Р Е Ш Е Н И Е № 496 София, 6 февруари 2013 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на .. осми ноември ………........... 2012 год. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: .. Саша Раданова .................................... ЧЛЕНОВЕ: .. Фиданка Пенева .................................. .. Севдалин Мавров .............................. при секретар .. Лилия Гаврилова ................................... и в присъствието на прокурора от ВКП .. Антони Лаков .................., като изслуша докладваното от съдията .. С. Мавров ............................ КНОХД № .. 1729 .. / .. 12 .. год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Военно – апелативна прокуратура и жалба от страна на частния обвинител и граждански ищец В. С.. Атакува се въззивно решение № 20 от 30.07.12 год. по ВНОХД № 12/12 год. по описа на Военно – апелативния съд. С последното е потвърдена присъда № 194 от 15.12.11 год. на Софийски военен съд по НОХД № 194/11 год. В протеста и жалбата се сочат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Прокурорът прави искане да се отмени решението на апелативния съд и делото да се върне за ново разглеждане. От страна на частния обвинител и граждански ищец се иска отмяна на въззивния акт, осъждане на подсъдимите по повдигнатите им обвинения и уважаване в пълен размер на предявения от пострадалия граждански иск. Протестът и жалбата се поддържат в съдебно заседание. Повереникът на С. се присъединява към искането делото да се върне за ново разглеждане. Защитата на подсъдимите Е. М. и С. Д. и самите те считат протеста и жалбата за неоснователни. Пледират да се остави в сила въззивното решение. Върховният касационен съд, като взе предвид постановените съдебни актове, протеста и жалбата, посочените касационни основания и доводи и становищата на страните, намира следното: С цитираната присъда подсъдимите Е. М. и С. Д. са признати за невиновни в това, че на 01.08.05 год. в сградата на РДВР – [населено място], в съучастие като съизвършители, в качеството си на полицейски органи по повод изпълнение на службата си, причинили средна телесна повреда на В. С., изразяваща се в трайно отслабване на слуха на лявото ухо, поради което и на осн. чл. 304 НПК са оправдани по повдигнатото им обвинение по чл. 131, ал. 1, т. 2, вр. чл. 129, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2 НП. Двамата подсъдими са признати за невиновни и в това, че по същите време, място, служебно качество и повод, както съизвършители извършили противозаконни принудителни действия спрямо свидетеля В. С., за да изтръгнат признание, че е извършил кражба на МПС, поради което и на осн. чл. 304 НПК са оправдани по повдигнатото им обвинение по чл. 287, вр. чл. 20, ал. 2 НК. Отхвърлен е изцяло предявения срещу тях граждански иск за неимуществени щети от В. С. за сумата от 10 000.00 лв., ведно със законната лихва и разноските по делото, като неоснователен и недоказан. С атакуваното пред ВКС въззивно решение присъдата е изцяло потвърдена. Касационната проверка установява, че при постановяването на присъдата и въззивното решение е допуснато съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване на процесуалните права на държавното обвинение и пострадалия по делото, конституирал се като граждански ищец и частен обвинител. Основният принцип на наказателното правораздаване по чл. 13, ал. 2 НПК е свързан със задължението на съда, прокурора и разследващите органи да разкрият обективната истина по реда и със средствата, предвидени в НПК. Той е развит чрез разпоредбите на чл. 104, чл. 105 и сл. НПК. Съгласно тях доказателствата в наказателното производство могат да бъдат фактическите данни, които са свързани с обстоятелствата по делото, допринасят за тяхното разкриване и са установени по реда на процесуалния закон. От друга страна, доказателствените средства служат за възпроизвеждане в наказателното производство на доказателства или други доказателствени средства, като не се допускат такива, които не са събрани или изготвени при условията и реда, предвиден в НПК. Законът изчерпателно изброява в чл. 114 и уточнява в следващите текстове видовете доказателствени средства – гласни, веществени и писмени. Във връзка с настоящото касационно производство следва да се акцентира на свидетелските показания по чл. 117 и сл. НПК и протоколите за разпит на свидетел, като писмено доказателствено средство, подчинени на правилата по чл. 131 НПК за условията и реда на изготвянето им по чл. 139 – 141а НПК, съответно видовете способи на доказване по чл. 136, ал. 1 НПК, в това число и разпит на свидетел. Всичко споменато, обаче, се осъществява в процесуалните рамки на образувано досъдебно производство по смисъла на чл. 207 и сл. от НПК. В контекста на посоченото следва да се преценят правната същност на жалбата до компетентните органи / по данни на пострадалия, процесната е подготвена от юрист/ и саморъчните показания на даден пострадал. Жалбата /съобщението до органите на досъдебното производство за извършено престъпление/ е регламентирана в чл. 208, т. 1 НПК като законен повод за образуване на досъдебно производство. Съобщението за извършено престъпление трябва да съдържа данни за лицето, от което изхожда, като анонимните такива не са законен повод за започване на разследване /чл. 209, ал. 1 НПК/. Те могат да бъдат устни или писмени, като последните задължително следва да са подписани /чл. 209, ал. 2 НПК/. Задължително е да съдържат достатъчно данни /фактически данни, които все още не са установени по реда на процесуалния закон, но от тях може да се направи основателно предположение, че е извършено престъпление /чл. 211, ал. 1 НПК/. Не са задължителни данни, от които могат да се направят изводи за лицата, извършили престъплението, или за правната му квалификация /чл. 211, ал. 2 НПК/. От посочените разпоредби следва изводът, че жалбата не е доказателствено средство по смисъла на чл. 105 и чл. 114 НПК и съдържащите се в нея данни не са доказателства съгласно чл. 104 НПК. Саморъчното „сведение” не е уредено в НПК, поради което не съставлява свидетелско показание, тъй като не е събрано по предвидения в чл. 139 – 141а НПК ред пред компетентен орган на разследване или съдия и не се съставя съответния протокол за действия по разследването като писмено доказателствено средство, подчинено на правилата по чл. 128 – 130 НПК. Ето защо не е доказателствено средство за извършване на съответните действия, за реда, по който са извършени и за събраните доказателства по смисъла на чл. 131 НПК. Далото ги лице не е предупредено в качеството на свидетел за отговорността, която носи пред закона, ако откаже да даде показания, даде неистински такива или премълчи някои обстоятелства. Не му е разяснено правото по чл. 121 НПК. Важна е и оценката и процесуалната същност на свидетелските показания на полицейски служители, на които е възложена предварителна проверка по смисъла на чл. 145, ал. 1, т. 3 ЗСВ, съответно административна проверка по ЗМВР за извършено престъпление или дисциплинарно нарушение от служители на полицията. И двете проверки, макар че при тях се използват приоми, сходни на част от тези по чл. 136, ал. 1 НПК, не са предвидени като способ за доказване в наказателното производство и не се осъществяват от разследващи органи по смисъла на чл. 52, ал. 1 НПК. Получените чрез тях данни могат да бъдат само индиция за дадено престъпно поведение, но не са доказателства по смисъла на НПК. Разпитите в качеството на свидетели на лицата, извършили тези проверки и пресъздаващи пред орган на разследване или съда сведения от „заподозрян”, пострадал или очевидец на дадено деяние, следва да бъдат внимателно преценени с оглед разпоредбата на чл. 118 НПК, достоверност и съответност на останалите доказателства по делото. В противен случай, има опасност да се измести фокуса на разследването към извънпроцесуални способи на доказване или изцяло да се замени с такива. Видно от мотивите към присъдата, обсъждайки въпросите по чл. 301, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, Софийски военен съд е взел предвид като годни, по смисъла на НПК, писмени доказателствени средства, жалбата на пострадалия до Софийска военно – окръжна прокуратура № 1620 от 10.08.05 год. /т. І, л. 6-7/ и саморъчно написаното и подписано сведение от пострадалия В. С. /т. І, л. 79-81/, дадено в рамките на осъществена административна проверка по заповед № 3 – 3335/31.08.05 год. на директора на НС „Полиция” към МВР, цитирайки части от тях избирателно. Първоинстанционният съд е отчел като достоверни свидетелските показания на извършилите я полицейски служители м-р И. С. И. и м-р С. Т. П., без да посочи съображения за тяхната процесуална годност. Противопоставил ги е на свидетелските показания на С. от съдебно заседание, които са годно доказателствено средство. По делото не са посочени мотиви за оправдаването на двамата подсъдими по обвинението по чл. 287, вр. чл. 20, ал. 2 НК, въпреки че в обсъдените източници на данни се съдържат обстоятелства за противозаконни принудителни действия по отношение на С. за изтръгване на признание за извършено престъпление. Съдът е направил избирателна преценка на едни и същи източници на данни, касателно двете обвинения. Във връзка с обвинението за извършено престъпление по служба не са обсъдени фактическите обстоятелства, доказателствените източници, противоречието в тях и не е направена юридическата преценка за елементите от състава по чл. 287 НК /обект, субект, обективна и субективна страни/. Мотивите, в частта им за доказателствените материали, противоречието в тях и правните съображения на съда по повдигнатите обвинения, по същество са само препис на сведенията, дадени от С., свидетелските му показания, обвинителния акт, пледоариите на прокурора, повереника и защитата и заключенията на назначените по делото експертизи. Въззивният съд изцяло е възприел доказателствената логика на първата инстанция. Свидетелските показания на пострадалия от съдебното заседание е игнорирал чрез недопустимо предположение, че промяната в позицията на С. се дължи на обстоятелствата, че „не е разкрит извършителя на деянието по време на разследването и желанието му да прехвърли отговорността на двамата подсъдими, които са полицейски началници”. По този начин, постановявайки потвърдителното си решение спрямо оправдателната присъда, въззивният съд е игнорирал самостоятелното си задължение за събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото и е нарушил правата на държавното и частното обвинение. Същевременно, не е констатирал липсата на мотиви по смисъла на чл. 304, ал. 3 НПК. Нещо повече, относно обвинението по чл. 287, вр. чл. 20, ал. 2 НК спрямо двамата подсъдими, въззивният съд не е посочил своите фактически, доказателствени и юридически съображения за взетото решение, което е нарушение по чл. 339, ал. 2 НПК. Посоченото по-горе води до извода, че при разглеждането и решаването на делото от двете предходни инстанции са допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 3, т.т. 1 и 2 НПК, довело до ограничаването на процесуалните права на обвинението и гражданския ищец и частен обвинител, като липсват мотиви по съществените въпроси по чл. 301, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Тава налага въззивното решение да бъде отменено и делото да се върне на Военно – апелативния съд за ново разглеждане от друг състав на същия. При новото разглеждане на делото съдът следва да направи законосъобразен анализ на доказателствените средства и събраните по делото доказателства и да изложи задълбочени мотиви за взетото решение по двете повдигнати обвинения спрямо подсъдимите. Водим от горното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение № 20 от 30.07.12 год., постановено по ВНОХД № 12/12 год. по описа на Военно – апелативния съд, с което е потвърдена присъда № 194 от 15.12.11 год. на Софийски военен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Военно – апелативния съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ:.............................................. ЧЛЕНОВЕ:.................................................