Р Е Ш Е Н И Е № 27 [населено място], 28.06.2017г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо търговско отделение,в открито заседание на двадесети февруари, две хиляди и седемнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА при участието на секретаря Милена Миланова и като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 2430/2015 год., за да се произнесе съобрази следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е т Р. Й. Х., с фирма „Р. Х.„, против решение № 130/23.03.2015 год. по гр.д.№ 53/2015 год. на Великотърновски окръжен съд , с което е отменено решение № 923/23.10.2014 год. по гр.д.№ 733/2014 год. на Великотърновски районен съд и касаторът е осъден да заплати, на основание чл.37 вр. с чл.17 пар.1 предл. първо във връзка с чл.20 пар.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки / CMR Конвенцията насетне в текста на решението / и на основание чл.27 пар.1 от същата, на Т У Т И В Д Т Л. Ш., сумата от 8 912,25 евро – възмездяване на изплатено от ищеца, в качеството му на превозвач, на получателя по товарителница CMR № 183739 от 11.09.2013 год., обезщетение за липсваща част от товара, превозван от ответницата от Р. У. до Р. Т., ведно с 5 % годишна лихва, считано от предявяването на иска до окончателното изплащане на главницата. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон / текстовете на CMR Конвенцията , цитирани като правно основание на иска,посочени по-горе /и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.Твърди се непълнота на мотивите – чл.236 ал.2 ГПК, тъй като не са обсъдени съществени елементи от фактическия състав на предявения суброгаторен иск по чл.37 от CMR Конвенцията, респ. фактическите обстоятелства обуславящи тяхното съществуване. Съдът не е мотивирал защо приема за негодни доказателствени средства събраните гласни и писмени доказателства, в оборване обвързващата доказателствена сила на товарителницата. Твърди се неправилно приложение на чл.154 ал.1 ГПК - разместена доказателствена тежест, доколкото в негова – на ответника тежест е вменено установяване правосубектността на третото лице – „ З. Т. а. л. л. ш.„ / в текста насетне – „ З. т. „ / . Неаргументиран се сочи решаващият извод, че настъпилата щета / липса на стока / е по вина на ответника – по време на осъществявания от същия превоз, след като липсата е констатирана след изпълнението на задълженията му по сключения от него превозен договор и предаването на стоката на възложителя по този договор - в [населено място], изплатил и дължимото навло. Липсват,според касатора, мотиви за изключване от доказателствата на електронната кореспонденция между страните, възприета от първоинстанционния съд, въпреки формалното препращане от въззивния към фактическата обстановка ,приета за установена в първоинстанционния акт.В нарушение на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК въззивният съдебен акт не съдържа,според касатора, преценка на всички доказателства и установимите от тях правнорелевантни факти по спора.Твърди се и необоснованост, с подробни съображения относно приетите за установени конкретни факти, в противоречие с установимото от доказателствата. Ответната страна - Т У Т И В Д Т Л. Ш. – не е депозирала становище по касационната жалба. В писмената си защита по делото оспорва същата и поддържа правилността на въззивното решение, акцентирайки на решаващия, според страната, мотив – несъществуването на правен субект, регистрирано в Турция търговско дружество,с наименованието„ З Т а л л ш„,от което изхожда отправена до ответницата по електронен път заявка за превоз, съгласно предмета на която заявка ответницата твърди осъществено от нея изпълнение – превоз на товара от У. до България – [населено място]. С определение № 727 / 03.08.2016 год. , касационното обжалване е допуснато по правния въпрос : Следва ли въззивният съд да съобрази решението си с всички доводи на страните и събраните по делото доказателства, свързани с тези доводи, относими към правнорелевантните факти? Въпросът е обоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 ГПК – противоречие на въззивното с решение № 217 по гр.д.№ 761/2010 год. на ІV г.о., препращащо към т.3 от ППВС № 1/1953 год. , според което съдът е длъжен правилно да прецени правнорелевантните факти по спора , да съобрази всички доводи и доказателствата на страните по същите, както и излагайки в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, мотивирано да посочи причините, поради които не възприема друга част от тях. Върховен касационен съд, първо търговско отделение , в съответствие с доводите и възраженията на страните и съобразно правомощията си по чл. 293 ГПК, съобрази следното : Ищецът „ГГМ Т. У. Т. и. в. д. т. л. ш.„ / насетне в текста „ Т. л. „ / твърди, че ответникът – на основание неформален договор за превоз – е поел задължението да превози стока,собственост на турско дружество / „А. пластик лимитид ширкети „ /,от У. / изпращач „TVK Nyrt„/ до Турция. Позовава се на обстоятелството, че мястото на разтоварване в Турция е посочено както в издадената, в деня на натоварването на стоката в У. митническа декларация, така и в съставената CMR товарителница. Ищецът не сочи изрично с кого е сключен от ответника твърдения неформален договор, като сам себе си посочва като подизпълнител на изначалния, договорен от получателя на стоката и очевидно действал в качеството на спедитор, договаряйки с ищеца, превозвач – „ ГГМ Г. Л. В. Т. И. В. Д. Т. л. ш. „ / насетне в текста посочван като „ Г. Л. „ /. Позовава се на посочването на ответника като превозвач в международната товарителница, задължен да извърши превоза в съответствие с посоченото място на доставяне в Турция, което би могъл да промени единствено по указания на изпращача или получателя, каквито не е получил. Твърди, че стоката не е доставена в Турция в указания срок и значително време насетне, като за липсата на част от същата / друга част междувременно издирена и предадена /„Г. Л.„ е заплатило на купувача – собственик обезщетение, в размер на 8 912,25 евро, съответно претендирало и получило от ищеца същата сума по пътя на регреса, която пък същият претендира за възмездяване от ответника. Ответницата оспорва наличието на сключен договор с ищеца. Твърди, че е получил по електронен път заявка за превоз на стоката от У. до България / В. /, договаряйки с дружество „ З. Т.„. По негови указания е разтоварило стоката във В. и представител на същото е приел товара, съответно разписвайки и подпечатвайки товарителницата за получател, без забележки по отношение на качество и количество /графа 24/. Тъй като удостовереното в товарителницата се ползва с доказателствена сила до оборването му / чл.9.1 от CMR Конвенцията /, ответницата счита, че с представените доказателства, вкл. електронна кореспонденция с трето за спора лице, установяваща договорни отношения със „З. т. „ – дружеството, възложило превоза на ответника - се оборва наличието на правоотношение между страните по спора. В хода на производството са събрани доказателства, че в регистъра на търговски дружества в Република Турция няма регистриран търговец „ З. Т. а. л. л. ш.„ / „ З. т.„/.На това единствено основание – като изходяща от несъществуващ правен субект - ищецът е оспорил доказателствената стойност на представената заявка за превоз, получена по електронен път от ответника, с формален автор – „ З. т. „ .Разпитани са свидетели на ответника, потвърждаващи манифестирани спрямо същия действия от лица, представящи се за представляващи „З. т.” – при получаването на товара, респ. заплащане на договореното навло. Първоинстанционният съд е счел за оспорена активната материално-правна легитимация на ищеца, като спедитор - страна по сключен с ответника договор, по силата на който би могъл да претендира обезщетение за частично липсващ товар, възложен на ответника за превоз. Дори да би било доказано такова качество, последното изключва регресно право на спедитора към превозвача, доколкото и по силата на сключения превозен договор правото на обезщетение за товара възниква за страната, в полза на която е уговорен превоза от спедитора. Обоснована е липсата на хипотезата „множество превозвачи„, съгласно чл.34 от CMR Конвенцията.С тези мотиви искът е бил отхвърлен. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и уважил иска. Приел е, че правото на ищеца произтича от чл.37 CMR Конвенцията, съгласно който превозвач, изплатил обезщетение съгласно разпоредбите на тази Конвенция, има право на регресен иск за главницата, лихвите и разноските срещу превозвачите, участвали в изпълнението на превозния договор. Приел е, че в тази хипотеза не е необходимо да е налице договор между превозвача, изплатил обезщетението и виновния превозвач,участвал в изпълнението.Отговорността на последния произтича от закона, щом са налице предпоставките за това. Съдът е приел, че същите са налице, коментирайки съответно : изплатено от ищеца, с качество на превозвач, обезщетение за липсващата стока и качество на ответника като превозвач на липсващата стока,установимо от съдържанието на CMR товарителницата. В тази връзка е приел, че действително товарителницата установява до доказване на противното условията на превоза и получаването на стоката / чл.9 CMR /, но събраните по делото доказателства не установяват различни от сочените в товарителницата обстоятелства. За да стигне до това съждение съдът е изключил изцяло доказателствената стойност на представената по електронен път заявка до ответника от „З. т. „, с аргумента,че е изходяща от несъществуващ правен субект. Съдът е счел, че в тежест на ответника и за кредитирането й като доказателство, е било установяване съществуването на дружеството,което не е сторено. Съдържанието на останалата, неоспорена, също разменяна по електронен път между страните по спора кореспонденция, не е предмет на обсъждане, нито са посочени мотиви за игнориране на доказателствената й стойност. Не са коментирани установими и от свидетелските показания релевантни факти.Като не е разтоварил в посоченото в товарителницата местодоставяне, съдът е приел, че ответникът отговаря за вредите от изгубването на стоката , съгласно чл.17 CMR. Обстоятелството, че е договарял с трето лице, чието виновно поведение е в причинност с липсата на товара, според съда е относимо към правото на регрес на ответника към това лице, не и към предмета на настоящия спор, макар предходно да го е разгледал като недоказано, при оборване условията на превозния договор. По правния въпрос : В последователно създавана, задължителна съдебна практика, както при действието на ГПК/ отм./- част от която, посочена в обосноваване на допълнителния селективен критерий, така и при действието на ГПК, в сила от 01.03.2008 год., е прието, че за да даде защита на спорните права, в съответствие с вменените му от чл.12,чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК задължения, съдът е длъжен да постанови решението си, като прецени всички доводи на страните и всички доказателства относно правно релевантните факти, относими към тези доводи, като мотивира вътрешното си убеждение, обосновавайки кои факти счита за установени, както и въз основа на кои доказателства, както и кои от доказателствата счита негодни,неотносими или недостатъчни, за установяване на релевантния факт.Неизпълнението на това задължение съставлява съществено процесуално нарушение. Така : реш. № 331 по гр.д.№ 1649 / 2010 год. на І. г.о., реш.№ 36 по т.д.№ 2366 / 2013 год. на ІІ т.о., реш.№ 197 по гр.д.№ 7364 / 2013 год. на ІІІ г.о., реш.№ 217 по гр.д.№ 761/2010 г. на ІV г.о., реш.№ 39 по т.д.№ 2476 / 2014 год. на І т.о., реш.№ 69 по т.дV№ 1874 / 2013 год. на І т.о. ВКС и др. Следва да се проведе разлика в задълженията на въззивния съд, с оглед съдържанието на въззивната жалба / по приложението на чл.269 пр.второ ГПК /, за което е формирана обилна съдебна практика, вкл. т.1 на ТР № 1/2013 год. по тълк.дело № 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС, спрямо задълженията му, досежно ония доводи и относими към същите доказателства, които, с оглед промяна в правния резултат, страната не е имала повод да въвежда, респ. да се позовава на процесуални нарушения на първоинстанционния съд във връзка със същите, с въззивна жалба / позитивен за същата правен резултат в първа инстанция /. В постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 217 от 09.01.2014 год. по т.д.№ 971/2012 год. на ІІ т.о. на ВКС, е прието,че освен задължението за произнасяне по всички доводи във въззивната жалба, наред със служебно дължимата преценка за нищожност и недопустимост на съдебното решение, въззивният съд дължи съобразяване и с всички възражения и доводи на въззиваемата страна, своевременно заявени в първоинстанционното производство, които доводи и възражения са относими към предмета на въззивното обжалване.Аналогични съображения са изводими, макар в аспект на служебното допускане от съда на доказателства в полза на въззиваемия, без нарочно искане за това във въззивна инстанция – в реш.№ 34 по т.д.№ 1282/2011 год. на ІІ т.о. на ВКС. Настоящият състав споделя тези разрешения, основани на логиката, че липсата на правен интерес от обжалване на постановения в полза на страната първоинстанционен съдебен акт, не може да ограничи въззивното произнасяне до едностранна защита на въззивника, независимо и въпреки надлежно въведените с исковата молба, респ. в преклузивния срок по чл.131 ГПК за отговор на исковата молба, доводи и възражения на противната, с положение на въззиваема и необжалваща самостоятелно страна. Това разрешение е в пълно съответствие с приетото в мотиви към т.2 на ТР № 1/ 2013 год. по тълк.дело № 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната, аналогично на дейността на първата инстанция, е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По основателността на касационната жалба : Видно е от преждеизложеното, че произнасяйки се по въззивната жалба на „ГГТ Т. У. Т. И. В. Д. Т.Л. Ш. „ / насетне в текста - „ Т. Л. „ /, въззивният съд напълно е игнорирал противопоставени с отговора на исковата молба доводи и доказателства на ответника, настоящ касатор. Съдържанието на неоспорената своевременно, с качеството й на електронен документ, разменена по електронен път кореспонденция между ЕТ „Р. Х. „ и трето за спора лице – „ C. I.. T. „ / насетне в текста сочено като „ С. Т. „ /, видно от която именно последното е възложило превоза на стоката, на възложителя на ответницата – „З. т.„, не е предмет на обсъждане, нито са посочени мотиви за игнориране на доказателствената й стойност. Същото се отнася и за събраните свидетелски показания,допустими за установяване правоотношението между лицето, заявило се като представител на последното дружество и ответника, с оглед цената на договора помежду им / договореното навло е с левова равностойност под 5 000 лева - чл.164 ал.1 т.3 ГПК /. Непълно игнорирано е възражението на ответницата, че няма сключен неформален / както твърди самият ищец / договор за превоз с „Т. Л.„, вкл. каквито и да било взаимоотношения с ищеца, както и че не е поемала в изпълнение на такъв договор осъществяването на превоз на стоката до Турция, т.е. че условията на превоза, вписани в СМR товарителницата не са договаряни между нея и ищеца, както и изобщо от нея. Съобразяването на тези доводи и доказателства обосновава различен от постановения правен резултат. Неправилно е съждението на въззивния съд, че несъществуването на регистрирано в търговския регистър в Турция дружество с наименованието „ З. Т. а. л. л. ш.” / „ З. т. „/ ,изключва доказателствената стойност на представената, изходяща от дружество с такова наименование, електронна заявка, въз основа на която и съобразно условията в която ответницата твърди, че е приела да осъществи превоз на стоката, от У. до България / [населено място] /, което задължение е изпълнила и за което й е заплатено от съконтрахента съответно договореното навло, с надлежно удостоверяване върху товарителницата предаването на стоката на „ З. т. „. Волеизявление със съдържанието по заявката очевидно изхожда от съществуващ субект, макар и некореспондиращ с твърдяната персонификация на юридическо лице и няма основание правните последици на това волеизявление да бъдат игнорирани. Видно е,обаче, от необсъдената от въззивния съд електронна кореспонденция с трето за спора лице – „С. т.” , че именно същото дружество е възложило превоза на субект с това наименование - „З. т.„ , както и че „ С. т. „ е в известност, че настоящата ответница се явява последващо ангажиран от този субект превозвач. Ищецът, обаче, не упоменава в обстоятелствената част на исковата молба „С. т.„ , като превозвач по веригата, а участието му, доколкото няма спор и е установимо от кореспонденцията, че се касае за превоза на процесната стока, изключва основателността на твърдението на ищеца за възложен директно на ответницата превоз, при условията, залегнали в СМR товарителницата. Обстоятелството, че на „ З. л. „ е бил възложен превоз от субект, надлежно ангажиран в превоза на стоката се потвърждава от факта , че лицата, представящи се за негови представители са разполагали с референтен номер, посочен и в заявката за превоз до ответницата и само срещу който референтен номер тя би могла да получи стоката от изпращача.Както изрично сочи свидетелят Р. М.,референтният номер се дава от продавача / изпращач / на стоката – на клиента на стоката /купувача/,т.е. с такъв референтен номер „З. т. „,респ. лицата явяващи се за представляващи такоав дружество, не могат да се сдобият, освен ако не го получат от купувача или ангажиран от същия спедитор или превозвач. Съгласно чл.9.1 CMR Конвенцията,товарителницата удостоверява, до доказване на противното, условията на договора и получаването на стоката от превозвача. Същата не е форма за действителност и няма конститутивно действие по отношение превозното правоотношение.Дори да не би била съставена, а на още по-голямо основание,ако би била съставена в несъответствие с договореното, доказването на действителното превозно правоотношение и изпълнението в съответствие със същото са допустими с всякакви доказателствени средства.В своята съвкупност, заявката за превоз,представена от ответницата, ведно с данните от разменена със „ С. т. „ кореспонденция по електронна поща , оборват тезата на ищеца за възложен от него на ответницата, при условията, вписани в CMR товарителницата, превоз, съответно доказват сключен от ответницата договор за превоз на стоката от У. до България / В. / и предаването й на възложителя на превоза, който се явява предходен превозвач по верига, връзка на която с настоящия ищец или неговия възложител -„ Г. л.„ - не е установена. Дори да би била налице такава,обаче, с оглед представените договори за превоз между ищеца и „Г. л.„ и между последното и получателя на стоката,възложил превоза, отговорността на ответницата отново не би следвало да се ангажира, независимо от установено изплащане на обезщетение на получателя на стоката , за нейната липса.Според чл.36 от Конвенцията, търсенето на отговорност за липса, повреда или закъснение може да бъде извършено срещу първия превозвач, последния превозвач или превозвача, изпълняващ част от превоза, по време на която е възникнала липсата, повредата или закъснението. Съгласно чл.37 от Конвенцията, превозвач, изплатил обезщетение съгласно разпоредбите на тази Конвенция има право на регресен иск за главницата, лихвите и разноските, срещу превозвачите,участвали в изпълнението на превозния договор, като условие за ангажиране на отговорността по реда на регреса е обезщетението да се понесе от превозвача, по чиято вина е причинена щетата/б.”а”/.Логиката на разпоредбите е в облекчаване удовлетворяването на носителя на правото на обезщетение за липса, повреда или закъснение на товара, в хипотези на множество превозвачи, когато установяването на виновния или виновните от тях е затруднено. Искът уреден в чл.36 от Конвенцията е на носителя на правото на обезщетение за товара, в случая вече упражнен спрямо лицето, възложило превоза на ищеца – „ Г. л. „- и от последното - спрямо ищеца.Регрес по реда на чл.37 от Конвенцията е упражним от участвал в изпълнението на превозния договор,спрямо който е бил предявен иска по чл.36 от Конвенцията, но дори да се ирелевира фактически твърдяното от ищеца качество на спедитор, предвид договореното с възложителя на превоза дължимо качество на превозвач , с оглед условията на разпоредбата такъв иск може да бъде упражнен не спрямо всеки от участвалите в изпълнението на превоза, произволно избран от вече платилия превозвач, а спрямо виновния за липсата, повредата или забавата превозвач. Както се установява по делото, стоката е предадена на превозвач по веригата, ангажиран от предходен превозвач,действал в качеството на спедитор,в съответствие с договореното помежду им и следователно липсата на стоката не е възникнала по време на изпълнение на сключения от ответницата договор за превоз, съобразно условията му, различни от тези в CMR товарителницата. Ответницата не носи отговорност за измамливи действия на субекта, с който е договаряла добросъвестно, тъй като при конкретните обстоятелства – разполагайки с референтен номер за получаване стоката от изпращача - същият се е явил надлежно овластен да извърши сам или превъзложи превоза. Такава отговорност следва да носи спедиторът, упражнил лошия избор по отношение на превозвач „ З. т.”, на който – видно от приложената кореспонденция – е възложен превоза по пълния маршрут – У.- Турция. Следователно,въззивното решение,като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила - чл.12 и чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК, довели до неправилност на крайните изводи, следва да бъде отменено, а искът на Т. У. Т. И. В. Д. Т. Л. Ш. против ЕТ „ Р. Х. „ – отхвърлен. С оглед изхода на делото, следва да бъдат възмездени понесените от ответницата разноски във всяка от съдебните инстанции, както следва : 1 100 лв. – за първа и 900 лв. – за въззивна инстанция , договорени и изплатени адвокатски възнаграждения, както и 378,62 лв. – платени в касационното производство държавни такси и 1065 лева – договорено и платено адвокатско възнаграждение за касационна инстанция. Общата дължима сума от разноски възлиза на 3443,62 лева. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение Р Е Ш И ОТМЕНЯ решение № 130/23.03.2015 год. по гр.д.№ 53/2015 год. на Великотърновски окръжен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА : ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. У. Т. И. В. Д. Т. Л. Ш., дружество регистрирано в Република Турция , против Е т „ Р. Х.” , иск за обезщетение за липса на товар, възложен й за превоз, в размер на 8 912,25 евро, ведно с 5 % годишна лихва, считано от предявяването на иска до окончателното изплащане на главницата, с правно основание чл.37 вр. с чл.17 пар.1 пр. първо и чл.20 пар.1 от CMR Конвенция . ОСЪЖДА Т. У. Т. И. В. Д. Т. Л. Ш., на основание чл.78 ал.3 ГПК, да заплати на ЕТ „ Р. Х. „ понесените в производството разноски за всички инстанции, в общ размер на 3443,62 лева. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :