Р Е Ш Е Н И Е № 171 София, 19 май 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретар: Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 291/2014 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия А. Я. М., срещу въззивна присъда № 283/25.09.2013 г., постановена по ВНОХД № 3729/2013 г. от Софийски градски съд. В жалбата се сочи, че присъдата е неправилна както в наказателната част, така и в гражданската част, тъй като е постановена при съществени нарушения на процесуалните правила, а наложеното на подсъдимия наказание е явно несправедливо. Изразява се несъгласие с извода на въззивния съд за безспорно установяване на авторството на деянието. В тази връзка се твърди, че въззивният съд е дал вяра на част от гласните доказателствени средства без да провери тяхната достоверност, превратно е тълкувал съдържащата се информация в обясненията на подсъдимия М., а изводът за авторството е останал предположителен, защото без да използва възможностите на експертно мнение, съдът е правил заключение от областта на науката, каквито знания няма. Наказанието е счетено за несправедливо, защото са пренебрегнати смекчаващите отговорността обстоятелства. По отношение на гражданския иск се твърди, че въпреки направеното възражение за изтекла погасителна давност въззивният съд е уважил същия в нарушение на разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД. Пред касационната инстанция подсъдимият и защитникът поддържат жалбата. Гражданският ищец и частен обвинител Р. К. С. не се явява, а неговият повереник намира жалбата за неоснователна. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на въззивната присъда в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда от 10.05.2012 г., постановена по НОХД № 10736/2010 г. от Софийски районен съд, подсъдимият А. Я. М. е бил признат за невинен и оправдан по повдигнатото обвинение по чл. 129, ал. 2 от НК. Гражданският иск, предявен от Р. К. С., е бил отхвърлен. С присъда № 283/25.09.2013 г. по ВНОХД № 3729/2013 г. Софийският градски съд отменил първоинстанционната присъда, признал подсъдимия А. Я. М. за виновен в това, че на 05.03.2006 г. причинил на Р. К. С. средна телесна повреда, поради което и на основание чл. 129, ал. 2 във вр. с ал.1 от НК му наложил наказание от две години лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил за срок от пет години. Със същата присъда подсъдимият бил осъден да заплати на гражданския ищец обезщетение за понесените неимуществени вреди в размер на 10 000 лева. В останалата част до пълния предявен размер искът е отхвърлен. Жалбата е основателна, макар и не по всичко изложено в нея. Постановената нова въззивна присъда е резултат от нарушение на принципите за обективната истина и вземане на решение по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото. По делото е работено с изключително противоречиви гласни доказателствени източници (показания на родственици на подсъдимия, съответно на пострадалия), съдържанието на които очертава конфронтиращите се версии за обстоятелствата как е протекъл инцидентът на 05.03.2006 г. Софийският градски съд е проявил критичност към дейността на първата инстанция, отчитайки „недостатъчно проучване на доказателствените материали и схематичен анализ на същите”. Извършил е нов анализ на гласните доказателствени източници, разграничил се е от преценката на първата инстанция и е направил противоположни изводи за тяхната достоверност. За разлика от първата инстанция въззивният съд се е доверил на показанията на пострадалия С., свидетелката В. К., свидетелите А. Ф. и Р. А., последните съобщили данни за състоянието на пострадалия след инцидента и въз основа на тях е направил заключенията си за авторството на подсъдимия и действията, с които е осъществено престъплението, в което е обвинен същият. Подход, процесуално допустим, ако при анализа и оценката на доказателствата е изследвана цялата доказателствена съвкупност, не е игнорирано нито едно от доказателствата и така е направен безпротиворечив извод относно обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Доказателственият анализ, извършен от втората инстанция, обаче е в отклонение от тези принципни положения. По делото присъстват данни (експертно решение на ТЕЛК) за сериозно увреждане на дясната ръка на подсъдимия М.. По повод на тези данни в хода на съдебното следствие, проведено в първата инстанция, защитата на подсъдимия е правила искане за назначаване на съдебномедицинска експертиза, която да даде експертен отговор дали подсъдимият, би могъл да извърши описаните действия, причинили телесното увреждане на пострадалия (виж, протокол за съдебното заседание от 04.05.2012 г.). Това доказателствено искане е отхвърлено от първата инстанция, макар че въз основа и на отразеното в цитираното решение на ТЕЛК са правени изводи за недостоверност на показанията на пострадалия С., съответно за недоказаност на обвинението. Във въззивното производство доказателствени искания във връзка с посоченото обстоятелство не са правени от страните, обяснимо за защитата, след като подсъдимият е бил оправдан. Това обаче не е освободило въззивния съд от задължението да прояви процесуална активност в тази насока, още повече, че и пред тази инстанция защитата е отстоявала тезата си, че подсъдимият не би могъл да осъществи инкриминираната дейност. Съдът не е използвал предвидените в закона способи, за да изясни този спорен факт. Приел е за установено, че с оглед състоянието, в което се намира ръката на подсъдимия не е невъзможно посредством нея да бъде осъществено деянието. Този извод е обоснован частично с обясненията на подсъдимия и собствените заключения на съда, изразяващи се в това, „.. че за да бъде метнат камък с ръка не е задължително да бъде държан в захват, защото в определени ситуации е достатъчно камъкът да се намира на дланта на ръката и чрез замахване да бъде осъществено замятането му”. Първо, следва да се отбележи, че обясненията на подсъдимия в коментираната от съда част са тълкувани процесуално некоректно, без да се държи сметка за цялостното им съдържание. Второ, за възможността/невъзможността на подсъдимия (за увреждането на когото присъстват данни), да извърши инкриминираното деяние по начина и със средството, така както се твърди от обвинението, съдът не може да предполага, изграждайки хипотетични ситуации. Това са обстоятелства от предмета на доказване по делото, а за установяването им, наред с другите доказателства, са необходими и специални знания, с каквито съдът не разполага. Ползването на експертно мнение за изясняване на спорния въпрос би се явил и основен способ за проверка на достоверността на гласните доказателствени средства. Отделно от това разсъжденията на съда, посочени по-горе, очевидно не кореспондират с приетото по фактите относно извършените действия от подсъдимия, довели до нараняването на пострадалия – „подсъдимият М. взел камък и посредством него ударил Р. С. в главата„ (виж, мотиви на присъда, л. 24 от делото). На следващо място, съдът е коментирал медицинските данни за нараняванията, получени от свидетелите З. М., Сл. А. и А. М., с оглед поддържаната версия за масово сбиване, при което пострадалият е получил увреждането. Отхвърлил е същата като компрометирана и поради това, че не е установено дали нараняванията на цитираните свидетели са от процесния инцидент или от предходен. В хода на съдебното следствие пред първата инстанция защитата на подсъдимия е представила множество документи (виж, протокол от съдебното заседание на 24.03.2011 г.), твърдейки, че увредите на цитираните свидетели са получени при инкриминирания инцидент и че в медицинските заключения е допусната грешка при отразяване на датата на същия. Съдът се е въздържал да обсъжда всички представените писмени документи в контекста на заявеното от защитата, без да посочи дали те са неотносими към делото и/или са недопустимо събрани от първата инстанция. Ето защо и убедителността на аргументите, с които са отхвърлени показанията на цитираните свидетели, е разколебана. Процесуалната дейност на втората инстанция сочи, че не са изпълнени в пълен обем задълженията за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото. Проявеното от въззивния съд бездействие в тази връзка е в отклонение от принципната норма на чл. 107 от НПК, като се има предвид поляризацията на гласните доказателствени източници. Наличието на обстоятелства по делото, които не са изяснени по изискуемия се от закона ред, а изясняването им има съществено значение за изхода на делото, безспорно нарушава процесуалните права на страните. Ето защо и упрекът на защитата за избирателен подход при събиране и обсъждане на доказателствата не е лишен от основание. Претенцията на жалбоподателя, че въззивният съд е ангажирал гражданската му отговорност без да се произнесе по възражението за изтекла погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД също е основателно. При направено възражение за изтекла погасителна давност, съдът дължи произнасяне със съдебния си акт по съществото на делото, след установяване на фактите във връзка с възражението, изслушване на възраженията на другата страна за неизтекъл давностен срок, за неговото спиране, прекъсване и т.н. От данните по делото се установява, че в съдебното заседание, проведено на 24.03.2011 г., защитата на подсъдимия е възразила по приемането на гражданския иск, предявен от С., позовавайки се на изтекла погасителна давност. В хода на съдебните прения защитата отново е заявила възражението си, отправяйки и искане съдът да отхвърли гражданския иск. С присъдата си първоинстанционният съд е оправдал подсъдимия М. и е отхвърлил гражданския иск. В мотивите на оправдателната присъда не са изложени съображения, свързани с предявената гражданска претенция. Въззивният съд е направил противоположни изводи относно наказателната и гражданската отговорност на подсъдимия М. и е уважил частично предявения граждански иск. От мотивите на въззивната присъда не личи съдът да се е занимавал с възражението за изтекла погасителна давност. Така остава неясно дали съдът изобщо е имал предвид направеното възражение, дали е приел същото за неоснователно, недопустимо и прочие. В заключение се налага извода, че при постановяване на въззивния съдебен акт съдът е допуснал съществени процесуални нарушения. Те са отстраними чрез провеждане на ново съдебно производство във втората инстанция по фактите, което налага отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. При новото разглеждане на делото следва да бъдат отстранени констатираните недостатъци, включително чрез провеждане на допълнително съдебно следствие, да се извърши цялостен и задълбочен анализ на доказателствата. Доводите, свързани с явната несправедливост на наложеното наказание, съответно с възражението за изтекла погасителна давност, не могат да получат сега отговор с оглед изхода на делото в тази инстанция, но следва да бъдат обсъдени при новото разглеждане на делото. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 283/25.09.2013 г., постановена по ВНОХД № 3729/2013 г. от Софийския градски съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.