Р Е Ш Е Н И Е № 335 гр. София, 18 юли 2011 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдия АТАНАСОВА касационно дело № 1483 по описа за 2011 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Д. Х. К. срещу частта на решение на Софийски апелативен съд № 34 от 14.02.2011 г, по ВНОХД № 812/10, с която е увеличено наложеното наказание и са завишени размерите на присъдените обезщетения за неимуществени вреди. С въззивното решение е изменена присъда на Софийски градски съд № 328 от 20.10.2010 г, по НОХД № 1768/10, като подсъдимият е оправдан по чл. 119, ал. 1 ЗДП, увеличено е наложеното наказание „пробация”, като е добавена мярката „безвъзмезден труд в полза на обществото”, с продължителност една година, увеличен е срокът на „лишаването от право да управлява МПС” на дванадесет месеца, увеличени са размерите на присъдените обезщетения за вреди, на 30 000 лв, в полза на гражданския ищец Л. П. М., и на по 20 000 лв, в полза на гражданските ищци Е. М. и А. М., а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 2.02.2009 г в [населено място], при управление на моторно превозно средство, е нарушил правилата за движение по чл. 116, чл. 119, ал. 1 и чл. 120, ал. 1, т. 2 ЗДП, и по непредпазливост е причинил смъртта на Л. А. М., на 76 години, като след деянието е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, с оглед на което и на основание чл. 343 а, ал. 1, б. „б” вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” НК, е осъден на „пробация”: „задължителна регистрация по настоящ адрес”, с периодичност два пъти седмично, за срок от осем месеца, и „задължителни срещи с пробационен служител”, за срок от осем месеца, както и на „лишаване от право да управлява МПС”, за срок от три месеца. На основание чл. 45 ЗЗД, е осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди: 20 000 лв, в полза на Л. П. М., и по 10 000 лв, в полза на Е. Л. М. и А. Л. М.. С жалбата се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. Изтъкват се следните доводи: не е отговорено на всички доводи на защитата, не са уважени доказателствени искания на подсъдимия, не са събрани необходимите за разкриване на обективната истина доказателства, вътрешното убеждение по релевантните факти е опорочено, въззивният съд противоречиво е изяснил мястото на удара, като е постановил оправдаване по чл. 119, ал. 1 ЗДП, материалният закон е приложен неправилно, увеличеното наказание е явно несправедливо, тъй като не е отчетено съпричиняването на резултата, не е взето предвид, че подсъдимият работи като шофьор, която професия му осигурява средства за издръжка, гражданските искове са прекомерно завишени. С жалбата се иска да бъде изменено решението, като бъдат пререшени в полза на подсъдимия въпросите, касаещи наказателната отговорност и гражданската такава. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият не участва лично в касационното производство. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци намира жалбата за неоснователна. Частните обвинители и граждански ищци М. считат, че жалбата е неоснователна. Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Жалбата е частично основателна. ВКС намери, че релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. Обжалваното решение отговаря на изискванията по чл. 339 НПК. Въззивното производство е проведено само по жалба на частните обвинители и граждански ищци. Подсъдимият не е обжалвал първоинстанционната присъда, тоест, не е имало наведени самостоятелни възражения от защитата срещу проверяваната присъда. В същото време, САС служебно не е констатирал основание за пререшаване на въпроса за виновността на подсъдимия, при условията на чл. 314, ал. 1 НПК. По делото са събрани необходимите за разкриване на обективната истина доказателства, тоест, липсва нарушение по чл. 13 НПК. Подсъдимият не е отправил доказателствени искания към въззивната инстанция, поради което неоснователно се твърди, че е накърнено правото му да ангажира доказателства в своя защита. Липсва порок във формираното вътрешно убеждение по релевантните факти - спазени са изискванията на чл. 14 НПК и правилата на формалната логика. САС е оправдал дееца по чл. 119, ал. 1 ЗДП, с аргумента, че се касае за по-обща норма, а в причинна връзка с резултата са нарушенията по чл. 116 и чл. 120, ал. 1, т. 2 ЗДП, за които следва да се реализира наказателната отговорност. Мястото на удара е изяснено еднозначно. Прието е, че произшествието е настъпило в района на кръстовище, недалеч от пешеходна пътека. Изяснено е, че подсъдимият е разполагал с обективната възможност да възприеме пресичащия възрастен пешеходец, с чието поведение на пътя е имал задължение да се съобрази. Отчетено е като съпричиняване обстоятелството, че пострадалият се е движел неправомерно по пътното платно / на червен сигнал на светофара /. Съпричиняването е обсъдено във въззивното решение и е съобразено при преценката на въпросите, касаещи наказателната отговорност и гражданската такава. При установените релевантни факти материалният закон е приложен правилно, тоест, липсва нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. ВКС намери за частично основателни доводите за нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд правилно е приел, че е справедливо към задължителните пробационни мерки да бъде добавена мярката по чл. 42 а, ал. 2, т. 6 НК, предвид тежкия резултат от деянието, преценен наред с целите по чл. 36 НК. Същият извод обаче не може да бъде направен по отношение на увеличеното наказание по чл. 343 г НК. „Лишаването от право да се управлява МПС” за срок от дванадесет месеца се явява завишено и оттам, явно несправедливо. То влиза в противоречие с данните за безукорното поведение на дееца като водач на МПС / преди деянието /. В същото време, срокът на наказанието пряко рефлектира на възможността на подсъдимия да полага труд и да си осигурява средства за съществуване. Ето защо, „лишаването от право да се управлява МПС” следва да бъде редуцирано до шест месеца, който срок отговаря на критерия за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК. Обжалваното решение е правилно и законосъобразно в гражданскоосъдителната си част. Съобразен е интензитетът на претърпените морални вреди от загубата на пострадалия, който е, съответно, съпруг и баща на гражданските ищци. Увеличените размери на гражданските искове съответстват на принципа по чл. 52 ЗЗД, поради което не се налага ревизиране на решението в гражданската част. По изложените съображения, жалбата се явява частично основателна и следва да бъде частично уважена. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение на Софийски апелативен съд № 34 от 14.02.2011 г, по ВНОХД № 812/10, като НАМАЛЯВА определеното на подсъдимия Д. Х. К. наказание „ЛИШАВАНЕ от ПРАВО ДА УПРАВЛЯВА МПС” на ШЕСТ МЕСЕЦА. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: