Р Е Ш Е Н И Е № 7 гр. София, 21 март 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети януари две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Иван Недев ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски Капка Костова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Искра Чобанова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 2046/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава ХХХІІІ от НПК и е образувано по искане на осъдения И. Д. М., чрез защитника му адв. П. Ч. от Софийската адвокатска колегия, за отмяна по реда на възобновяване на наказателните дела на решение от 17 май 2012 година на Софийския окръжен съд, І-ви въззивен състав, по внохд № 114/2012 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 86 от 08 декември 2011 година на Ботевградския районен съд, постановена по нохд № 634/2010 година по описа на този съд. Искането за възобновяване на делото съдържа позоваване на отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК, към които препраща разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, доколкото допуснатите нарушения са съществени. Основното, отправено до съда искане, е за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от стадия на действия на прокурора след завършване на разследването, а алтернативното – за намаляване на наложеното на осъдения наказание, като същото бъде определено при условията на чл. 55, ал. 1, б. „б” от НК. В съдебно заседание пред касационната инстанция осъденият И. М. участва лично и със защитника си адвокат Ч., който поддържа искането за възобновяване на наказателното дело при релевираните в него отменителни основания и доводи в тяхна подкрепа. Идентично е изразеното от осъдения М. становище в рамките на упражненото право на лична защита. Частният обвинител Х. С. С. не участва лично. Представлява се от повереника си адв. Д. от Софийската адвокатска колегия, който изразява становище за неоснователност на искането за възобновяване на делото и оставянето му без уважение. Представителят на Върховната касационна прокуратура също е на становище за неоснователност на искането и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: С атакуваното въззивно решение е потвърдена изцяло първоинстанционната присъда, с която И. Д. М. е признат за виновен в това, че на 30. 05. 2009 година, на главен път ІІІ-3009, при управление на товарен автомобил „Ситроен-Б.”, РВ ... ...., от [населено място] към [населено място], в нарушение на правилата за движение – чл. 20, ал. 2 от ЗДП, по непредпазливост е причинил две тежки и три средни телесни повреди на Х. С. С., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „б”, предл. 1 и 2 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на една година и два месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила, както и на лишаване от право да управлява МПС за срок от една година и два месеца. Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на осъдения. В рамките на въззивна проверка, инициирана по жалба на осъдения М., е постановен атакуваният сега по реда за възобновяване на наказателните дела съдебен акт на Окръжния съд, с който присъдата е потвърдена изцяло. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от легитимирано за това лице по чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, то е неоснователно. Акцентът в искането е поставен върху заявените недостатъци на фактическото обвинение, допуснати още при изготвяне на обвинителния акт и рефлектирали върху съдържанието на присъдата и на въззивното решение по делото. Твърди се, че общо формулираното нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДП като съдържание на бланкетната норма на чл. 343, ал. 1, б. „б” от НК, по която е подведен под отговорност осъденият М., не позволява яснота на повдигнатото обвинение и така ограничава възможностите за реализиране на правото му на защита в пълен обем. Макар и неправилно заявено като нарушение на закона по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, прочитът на възражението на осъдения разкрива причините за недоволството му от осъждането и дава възможност за извършване на проверка по него, макар да сочи на друго отменително основание – такова по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Освен това, в искането се твърди, че редовните съдебни инстанции не са обсъдили наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия С., за каквото има данни по делото. Това е довело и до явна несправедливост на наложеното на осъдения М. наказание. ВКС намира за необходимо да отбележи, че идентични възражения се съдържат във въззивната жалба на осъдения М. и те са били предмет на извършената въззивна проверка, като са получили отговор в решението на съда (л. 5 от същото). Обстоятелството, че този отговор не се споделя от осъдения, очевидно е повод за атакуването на решението по реда на възобновяване на наказателните дела. Доводите за липса на яснота при формулиране на фактическото обвинение срещу осъдения М. не намират опора в данните по делото. Още в досъдебната фаза на процеса фактическото обвинение е формулирано по начин, позволяващ изводи за неговата рамка и предмет на доказване, а именно – предизвикано от осъдения пътно-транспортно произшествие поради управление на автомобила с несъобразена с атмосферните условия, състоянието на пътя и пр. скорост на движение и причинени в резултат на това телесни увреждания на пострадалия С.. Отношението на осъдения към съдържанието на обвинението е изразено още в първия му разпит в качеството на обвиняем на 25. 09. 2009 година (протокол на л. 6 от ДП), както и в последващия такъв от 28. 06. 2010 година (л. 275 от ДП). В обвинителния акт фактите са посочени по начин, който не поражда съмнение в съдържанието на обвинителната теза (л. 2-3 от същия). Така че, проведеното разследване и изготвеният обвинителен акт са очертали надлежно рамката на наказателното преследване срещу осъдения М. чрез формулиране на обвинението по начин, който определя предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на осъдения в него, а това гарантира осъществяване на правото му на защита, което именно е същността на изискванията към формата и съдържанието на обвинителния акт. В конкретния случай те са изпълнени и не пораждат никакво съмнение за обстоятелствата, визирани в чл. 102 от НПК. В тази връзка, не пораждат съмнение направените изводи, че управлението на автомобила от подсъдимия със скорост, която, макар и да е разрешена, не е съобразена със състоянието на пътя (мокра асфалтова настилка), с релефа на местността (значителен наклон на пътя), с конкретните условия на видимост (остър десен завой) и пр., представляват съдържанието на допуснатите от осъдения М. нарушения на правилата за движение по чл. 20, ал. 2 от ЗДП, които са в пряка причинна връзка с предизвиканото ПТП и с увреждането на пострадалия С.. Направеното в искането оплакване за игнориране от страна на редовните съдебни инстанции на обстоятелства, сочещи на съпричиняване на резултата от пострадалия С., също не намира основание в данните по делото. В отговор на идентично възражение, въззивният съд е изложил подробни съображения в решението си (л. 5), които няма причини да не бъдат споделени. Би могло единствено да се подчертае, че в резултат на анализа на заключенията на двете КМАТЕ - основна (д-р Т. и инж. Г.) и допълнителна (д-р Ш. и инж. В.), въззивният съд е формирал извод за нееднозначност на отговорите на експертите на изрично поставения им въпрос за значението на обстоятелството, че пострадалият С. е пътувал в колата без поставен предпазен колан. Внимателният прочит на експертните обсъждания и заключения позволява констатацията (макар със степен на вероятност и повече теоретична), че при поставен предпазен колан, при част от уврежданията, локализирани в областта на главата, би следвало да се очаква по-леко изразена травма, но от друга страна, предпазният колан би причинил вероятно значителни травми на шията, гръдния кош и корема. Така или иначе, конкретно получените от пострадалия увреждания в областта на главата биха били с по-нисък интензитет и това обстоятелство е отчетено от въззивния съд. Правилна е обаче и оценката му, че то не повлиява индивидуализацията на наложеното на осъдения наказание, извършена при условията на чл. 54 от НК и при съобразяване на всички установени по делото обстоятелства относно степента на обществена опасност на деянието и дееца и другите смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства, както те са обсъдени от редовните съдебни инстанции. Наложеното на осъдения наказание не разкрива характеристиките на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК, защото удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК. Събраните по делото доказателства не разкриват многобройност или изключителност на установените смекчаващи отговорността му обстоятелства, а и такива не са посочени в искането в подкрепа на претендираното с него приложение на чл. 55, ал. 1, б. „б” от НК. От друга страна, няма как да не бъдат отчетени многобройните и тежки телесни увреждания, причинени на пострадалия от ПТП, многократно надхвърлящи като обем и интензитет достатъчното за съставомерност на деянието по чл. 343, ал. 1, б. „б” от НК. Така че, искането за възобновяване на наказателното дело и отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане или смекчаване на наказателно-правното положение на осъдения М., не може да бъде удовлетворено. По изложените съображения, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения И. Д. М., за отмяна по реда на възобновяване на наказателните дела на решение от 17 май 2012 година на Софийския окръжен съд, І-ви въззивен състав, по внохд № 114/2012 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 86 от 08 декември 2011 година на Ботевградския районен съд, постановена по нохд № 634/2010 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.