Р Е Ш Е Н И Е
№ 165
гр. София, 08.04.2011 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: САВКА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА
БИЛЯНА ЧОЧЕВА
при участието на секретаря Надя Цекова
и в присъствието на прокурора Р. КАРАГОГОВ
изслуша докладваното от председателя (съдията) Савка Стоянова
дело № 1154/ 2011 година
Производството е образувано по повод касационна жалба от подсъдимия Ц. М. Ц. против въззивно решение № 151 от 28.10.2010г. постановено по в.н.о.х.д.№ 299/2010г. на Варненския апелативен съд.
В жалбата се правят доводи за допуснати нарушение на закона, съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наказанието- чл.348, ал.1, т.1, 2 и 3 НПК, които се поддържат и в съдебното заседание.Иска се алтернативно отмяна на решението и признаване на подсъдимия за невинен, прекратяване на наказателното производство поради изтекла давност или връщане на делото за ново разглеждане.
Прокурорът при Върховната касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е неоснователна и решението следва да се остави в сила.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като прецени доводите на страните и провери въззивното решение в пределите по чл.347, ал.1 НПК намери за установено следното:
Варненският апелативен съд с решение № 151 от 28.10.2010г. по в.н.о.х.д. № 299/ 2010г. е потвърдил изцяло присъда № 86 от 06.07.2010г. постановена по н.о.х.д.№ 910/2010г. на Варненския окръжен съд.
С присъдата подсъдимият Ц. М. Ц. е признат за виновен в това, че на 11.05.2000г. и на 12.06.2000г. в[населено място], като собственик и управител на [фирма]- Варна избегнал плащането на данъчни задължения по ЗДДС в особено големи размери, като подал в Т.- Варна месечни справка- декларация №№ 03-04-603380/ 11.05.2000г. и 03-04-604326/ 12.06.2000г., в които потвърдил неистина: несъществуващо право на данъчен кредит по неосъществени сделки по фактури № 399/ 30.04.2000г. и 1389/ 02.05.2000г., поради което и на основание чл.257, ал.1 НК/отм./ във вр. чл.255, ал.1 НК/ редакция ДВ бр.62/1997г./ във вр. чл.58а НК вр. чл.55, ал.1 т.1 и ал.3 НК е осъден на една година лишаване от свобода, с приложението на чл.66, ал.1 НК и изпитателен срок от три години.
На основание чл.25, ал.1 във вр. чл.23, ал.1 НК на подсъдимия е наложено общо наказание най- тежкото от така определеното по настоящото дело и това по н.о.х.д.№ 96/ 2004г. по описа на Русенския окръжен съд, а именно едно година и шест месеца лишаване от свобода, при условията на чл.66, ал.1 НК и изпитателен срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила.
Съображенията, изложени в подкрепа на довода за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, са, че е налице „неяснота на обвинението” , която водела до ограничаване основното право на защита на подсъдимия, съществувало противоречие между мотивите и диспозитива на присъдата, както и не ставало ясно, защо при приетата правна квалификация не е приложен института на давността, която според защитата била изтекла и наказателното преследване следва да се прекрати.
Възраженията са неоснователни.
Съдебното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма НПК „Съкратено съдебно следствие в производството пред първата инстанция”, като видно от протокола от съдебното заседание на 06.07.2010г. подсъдимият е заявил, че признава фактите по обвинителния акт, така както са изложени, не желае да се събират доказателства по тези факти, освен разпит на свид.П., заявил е, че разбира обвинението. След преценката на съда, че направеното самопризнание от подсъдимия се подкрепя от събраните по делото доказателства, той е приел делото да се разгледа при условията на чл.371, т.1 и 2 НПК, разпитал единствено свид.П. и приключил съдебното следствие.Редът, по който е разгледано делото с изрично изразеното съгласие от подсъдимия, сочи, че поначало спор по фактите, така както са изложени в обвинителния акт не е имало.Те не само са достатъчно ясни и конкретно относими към предмета на доказване, но и са признати от подсъдимия.Единственото доказателствено искане , което е пряко свързано с тезата на подсъдимия, че не е автор на престъплението е било уважено, като при решаването на делото съдът освен всички събрани на досъдебното производство доказателства е преценявал и показанията на свид.П..
Неоснователно се сочи и наличието на противоречие между диспозитив и мотиви към присъдата.Такова възражение защитата е правила пред въззивния съд, който правилно е приел, че не се касае до противоречие, а поради настъпилата законодателна промяна, от извършване на деянията, до постановяването на съдебния акт, съдът с оглед изискванията по чл.2, ал . 2 НК е приложил законът, който е най- благоприятен за извършителя.Мотивите на въззивния съд не страдат от пороци, тъй като те са изготвени в съответствие с изискванията на чл.339, ал.2 НПК.Изложени са съображения защо при признатите от подсъдимия факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, обвинението е доказано по несъмнен начин и той не може да бъде оправдан.Безспорно е, че инкриминираните две справки- декларации, които подсъдимият като собственик и управител на дружеството е бил длъжен да подаде, са подписани от него.Установено е, че отразените в дневника за продажби две данъчни фактури са за сделки, каквито не са реализирани, тъй като не са придружени нито с договор, касова бележка или друга някаква документация, позволяваща да се направи извод, че са налице реално осъществени сделки.
При приетите и признати от подсъдимия факти материалният закон е приложен правилно.Осъществени са както обективните, така и субективни признаци по чл.257, ал.1/ отм./ вр. чл.255, ал.1/редакция ДВ бр.62/1997г./ НК.
Неоснователно е и възражението за наличието на предпоставките по чл.80, ал.1, т.4 НК, които изключват по давност възможността за наказателно преследване.При решаването на въпроса изтекла ли е предвидената от закона давност от значение е кога и започнало наказателното производство и какъв е размера на предвиденото за съответното престъпление наказание.В конкретния случай за да е налице погасителна давност е необходимо да е изтекъл срок от десет години, тъй като предвиденото наказание е лишаване от свобода от две до десет години – чл.80, ал.1, т.3 НК.Досъдебното производство е образувано на 10.04.2007г. за деяния, извършени м.май и юни 2000г. и тъй като давността се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето за преследване за изтичането на абсолютната давност е необходим срок от петнадесет години, както е предвидено в чл.81, ал.3 НК, т.е. и към настоящия момент не са налице предпоставки, изключващи наказателното преследване.
Доводът за явна несправедливост на наказанието не е аргументиран, поради което и настоящият състав не е в състояние да даде конкретен отговор.Наложеното наказание обаче под минималното, предвидено за престъплението и с приложението на чл.66, ал.1 НК не е явно несправедливо.При определяне на размера му са преценени всички обстоятелства от значение за индивидуализацията му и най- вече изминалия не малък период от извършването на престъплението до постановяването на съдебния акт.Наказанието е съответно на извършеното и в най- голяма степен отговаря на целите, предвидени в чл.36 НК.
Водим от гореизложеното и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК Върховният касационен съд,второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 151 от 28.10.2010г. постановено по в.н.о.х.д.№ 299/ 2010г. на Варненския апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|