7 Р Е Ш Е Н И Е № 172 гр. София, 06.02.2018 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публичното заседание на двадесет и осми септември две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА при участието на секретаря Силвиана Шишкова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 153 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 288 / 30.10.2014г. по в.т.д. № 426/2014г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 62 / 07.05.2014г. по т.д. № 431/2013г. на Окръжен съд - Шумен за осъждане на касатора да заплати на ДФЗ сумата от 26 000 лева по частичен иск, при пълен размер на вземането от 151 584,25 лева, по договор № 2406 / 01.12.2006г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по програма САПАРД в полза на дружеството, сумата от 1000 лева по частичен иск при пълен размер на вземането от 46 885 лева, мораторни лихви за периода от 19.07.2010г. до 19.07.2013г. върху главницата, ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба – 19.07.2013г. до окончателното изплащане на сумите. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, съответно неправилно, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че договорът между страните е административен - сключен между неравнопоставени субекти, има силата на административен акт, пораждащ гражданскоправни последици, поради което спорът е подсъден на специализираните административни съдилища, а постановените от гражданските съдилища решения - недопустими. Поддържа се, че потестативното право на разваляне на договора може да се упражни в 5 годишен срок от сключването на договора т.е до 01.12.2011г., след която дата липсва материално право, нуждаещо се от съдебна защита, поради което липсва положителна процесуална предпоставка за упражняването на иск, в резултат на което решението на апелативния съд следва да се обезсили, като постановено в недопустим процес. Твърди се, че вземането за връщане на даденото по развален договор също е погасено по давност. Аргументира се, че датата на осъществяване на фактическия състав, от който произтича претенцията на ищеца, не е 24.07.2008г.- датата на узнаване от ищеца за неистиността на документа, тъй като незнанието на кредитора, че има вземане и че то е изискуемо, не е пречка за течението на погасителната давност, нито прекъсва същата. С предоставянето на 05.02.2008г. на безвъзмездната финансова помощ всички срокове по договора са изтекли, договорът е изпълнен и на това основание прекратен. След прекратяването на договора правната възможност да се търси връщане на даденото по договора се погасява с изтичането на 5-годишна давност на 05.02.2013г., преди предявяването на иска на 19.07.2013г., което, според касатора, също обуславя недопустимост на иска. Поддържа се, че е налице изпълнение на договора; хипотезите на чл.8.1 от договора нямат нищо общо с основанията за прекратяване на договора; липсва преценка от страна на апелативния съд за приложението на разпоредбата на чл.87, ал.4 ЗЗД. Според касатора, установяването на неистиност на документ става или с влязла в сила присъда, тъй като представлява престъпление, или по реда на чл.124, ал.4 и ал.5 ГПК. Същевременно се поддържа, че офертата е истинска и изхожда от търговски агент на италианската фирма - доставчик. Излагат се съображения, че другата оферта, по която е осъществена доставката, предмет на инвестицията на ответника по процесния договор, е оформена по същия начин и е представена от същия търговски агент - [фирма] без никой да е оспорил валидността й. Според жалбоподателя, приложима е и разпоредбата на чл.301 ТЗ, тъй като след запитванията на ищеца до италианското дружество ZFBР, последното, узнавайки за действия, извършени евентуално без представителна власт, не се е противопоставило на същите. Освен волеизявлението, че офертата не е негова, последният не е отрекъл или потвърдил верността на изложеното в офертата относно цена, оборудване, гаранция, доставка и други, поради което макар офертата да не изхожда от посоченото дружество, тя е вярна по съдържание и фирмата производител е приема за такава, тъй като изрично не се противопоставя на съдържанието на офертата. Касаторът претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Ответникът по жалбата, ДФЗ, сочи, че жалбата е неоснователна, като излага подробни съображения в отговора на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, е приел, че между страните е сключен договор № 2406 / 01.12.2006г., с който ищецът, ДФЗ е предоставил на ответника – ползвател безвъзмездна финансова помощ в размер на 526 558 лева по програма САПАРД, от които 144 436 лева – за закупуване на гриловъчна машина. Във връзка с изпълнение на задължението си да представи към момента на сключване на договора най – малко три оферти за доставка на обекта на инвестиция /на стойност над 10 000 евро/, е констатирано, че една от тези оферти, изходяща от италианско дружество, не е била издавана от него, тъй като документите са неавтентични. В отговор на запитване на фонда, италианското дружество е отговорило, че не познава ответната фирма, никога не е установявала контакт с нея и не е издавала подобна оферта, като номера на офертата съответства на номерация на фактури. Възражението на ответника по иска, че офертата е предоставена от дистрибутор на италианското дружество в България, а именно от (фирма) е прието за недоказано. Представената в подкрепа на възражението на ответника по иска друга оферта № 456 / 14.07.2006г. е от името на (фирма), като изрично е посочена и фирмата-производител на линията за гриловане – „Tecnoceam”. Не са представени доказателства, че българското дружество е имало право да дава оферти от името на италианското дружество или да го представлява на българския пазар. Напротив, от съдържанието на офертата е видно, че същата е от името на сочения производител, а не от посоченото българско дружество като дистрибутор. Представянето на неистински документи от искащия финансова помощ по програмата, като част от изискуемите документи по проекта, съставлява нарушение на договора, сключен въз основа и в резултат на одобряването на проекта, което представлява нарушение на изискванията на т.8.1 от договора между страните, в която изрично е посочено, че при предоставяне на документи с невярно съдържание, или подправени такива, ползвателят връща на фонда предоставената му финансова помощ, която разпоредба е в съответствие с разпоредбата на чл.4, ал.1, б.”д” от Секция Б на М., ратифицирано със закон, в сила от 20.04.2001г. Според решаващия състав, за да възникне правото за връщане по т.8.1 от договора на сумите, договорът следва да бъде развален в съответната част, поради неизпълнение. Тъй като в исковата молба се твърди неизправност на ответника във връзка с представените документи, въз основа на които договорът е сключен, е направен извода, че правото да се иска разваляне на сключения договор е възникнало в момента на сключването му – 01.12.2006г. и е следвало да бъде упражнено в срока по чл.110 ЗЗД – до 01.12.2011г. За възникване на вземането за връщане на сумата, следва обаче да отпадне основанието, на което сумата е дадена, като в случая това е станало с развалянето на договора за безвъзмездна финансова помощ. Фондът е упражнил валидно правото на разваляне на договора с нотариална покана за доброволно изпълнение, с която ищецът е уведомил касатора, че на основание чл.87, ал.2 ЗЗД договорът се счита развален. С връчването й на 06.10.2010г. вземането за връщане на процесните суми е възникнало и като безсрочно е станало изискуемо, поради което е прието за неоснователно възражението, че претенцията за връщане на сумите, предявена с исковата молба на 19.07.2013г., е погасена по давност. По отношение на дължимите суми за мораторни лихви са изложени съображения, че с оглед чл.111, б.”б” ЗЗД, те се дължат за период три години преди завеждане на иска, а предявените до този период са погасени по давност. Предвид изложеното, искът за законна лихва за забава е уважен за периода от 19.07.2010г. до 19.07.2013г. за частично предявения размер от 1000 лева, при общ дължим за периода размер от 8041,80 лева. Касационното обжалване е допуснато за извършване на преценка за допустимост на решението, с оглед подсъдността на исковете, обусловена от характера на правоотношението по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ от ДФЗ по Наредба № 16/ 18.05.2001г. на Министъра на земеделието и горите за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ за подобряване на преработката и маркетинга на селскостопанските и рибни продукти по специализираната предприсъединителна програма на Европейския съюз за развитие на земеделието и селските райони в Република България (САПАРД). По допустимостта на въззивното решение: Налице е формирана по реда на чл.290 от ГПК безпротиворечива практика на ВКС, инкорпорирана в решение № 112 от 10.09.2012 г. по т. д. №359/2011г. на ВКС, ТК II ТО, решение №199 от 05.12.2014г. по т.д. №4500/2013г. на ВКС, ТК, І ТО и решение №17 от 23.03.2017г. по гр.д. №50176/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, относно приложението на съществуващата правна рамка за финансовото подпомагане със средства от европейските структурни и инвестиционни фондове при действието на Специалната предприсъединителна програма на Европейския съюз за развитие на земеделието и селските райони в Република България (САПАРД) преди приемането на Закон за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ЗУСЕСИФ). Според цитираната практика, която изцяло се споделя от настоящия състав, когато предоставянето на безвъзмездна финансова помощ се осъществява чрез сключване на договор за безвъзмездна финансова помощ след провеждането на административна процедура, е налице сложен фактически състав, включващ административноправни и гражданскоправни елементи. Сключването на договор за безвъзмездна финансова помощ, независимо посочения административен елемент, обуславя подсъдност на споровете относно правата на двете страни по договора на общите граждански съдилища по реда на ГПК. Аргумент в тази насока е и разпоредбата на чл.12 ал.7 от ЗПЗП, според която отношенията по предоставяне на финансова помощ могат да бъдат уреждани или чрез договор, или въз основа на административен акт, по повод заявление за подпомагане. Изрично в чл.27 ал.5 от ЗПЗП е предвидено, че когато вземанията на Разплащателната агенция (в случая - ДФЗ ) възникват въз основа на договор, те са частни държавни вземания и се събират от НАП, а когато вземанията на Разплащателната агенция възникват въз основа на административен акт, те са публични държавни вземания и се събират по реда на ДОПК - чрез съставянето на акт за установяване на публични държавни вземания, защитата срещу който, преди и след влизане в сила на ЗУСЕСИФ, е по административноправен ред. С влезлия в сила на 25.12.2015г. ЗУСЕСИФ (обн. ДВ бр.101/2015г.) се дава различна регламентация на правоотношенията между управляващите органи и получателите на безвъзмездна финансова помощ от европейски структурни и инвестиционни фондове. Тези правоотношения се определят като административни; въвежда се института на „административния договор“, приравнен на административен акт.; въведена е и възможност административният орган да изменя / прекратява договора с оглед определен държавен, общински или друг интерес. Тази промяната в същностната характеристика на договора за предоставяне на финансова помощ, го изключва от категорията на гражданскоправните сделки, и обуславя промяна в реда за съдебна защита на страните – на административните съдилища се възлага разглеждането на: производствата по оспорване на административен договор, на осн. чл.27 ал.1 от ЗУСЕСИФ, включващо съгласно чл.128 ал.1 т.1 от АПК (редакция ДВ бр.74/2016г.) искания за издаване, изменение, отмяна или обявяване на нищожност на административен договор; на искания за изпълнение на административен договор - чл.128 ал.1 т.3 от АПК (редакция ДВ бр.74/2016г.). Съществуващият до влизане на закона в сила гражданскопроцесуален ред за защита на получателите на безвъзмездна помощ при наложена от органа финансова корекция се заменя със съдебна защита по реда на АПК, като в закона изрично е предвидено, че актът на органа за налагане финансова корекция е индивидуален административен акт - чл.73 ал.1 във вр. с ал.4 от ЗУСЕСИФ. Със ЗУСЕСИФ не се променя вида на сключените до влизането му в сила договори за безвъзмездна финансова помощ, нито характера на направените преди датата на влизане на закона в сила изявления за налагане на финансови корекции от ръководителя на управляващия орган (разплащателна агенция), нито създава за получателите на помощта, адресати на такива изявления, правна възможност да ги обжалват по реда на чл.27 ЗУСЕСИФ след влизане на закона в сила. С оглед на това е приета и разпоредбата на § 10 от ПЗР на ЗУСЕСИФ, която отчита, че до влизане в сила на закона са възниквали права и задължения между бенефициенти и органи по предоставянето на финансова помощ по отделни програми, подчинени на различна нормативна уредба, определяща различно правно естество на правата и задълженията, съответно различен ред за защита. С оглед на това, правилото на §10, ал.1 от ПЗР на ЗУСЕСИФ, според което всички започнали и недовършени до влизането му в сила производства се довършват по досегашния ред, се отнася до заварените съдебни дела за изявления за финансови корекции по договори за предоставяне на безвъзмездна помощ, независимо от качеството на ищеца. Съгласно §10, ал.2 от ПЗР на ЗУСЕСИФ, по реда на чл.27 ал.1 и ал. 5 – 7 се довършват само заварените висящи съдебни производства по жалби срещу изявления за финансови корекции на ръководителя на управляващия орган, когато вземанията на Разплащателната агенция възникват въз основа на административен акт по чл.27 ал.5 от ЗПЗП без да е налице сключване на договор. Противното тълкуване би означавало да се поставят в различно положение адресатите на изявления за финансови корекции, като се даде възможност на тези от тях, които до влизане в сила на ЗУСЕСИФ са инициирали съдебно производство с искане за изплащане на финансова помощ или са предявили отрицателен установителен иск срещу изявления за финансови корекции, да получат защита по гражданскоправен ред. Съответно, получателите на помощи, които поради предявяване на иска за връщане на тези помощи от страна на ДФ "Земеделие", като разплащателна агенция, са били поставени в положение на ответници, ще бъдат лишени от възможност за защита по общия исков ред. Същевременно те ще бъдат лишени и от възможност за защита по реда на АПК, доколкото по отношение на тях ще са изтекли сроковете, течащи от момента на връчване на изявленията за финансови корекции (ако се възприеме, че актовете, с които ДФ "Земеделие" одобрява / иска връщането на вече изплатени суми заедно със законните лихви към тях, са съставлявали индивидуални административни актове и преди влизането в сила на ЗУСЕСИФ). Действащата нормативна уредба не съдържа преходни разпоредби, с които да се даде нов срок за оспорване на всички изявления за налагане на финансови корекции, направени до влизане на ЗУСЕСИФ в сила. В този случай защитата, която получателите на безвъзмездна финансова помощ, ако разплащателната агенция пристъпи към събиране на вземанията си по ДОПК, могат да получат ще бъде твърде ограничена. Поради изтичането на срока за обжалване тя не би била допустима за спора по законосъобразността на наложената финансова корекция, а би се свела единствено до валидността на изявлението. Това разрешение не осигурава правото на съдебна защита, гарантирано на получателите на безвъзмездна помощ от чл.47 от Х. на основните права на Европейския съюз. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС приема, че приложимият ред за защита на правата и на двете страни по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ от ДФЗ по Наредба № 16/ 18.05.2001г. на Министъра на земеделието и горите за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ за подобряване на преработката и маркетинга на селскостопанските и рибни продукти по специализираната предприсъединителна програма на Европейския съюз за развитие на земеделието и селските райони в Република България (САПАРД)., сключени преди влизането в сила на ЗУСЕСИФ на 25.12.2015г., е по реда на ГПК, предвид гражданскоправния характер на договора и споровете във връзка с неговото изпълнение / неизпълнение. Предвид горното, оплакването за недопустимост на решението, поради липса на подсъдност на спора на общите съдилища, е неоснователно. Въпросът, за изтеклата погасителна давност е по съществото на делото и по основателността на иска, поради което не е относим към предпоставките за упражняване на правото на иск. И. на давността е материалноправен и изтичането на погателната давност не засяга самото материално право, чиято защита се търси, поради което носителят му е активно легитимиран да предяви иск за вземане, погасено по давност. При направено възражение за погасителна давност, съдът се произнася по него с решението след установяване на фактите във връзка с възражението. Ето защо, неоснователно е твърдението на касотра, че въпросът за погасителната давност е въпрос относно допустимостта на процеса. По основателността на жалбата: Въз основата на договор от 01.12.2006г. ДФЗ е предоставил на 05.02.2008г. по програма САПАРД на [фирма] безвъзмездна финансова помощ в размер на 526 558 лева, като част от тази сума в размер на 144 436 лева е преведена на дружеството за закупуване на гриловачна машина. С нотариална покана, достигнала до дружеството на 06.10.2010г., Разплащателната агенция е развалила договора и е поискала връщане на изплатената помощ за гриловачната машина на основание т.8.1 от договора – представяне на неистинска оферта, която не изхожда от италианското дружество, посочено за нейн автор. Неоснователно е оплакването в касационната жалба за липса на твърдяното в исковата молба неизпълнение на договора. Във връзка с изпълнение на задължението си да представи към момента на сключване на договора най – малко три оферти за доставка на обекта на инвестиция /на стойност над 10 000 евро/, е установено, че една от тези оферти, изходяща от италианско дружество, не е била издадена от него. Правилно въззивният съд е приел, че спорната оферта не е предоставена от търговски агент на италианското дружество в България - (фирма). Следва да бъдат споделени констатациите на решаващия състав, че касаторът в подкрепа на възражението си е представил единствено друга оферта № 456 / 14.07.2006г., изходяща от „А. интернешънъл”, в която е посочена друга фирма-производител на линията за гриловане – „Tecnoceam”, но не са ангажирани доказателства българското дружество да е представител на италианското дружество ZFBp. Италианското дружество е посочило, че офертата, направена от негово име, не изхожда от него, като отричането на авторството на документа представлява оспорване, че лицето, посочено като автор на документа, е правило волеизявление със съдържанието, материализирано в документа. Страните изрично в т.8.1 от договора са уговорили, че представянето на неистински документ е основание за връщане на предоставената помощ, с което са приели, че това е съществено неизпълнение на договора, поради което разпоредбата на чл.87, ал.4 ЗЗД не намира приложение. Наличието на посоченото неизпълнение на договора възпрепятства прекратяването му на основание изпълнение на същия. Неоснователно е и възражението за погасяване по давност на вземането за връщане на предоставената помощ за гриловачната машина. Правилен е изводът на въззивния съд, че петгодишният давностен срок за упражняване на правото за разваляне на договора тече от момента на неизпълнение на задължението за представяне на три оферти, който е моментът на сключването на самия договор - 30.11.2006г., в който е следвало да е налице изпълнение на това задължение. Волеизявлението на Разплащателната агенция за разваляне на договора, съдържащо се в нотариалната покана, е достигнало до адресата му на 06.10.2010г. в рамките на течението на давностния срок, поради което потестативното право за разваляне не е погасено по давност. Въз основа на надлежно упражненото право на разваляне на договора на 06.10.2010г. за предоставената помощ за гриловачната машина, възниква вземане за връщане на тази помощ, като правилно решаващият състав на апелативния съд е определил, че предвид безсрочния характер на вземането, изискуемостта му настъпва на датата на възникването му и от тогава по отношение на него тече петгодишният срок на погасителната давност, който не е изтекъл към датата на завеждане на исковата молба – 19.07.2013г. Предвид изложеното, решението на апелативния съд е допустимо и правилно и следва да се остави в сила. Водим от горното, на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 288 / 30.10.2014г. по в.т.д. № 426/2014г. на Апелативен съд – Варна. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.