РЕШЕНИЕ №318 гр. София, 18 септември 2015 г Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на четиринадесети септември през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА СПАС ИВАНЧЕВ при секретар Марияна Петрова , при становището на прокурора Петя Маринова , изслуша докладваното от съдия Спас И. наказателно дело № 767 по описа за 2015г. Производството е по чл.422 ал.1 т.5 от НПК. Направено е искане от осъденият Г. А. Ж. за възобновяване на ВНОХД № 4931/2014г. Софийски градски съд, 13-ти въззивен състав, но., с решение № 191/12.02.2015г. по което е потвърдена присъда от 23.06.2014г. по НОХД № 21460/2012г. на Софийски районен съд,121-ви състав,н.о. С атакуваната присъда съдът от първата инстанция е признал осъденият Ж. за виновен , в това, че за времето от 19.40ч. на 30.08.2012г. до 10.00ч. на 31.08.2012г. в [населено място], от магазин за дамско и мъжко бельо на [фирма], намиращ се в подлез на [улица]и [улица]чрез повреждане на преграда,здраво направена за защита на имот, е отнел чужди движими вещи на стойност 174.70лв. от владението на търговеца, без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои , поради което за извършеното престъпление по чл.195 ал.1 т.3вр.чл.194 ал.1 и чл.55 ал.1 т.1 от НК му е наложил наказание от 3 месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено по реда на чл.66 ал.1 от НК за срок от 3 години. С присъдата осъденото лице е оправдано за отнемането на вещи, изрично посочени в съдебния акт и за стойността съответно над сумата от 174.70лв. до 738.70лв. Осъденото лице е осъдено да заплати и направените по делото разноски. В жалбата се релевира като касационно основание нарушение на материалния закон, твърди се също така допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В нея обобщено се твърди, че присъдата, както и решението се основавали на предположения, позоваване на доказателства, които не са били надлежно събрани- като признание на подсъдимия, отразено в протокол за обиск, констатация за гузност, били обсъждани показания на свидетел, които не били прочетени по необходимия процесуален ред. В жалбата се обосновава противоречие между диспозитив и мотиви на присъдата, актовете не били надлежно мотивирани. Атакува се въззивното решение като такова, с което не било отговорено на възраженията на защитата, а имало позоваване не само на ненадлежни , но и на напълно ненадеждна доказателствена основа. Събраните по делото косвени доказателства били недостатъчни за формиране на обвинителен извод и такъв за виновността на осъденото лице. В заключение иска оправдаване на осъденият Ж., алтернативно иска възобновяване на делото, отмяна на решението и присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от стадия на първоинстанционното съдебно следствие. Прокурорът от ВКП пледира, че искането е в срок, процесуално е допустимо, но по същество било неоснователно. Деянието се доказвало от протокола за претърсване и изземване, показанията на поемните лица. Твърди, че не било установено откъде е иззета дактилоскопната следа, от предна или задна част на вратата, но тя показвала съпричастността на дееца към престъплението. Моли да се остави искането без уважение. Осъденото лице се явява лично, представлява се от защитник, който поддържа искането за възобновяване по изложените съображения. Допълва, че съдилищата не били изложили никакви аргументи за фактическите действия, свързани с отнемането на вещите. Осъденият Ж. поддържа тезата на защитата си и моли за оправдателна присъда. При последната си дума осъденото лице заявява, че няма какво да добави. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Искането е процесуално допустимо, разгледано по същество, се явява неоснователно. Съдилищата от двете инстанция са установили безпротиворечиви факти, след направен анализ и изложени мотиви съобразно изискванията на процесуалния закон- респективно чл.305 ал.3 от НПК и чл.339 от НПК, като по същество са възприели фактологията на обвинителната теза. Касационната инстанция не е съд по фактите и следва да се произнася в рамките на фактическите положения, установени от съдилищата, чиито актове се атакуват. Няма съмнение обаче, че по делото са установени два основни факта – наличието на дактилоскопни следи, под номера 2,4 и 5, оставени от дееца по стъклото на входната врата, на височина 150-170 см., по дължина на пантите за закрепване, както и вещи от магазина, предмет на престъплението, намерени при претърсване и изземване на 04.09.2012г., извършено в обитавано от него жилище. При извършване на изземването пред поемните лица деецът е обяснил, че това са вещи, които са били откраднати от него от магазин на [улица]на 30-31 август 2012г., като св.И. С. свидетелства за неговите обяснения за кражба, извършена от подлез, така и св.З. Д.. Тези факти са безспорни, като съдилищата по същество са направили верни правни изводи, които не противоречат и на правилата на формалната логика, един типичен пример за дедуктивно умозаключение. Няма законова забрана да бъде възприето свидетелстването на поемните лица по делото, които не са пряко заинтересовани от неговия изход – съдът от първата инстанция е дал верен отговор и на възражения в такава насока. Извънсъдебното признание на дееца не може да замести процесуалното такова, но косвеното свидетелстване е допустимо и може да спомогне при формирането на крайния извод за виновността на лицето. Липсва каквато и да е житейска, и правна логика да се приеме, че след като деецът е имал съприкосновение с преградата, здраво направена за защита имот, каквато е стъклената врата, а след това в обитаваното от него жилище да бъдат намерени вещи от тази кражба, той не е извършител на деянието. Друг е въпросът, че за вещите, намерени в общите части на междустълбищното пространство, са относими и верни същите правнологически изводи, така или иначе в тази оправдателна част съдебните актове на са атакувани по надлежния ред (подобни съображения са споделени и от въззивната инстанция впрочем). Изводите на съдилищата са единствено верни, а извънсъдебните обяснения на дееца пред поемните лица само потвърждават верността им, без да са в основата им. В такъв аспект са събраните данни за личността на дееца, които разкриват интересен начин на живот, корелиращ пряко с извършеното деяние. В този смисъл упрекът на защитата, че установените факти почиват само на предположение, е голословен и изцяло неоснователен. Д. на прокурора не е от значение за формиране на правилен извод, тъй като логично е при извършване на такава кражба при затворена врата следите да са от външната страна, а ако са от вътрешната, това означава с положителност, че деецът се е озовал зад преградата, т.е. е без всякакво правно значение за изводите относно авторството обстоятелството дали следите са иззети от предна или задна част на стъклото на вратата. Също така е без правно значение и обстоятелството чии са дактилоскопните следи, чиято идентификация не е извършена- под № 3, доколкото обвинението е само и единствено срещу осъденото лице, разсъжденията в тази връзка биха били основани действително на предположения, което не е допустимо. Касационната инстанция намира, че правнологическия анализ на съдилищата е последователен, веригата от косвени доказателства, улики, води до еднозначен отговор относно авторството на дееца и този отговор е положителен. При оценката на доказателствата съдилищата не са допуснали съществени процесуални нарушения, събраните по делото доказателства са приобщени по надлежния процесуален ред, а възраженията на защитата са адресирани относно несъществени факти и процесуални пропуски – стр.4-та от искането, последен абзац, а и несъществуващи в мотивите – констатация относно гузност на осъденото лице.. При тези изводи и липсата на съществен порок в доказателствената дейност на инстанциите по същество следва да се отговори, че при разглеждане на делото не е допуснато нарушение на материалния закон. Деянието на осъдения Ж. е квалифицирано съобразно известните по делото факти. Налице е деяние, при което има повреждане на преграда, здраво направена за защита на имот, отнети са чужди движими вещи, които не са собственост на дееца, умисълът е пряк, изразил се като намерение за противозаконно присвояване на тези вещи. Не са допуснати и твърдените съществени нарушения на процесуални правила, които да са довели до ограничаване на правото на защита на осъденото лице, поради което твърденията и възраженията в тази връзка се приемат като неоснователни. Касационната инстанция констатира, че наложеното наказание е справедливо определено, като с оглед характеристичните данни за молителя, то е в определена степен и снизходително, като определено на минимума. Правна възможност и основание за по- нататъшно за смекчаване на неговата отговорност и за намаляване на така определеното наказание липсва, като по този начин липсват и основания за възобновяване. Водим от горното и по аргумент от чл.425 от НПК, Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, РЕ Ш И : ОСТАВЯ без уважение искането на защитата на осъденото лице Г. А. Ж. за възобновяване на ВНОХД № 4931/2014г. Софийски градски съд, 13-ти въззивен състав, но., с решение № 191/12.02.2015г. по което е потвърдена присъда от 23.06.2014г. по НОХД № 21460/2012г. на Софийски районен съд,121-ви състав,н.о. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: