава си като елемент решението за отмяна на отчуждаването (при вземането на което се преценява дали са налице предпоставките по чл. 1, чл. 2 и чл. 3), чието вещно-правно действие настъпва под отлагателно условие – да се възстанови в патримониума на Държавата (Общината) дадено имотно / парично обезщетение. Едва при сбъдване на отлагателното условие настъпва реституцията върху отчуждения по благоустройствените закони имот. В случаите, когато е постановена отмяна на отчуждаването (независимо дали с административен акт или със съдебно решение), но към момента на отмяна на отчуждаването молителят по чл. 4 не е собственик на даденото му имотно обезщетение, фактическият състав на реституцията остава незавършен и не настъпва желаното от молителя правно действие – възстановяване на собствеността върху отчуждения по благоустройствените закони имот. Така даденото разрешение не влиза в противоречие с разпоредбите на чл. 297 ГПК („Влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България”), чл. 299, ал. 1 ГПК („Спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго”) и чл. 177, ал. 1, изр. 2 ГПК („Решението има сила за страните по делото. Ако оспореният акт бъде отменен или изменен, решението има действие по отношение на всички”). Това е така, защото (както бе посочено по-горе) актът за отмяна на отчуждаването не включва произнасяне по въпроса за връщане на полученото обезщетение. По тази причина извършването на преценка (по повод на предявен пред съда спор за собственост - било върху отчуждения имот, било върху отстъпения в обезщетение имот) дали е завършен фактическия състав на реституцията или не, не съставлява пререшаване на разрешен от съда спор. Също така, даденият отговор на обуславящия правен въпрос не влиза в противоречие с цитираните от касаторите Решение от 12.01.2006 г. на Първо отделение на ЕСПЧ по делото Кехая и други срещу България по жалби №№ 47797/99 и 68698/01, Решение от 21.04.2016 г. на ЕСПЧ по делото Ченгелян и други срещу България и Решение от 26.06.2012 г. на ЕСПЧ по делото Дечева и други срещу България по въпроса за стабилитета и непререшаемостта на спора за собственост. На първо място, решението за отмяна на отчуждаването (административно или съдебно) не разрешава спор за собственост – то дава отговор само на въпроси, произтичащи от приложението на благоустройствените закони - дали отчуждаването, чиято отмяна се иска е извършено до 21.04.1990 г. въз основа на някой от посочените в чл. 1, ал. 1 от закона нормативни актове, за мероприятие на държавата, кооперациите и обществените организации по уличнорегулационния план; дали към отчуждаването имотът е бил застроен и сградата продължава да съществува (а ако е съборена – дали новото строителство фактически е започнало и дали дворното място отговаря на изискванията за образуване на самостоятелен парцел); при отчужден незастроен имот – дали при влизане в сила на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС върху него не е започнало фактическо строителство; дали мероприятието, за което е отчужден имотът, фактически е започнало при влизане в сила на закона. В производството по чл. 4 (както административното, така и съдебното – по обжалване отказа на кмета) изобщо не се подлага на обсъждане въпроса дали положителният извод за наличие на предпоставките по чл. 1, чл. 2 или чл. 3 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС неотвратимо има за последица възстановяване на собствеността върху отчуждения имот. С цитираните Решения на ЕСПЧ е прието, че е нарушен баланса в имуществените отношения между сезиралите ЕСПЧ лица и Държавата (общината) поради липсата на механизъм, по който частните лица да бъдат възмездени за отнетата им собственост (особено ясно това личи от Решението по делото Ченгелян и други срещу България, по което е установено, че по отношение на жалбоподателите са били налице и двата елемента от фактическия състав на реституцията – както отмяна на отчуждаването, така и възстановяване от тяхна страна на полученото парично обезщетение). В ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС такъв механизъм е изначално заложен предвид регламентираната с чл. 5, ал. 1 и чл. 6, ал. 1 и ал. 2 двустранност на реституцията, която цели да елиминира именно възможността за неоснователно обогатяване / обедняване, включително в хипотези на заплатена разлика между цената на отчуждения имот и този, отстъпен в обезщетение (чл. 6, ал. 2). В случаите, когато (пренебрегвайки изискванията по чл. 7 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС) лицето поддържа искане за отмяна на отчуждаването при извършено от него разпореждане с имотното обезщетение, е налице действие в противоречие с основния принцип на правото за недопустимост на неоснователното обогатяване, доколкото се търси едновременно както реституция, така и задържане на облагата, получена в обезщетение при отчуждаването. По основателността на касационната жалба: С изложението към касационната жалба е повдигнат въпроса за допустимостта на предявения от [община] иск по чл. 108 ЗС, като са наведени възражения, обосновани с липсата на регулиране на въпроса относно управление на съсобствени жилищни имоти в наредбата по чл. 8, ал. 2 ЗОС, подлежаща на приемане от Общинския съвет. На първо място, евентуално приетата от Общинския съвет на [община] наредба не е представена по делото, а доколкото не подлежи на обнародване в Държавен вестник, същата не е нито общоизвестен, нито служебно известен факт. Освен това, Законът (чл. 108 ЗС и разпоредбите в Закона за общинската собственост) не въвеждат никакви ограничения относно възможността общините да търсят защита на правото си на собственост, включително в съсобствени жилищни имоти, като предявяват ревандикационни искове. Ето защо въззивното решение е процесуално допустимо. Съобразно чл. 290, ал. 2 ГПК правилността на обжалваното решение се проверява в рамките на въведените с жалбата основания. Касаторите поддържат, че съдът е допуснал процесуално нарушение, като не е съобразил направено от тях възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност. Така заявеното оплакване е без каквато и да е връзка с извършените пред инстанциите по същество процесуални действия от страна на И. К. И., Т. Ж. Б. и М. К. Д.. Съгласно т. 4 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК възраженията на ответника срещу предявения иск, включително тези за погасителна и придобивна давност, поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. Те не могат да се направят за първи път пред въззивния съд. С отговорите на исковата молба никой от касаторите не е заявил възражение за придобивна давност. Въззивната им жалба също не въвежда възражения за придобивна давност с искане за произнасяне по такива, обосновано с оплаквания за нарушаване на правото им на участие в първоинстанционното производство. Подобно възражение въобще не може да бъде заявено за първи път пред касационната инстанция и на тази основа да се иска касиране на въззивното решение. Въззивният съд не е бил сезиран и не е дължал произнасяне по въпроса дали касаторите са придобили имота по давност, поради което отсъствието на произнасяне по същия изцяло кореспондира с диспозитивното начало в процеса (чл. 6 ГПК), а доводите за нарушение на чл. 79 ЗС и противоречие тълкувателната практика, включително ТР № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК са неотносими към преценката по чл. 293 ГПК. Разрешавайки спора по същество, въззивният съд е формирал правилен извод, че по отношение на отчуждения от М. К. Д. имот (т.нар. Дял първи по оценителния протокол от 16.09.1985г.) и припадащата й се по наследство 1/3 част от отчуждения от баща й К. И. Б. имот (т.нар. Дял трети по оценителния протокол от 16.09.1985г.) изобщо не е отменено извършеното през 1985 г. отчуждаване. Това означава, че по отношение на М. К. Д. не е налице основната предпоставка за реституцията по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. От друга страна [община] се легитимира като собственик на имота на заявеното придобивно основание - чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС и § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС. Тъй като тази касаторка не разполага с противопоставимо на Общината право да упражнява фактическа власт върху която и да е част от имота, то правилно е уважен предявения срещу нея ревандикационен иск. По отношение отчуждения от И. К. И. имот (т.нар. Дял втори по оценителния протокол от 16.09.1985 г.) е установено наличието на отмяна на отчуждаването с Решение на ВАС от 21.12.2000 г. Доколкото обаче през 1994 г. И. К. И. и съпругата му са продали получения в обезщетение апартамент, преценката дали е настъпило възстановяване на собствеността върху отчужденото имущество в патримониума на И. К. И. следва да се извърши при съобразяване на дадения по-горе отговор на значимия за спора правен въпрос. Даденото от въззивния съд разрешение, макар и не точно по изложените от ВКС съображения, като краен резултат кореспондира с даденото от ВКС тълкуване, поради което решението се явява постановено в съответствие с материалния закон. Неоснователно е и оплакването, че решението е необосновано. От анализа на гласните доказателства се установява упражняваната от всички касатори фактическа власт върху имота при отсъствие на правно основание за това. Постановеното от ВАС Решение № 7965 от 21.12.2000 г. по адм.д.№ 7595/2000 г. е съобразено, но същото съставлява само елемент от незавършения фактически състав на реституцията, който не е и възможно да бъде завършен предвид извършената през 1994 продажба на апартамент № 146, находящ се в [населено място], [улица], ет.6, вх.9. Тъй като реституция не е настъпила относно правата на И. К. И., а [община] е собственик и на отчуждената от този касатор част от процесния имот на основание чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС и § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС, ревандикационния иск правилно е уважен и в тази му част. Въззивното решение не противоречи и на представеното от касаторите Решение № 4 от 25.04.2014 г. по гр.д.№ 4974/2013 г. на ВКС, І г.о., тъй като последното е неотносимо към настоящия случай. По гр.д.№ 4974/2013 г. на ВКС, І г.о. съдът се е произнесъл негативно относно възможността за предаване владението на реална част от дворно място по предявен иск по чл. 108 ЗС между съсобственици при липса на разпределение на ползването по чл. 32 ЗС. В настоящия случай Общината е претендирала собственост върху целия имот, а иска по чл. 108 ЗС е уважен за обособените още през 1985 г. като самостоятелни обекти на правото на собственост отделни постройки и за принадлежащите към тях идеални части от дворното място - в съответствие с установените по делото права на ищеца. Изложеното по-горе обосновава извод, че атакуваното въззивно решение - като валидно, допустимо и правилно - следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора касаторите нямат право на разноски, а насрещната страна не е поискала и не е направила разноски в производството пред ВКС. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1370 от 08.07.2015 г. на Окръжен съд - гр. Варна, ГО, постановено по в.гр.д.№ 1102/2015 г., в частта, с която са уважени предявения от Община [населено място] срещу И. К. И., Т. Ж. Б. и М. К. Д. иск с правно основание чл. 108 ЗС и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК, А ИМЕННО - на частта, с която след частично отменяване и частично потвърждаване на решение № 4648 от 14.10.2014 г. на Районен съд – гр. Варна, ХХ гр.състав по гр.д.№ 4540/2013 г., И. К. И., Т. Ж. Б. и М. К. Д. са осъдени да предадат на [община] владението върху имот, съответстващ на Дял втори по оценителния протокол от 16.09.1985 г., състоящ се от сградите, обозначени като Дял втори на Схема № 2, находяща се на л. 178 от гр.д.№ 4540/2013 г. на РС с площ от 34,97 кв.м. без стая от 10,79 кв.м., защрихована в черно, ведно с 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.3517.85 по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], на основание чл.108 ЗС, както и И. К. И., Т. Ж. Б. и М. К. Д. са осъдени да предадат на [община] владението върху сградите, съставляващи Дял първи с площ от 50,66 кв.м., състоящ се от преддверие, килер, три стаи, входен коридор и баня и тоалетна, очертани в синьо на Схема № 2 от л. 178 от делото на РС (приподписана от съда и съставляваща неразделна част от решението), ведно с 1/3 ид.ч. от поземления имот с идентификатор 10135.3517.85 по КККР на [населено място], както и 1/3 ид.ч. от сградите, съответстващи на Дял трети по оценителния протокол от 16.09.1985г., заключени между точките А, Б, В, Г, Д, Е на Схема № 2 от л. 178 от делото на РС, обхващащи Дял трети с площ от 31,40 кв.м., състоящ се от две стаи, баня и тоалетна и коридор, както и стая от 10,79 кв.м., защрихована в черно на Схема № 2 и обозначена като „част от дял 3, преминала към дял 2”, ведно с 1/3 ид.ч. от принадлежащата към този дял 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.3517.85 по КККР на [населено място], както и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен Нотариален акт № 71, том III, рег. № 18082, дело № 431/2005 г. по описа на нотариус Л. Г., рег. № 116 в НК, с която Т. Ж. Б. и И. К. И. са признати за собственици на постройките, съставляващи Дял първи с площ от 50,66 кв.м., състоящ се от преддверие, килер, три стаи, входен коридор и баня и тоалетна, очертани в синьо на Схема № 2 от л. 178 от делото на РС, ведно с 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.3517.85 по КККР на [населено място], както и 1/3 ид.ч. от сградите, съответстващи на Дял трети по оценителния протокол от 16.09.1985 г., заключени между точките А, Б, В, Г, Д, Е на Схема № 2 от л. 178, обхващащи Дял трети с площ от 31,40 кв.м., състоящ се от две стаи, баня и тоалетна и коридор, както и стая от 10,79 кв.м., защрихована в черно и обозначена като „част от дял 3, преминала към дял 2”, ведно с 1/3 ид.ч. от принадлежащата към този дял 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.3517.85 по КККР на [населено място]. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: