Р Е Ш Е Н И Е № 132 гр. София, 14 октомври 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ - първо наказателно отделение в открито съдебно заседание на четиринадесети септември през две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ : РУМЕН ПЕТРОВ НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретаря М. Петрова и с участието на прокурора К. Софиянски, като разгледа докладваното от съдия Грозева к. д. № 162/20 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор от САП и жалби на защитниците на подсъдимите Р. З., А. К., И. Р. и В. Й. срещу решение № 438 от 9.11.2018 г. по внохд № 1452/17 г. на САС. В протеста са релевирани касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Според прокурора СГС пропуснал да определи режим на изтърпяване на наказанията по отношение на подс. К. и подс. Й.. Такъв е определен едва с групиране на наказанията при условията на чл. 23 от НК, като въззивният съд задълбочил недостатъка в решението си. Твърди се, че наказанията са определени правилно под минимума предвиден в закона, но без да са отчетени в цялост степента на обществена опасност на деянието и неговите извършители, поради което те са несправедливи, което налага отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав при САС. В касационната жалба на адв. Кирцова- служебен защитник на подс. Р. З. се възразява срещу установените от съда факти и оценката на доказателствата, които са послужили за това. Твърди се, че не са събрани достатъчно доказателства срещу подс. З., поради което се настоява за нейното оправдаване, алтернативно за намаляване на размера на наказанието. В жалбите на подс. А. К. и служебния му защитник- адв. П. се поддържат касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 2 и т. 3 от НПК. Изразява се несъгласие с основанието, на което е прекратено наказателното производство по чл. 142 от НК, поради изтичане на абсолютна погасителна давност, вместо подс. К. да бъде оправдан, поради липсата на доказателства, което според нея е довело до нарушение във оценъчната дейност на съда и до допускане на съществени процесуални нарушения, даващи основание за отмяна на решението в тази му част и връщане на делото за ново разглеждане. За деянието по чл. 212, ал. 4 вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 от НК се излагат съображения за недоказаност на обвинителната теза, която е изградена на базата на твърдения за съжителстването му с подс. З. и въз основа на намерените в нея разпечатки от банковата сметка на жертвата, в банката, в която била служител. В жалбата на адв. Р. са заявени касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- т. 3 от НПК. В жалбата на защитниците на подс. Й. и допълнението към нея са заявени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- т. 3 от НПК. Направени са алтернативни искания за оправдаване на подсъдимия, за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане и намаляване размера на наказанието.Възражението за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила е аргументирано с това, че подс. Й. е признат за виновен по непредявени факти и такива, извън периода 3-4 декември 2001 г., по които наказателното производство по чл. 142, ал. 1 от НК е прекратено на основание чл. 24,ал.1 , т. 3 от НПК вр. чл. 80,ал. 1, т. 3 и чл. 81,ал. 3 от НК. На следващо място се сочи, че атакуваният акт е лишен от мотиви, тъй като въззивната инстанция не е извършила собствен анализ на доказателствата и не е обсъдила възраженията на защитата.Игнорирала е обясненията на подс. Р. и подс. Й. и не е обсъдила противоречията в тях. Волята на съда е останала неясна и противоречива, тъй като подс. Й. е признат за виновен за същата помагаческа дейност, за която е осъден подс. К., а изводите за участието му в деянието по чл. 212 от НК почиват на предположения. На следва място според защитата е налице нарушение на материалния закон, което се явява последица от допуснатите съществени процесуални нарушения, накърнили правото на защита на подс. Й.. Определеното наказание от шест години лишаване от свобода е явно несправедливо и следва да бъде намалено до размер, позволяващ приложението на чл. 66 от НК, като се съобрази изминалия период след постановявани на въззивното решение. В съдебно заседание пред ВКС прокурорът от ВКП не поддържа протеста и излага становище, че въззивният съд законосъобразно е потвърдил решението на първата инстанция относно режима на изтърпяване на изменените с решението му наказания на подс. К. и подс. Й. , съобразно чл. 57, ал. 1 т. 2 от ЗИНЗС, и за подс. Р. предвид миналите му осъждания. Не се споделя от представителя на прокуратурата оплакването на явна несправедливост на наказанията на подсъдимите, тъй като въззивният съд се е съобразил с практиката по приложението на чл. 6 ЕКПЧ и е отчел неразумния срок на разглеждане на делото, който налага компенсирането на подсъдимите чрез намаляване на наказанията им. По жалбите на подсъдимите, прокурорът счита, че те не налагат корекция или отмяна на въззивния акт, тъй като липсват основания за това - не е нарушен материалния закон, не са допуснати съществени процесуални нарушения и не се налага допълнително смекчаване на наказанията. Адв. Кирцова- защитник на подс.З. пледира за отмяна на въззивното решение, тъй като счита, че събраните доказателства не установяват съпричастност на подсъдимата в извършване на престъплението. Съдът неправилно е кредитирал показанията на св. П., игнорирайки справките от банката относно длъжността на доверителката и. Намереното в нея извлечение от банковата сметка на жертвата не е използвано от нея или останалите подсъдими и тя не би следвало да носи отговорност за опита да бъдат изтеглени средства от банка ДСК от сметката на Д.. Настоява за намаляване на наказанието до размер, позволяващ приложението на чл. 66 от НК. Алтернативно моли за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, без да излага съображения за това. Подс. З. възразява срещу осъдителната присъда, поради това че не познава нито подсъдимите, нито жертвата и моли да бъде оправдана. Адв. Ц.- защитник на подс. С. К. моли съдебния акт, с който е прекратено наказателното производство срещу подсъдимия поради изтекла абсолютна погасителна давност да остане в сила. Адв. П. – защитник на подс. А. К. застъпва становище, че въззивният акт е опорочен, поради наличието на съществени процесуални нарушения в аналитичната дейност на въззивния съд. Съдът не е направил анализ на доказателствата, не е обосновал участието на всеки от подсъдимите, не е установил наличните противоречия в доказателствата, не е дал отговор на възраженията на страните. Изградил е изводите за извършеното по чл. 212 от НК деяние въз основа на факти по прекратеното производство по чл. 142 от НК, което счита за недопустимо. Възразява срещу прието, че подс. К. е подпомогнал Х. да извърши престъпление по чл. 212 от НК, като данни за това, както и за това двамата да са се познавали липсват. Според нея наказанието е явно несправедливо, поради което следва да се намали до размер , позволяващ приложението на чл. 66 от НК, алтернативно делото да се върне за ново разглеждане. Подс. К. в своя защита критикува дейността на органите от досъдебното производство. Не се съгласява с обвинението повдигнато срещу него и продължителното наказателно производство, в хода на което е оказван натиск над свидетелите по делото и са извършвани манипулации с показанията им. Настоява за отмяна на въззивния акт. Адв. Д.- защитник на подс. В. Й. излага съображения срещу решението на САС, тъй като според нея то е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила- липса на мотиви, почива на предположения, а анализът на доказателствата е направен при нарушаване изискванията в закона,в резултат от което волята на съда е неясна. Според нея подс. Й. е признат за виновен въз основа на факти, които не са включени в предмета на делото, тъй като съдът не можел да се позовава на фактите по прекратеното наказателното производство, защото те не могат да бъдат установени по несъмнен начин, поради което не могат да бъдат съставомерни за никое престъпление. В обвинителния акт отсъстват факти за квалификацията особено тежък случай по чл. 212, ал. 4 от НК и въпреки това съдът е признал подсъдимия за виновен. Въззивния акт съдържал декларативни твърдения, без собствен анализ и отговор на възраженията на страните. Не е посочено кога, къде и с какви действия подсъдимият Й. е склонил Х. и Р.. На следващо място изводите почиват на предположения, без да е обсъдено възражението за оговор, нито вътрешните противоречия в обясненията на Х., като напълно са игнорирани обясненията на Й., които подкрепят тези на подс. Р. от съдебното заседание. Защитата настоява за отмяна на въззивния акт и за връщане на делото за ново разглеждане. Адв. В.- защитник на подс. Й. обръща специално внимание на допуснатото нарушение на материалния закон, тъй като във установената фактология по делото отсъстват факти за подбудителство от страна на подс. Й. към Х. да тегли пари от сметката на пострадалия Д.. Даването на пълномощно не може да мотивира и да въздейства психически на извършителя, като то би могло да представлява помагачество, за което липсват факти в обвинителния акт. Неправилно е приложен материалния закон по отношение квалифициращото обстоятелство „особено тежък случай“, тъй като фактите са изведени от тези за престъплението по чл. 142 от НК. Наказанието не е отмерено правилно, тъй като не е отчетено,че е изтеглена 1/16 от сумата, възрастта му и продължителността на производството, поради което се настоява за редуциране на размера на наказанието. Адв. Б. – защитник на подс. И. Р. поддържа касационната жалба, в която са наведени оплаквания и по трите касационни основания. Основното възражение се свежда до това, че съдебните инстанции по същество не са обсъдили доколко законосъобразно е бил проведен разпита на Х. като обвиняем пред съдия в нарушение на чл. 88 от НПК /отм./ , след като е бил задържан пет дни преди това, поради което обясненията му не би следвало да се третират като годен доказателствен източник. Съдилищата не са обсъдили вътрешните противоречия в тях относно дата на деянието, нито са посочили в какво се изразила ролята на подс. Р.. В последната си дума подс. З. заявява, че се счита за невинна. Подс. К. моли за оправдателна присъда, тъй като няма вина. Подс. Р. моли жалбата му да бъде уважена. ВКС след като изслуша доводите на страните и след като провери атакувания въззивен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 от НПК намери следното : Протестът е неоснователен. Жалбите на подсъдимите Й., З., К. и Р. и защитниците им са частично основателни. С присъда от 9.11.2016 г. постановена по нохд № 3420/14 г. СГС е признал подс. В. П. Й. за виновен в това, че на 27/28.11.2001 г. в София от апартамент 34, [жилищен адрес] в ж. к. Г. Д. заедно с А. Т. К. отвлякъл Б. С. Д. и противозаконно го лишил от свобода като деянието е извършено от две лица , поради което и на основание чл. 142,ал. 2 т. 2 вр. ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го осъдил на четири години лишаване от свобода. Признал подс. А. Т. К. за виновен в това, че на 27/28.11.2001 г. в София от апартамент 34, [жилищен адрес] в ж. к. Г. Д. заедно с В. П. Й. отвлякъл Б. С. Д. и противозаконно го лишил от свобода като деянието е извършено от две лица , поради което и на основание чл. 142,ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го осъдил на четири години лишаване от свобода. Признал подсъдимите В. П. Й. , А. Т. К., Р. З. З., И. С. Р. за виновни в това, че през периода от 3 до 4.12.2001 г. в София действайки с съучастие В. Й./ като подбудител и помагач, А. Т. К. / подбудител и помагач/, Р. З. З. / помагач/ , И. С. Р. /помагач/ и Н. А. Х. / извършител, починал/ при условията на продължавано престъпление направили опит да получат без правно основание чуждо движимо имущество – паричната сума от 241 678, 08 лв. от сметките на Д. , с намерение да ги присвоят, като документната измама е в особено големи размери и представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл. 212, ал. 4, вр. ал. 1 вр. чл. 20 , ал. 3 и ал. 4 вр. чл. 18, ал. 2 от НК , вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК, осъдил както следва : подс. Й. на 11 единадесет години лишаване от свобода Подс. А. К. на 12 дванадесет години лишаване от свобода Подс. Р. З. на 10 десет години лишаване от свобода Подс. И. Р. 11 единадесет години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК определил едно общо наказание , най- тежкото измежду така определените в размер на 11 години лишаване от свобода на подс. Й., като определил първоначален строг режим на изтърпяването му. На основание чл. 23, ал. 1 от НК определил едно общо наказание , най- тежкото измежду така определените в размер на 12 години лишаване от свобода на подс. К. , като определил първоначален строг режим на изтърпяването му. На основание чл. 59, ал. 1 от НК приспаднал времето през което подс. Й., К. Р. и З. са били задържани под стража. Осъдил Й., К., Р. и З. да заплати направените по делото разноски в размер на 233,54 лв. за всеки един от тях и 5 лв. за издаване на изпълнителен лист. Признал С. К. К. за виновен в това, че в качеството си на длъжностно лице- нотариус № 270 към СРС, в кръга на службата си съставил официален документ- пълномощно с нотариална заверка 3.12.2001 г. вписано под № 24695, на което придал вид, че е подписано от Б. С. Д., поради което и на основание чл. 311 от НК вр. чл. 24,ал. 1 т. 3 от НПК не му наложил наказание , поради изтичане на абсолютната погасителна давност. На основание чл. 189 от НПК осъдил подс. К. да заплати направените по делото разноски в размер на 233,54, лв. и пет лева за служебното издаване на изпълнителен лист. Срещу присъдата на СГС в САС са депозирани протест и жалби от подсъдимите. С решение № 438 от 9.11.2018 г. по внохд № 1452/17 г. САС изменил присъдата на СГС като : Отменил присъдата в частта, с която подс. С. К. К. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 311 от НК и не му е наложено наказание, като на основание 24, ал. 1, т. 3 от НПК вр. чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80, ал. 1, т. 3 от НК прекратил наказателното производство по чл. 311 от НК и отменил присъдените разноски Отменил присъдата в частта, в която подс. В. П. Й. и А. Т. К. са признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 и на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 вр. чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 1, т. 3 от НК прекратил наказателното производство срещу тях по това обвинение, както и приложението на чл. 23 от НК. Изменил присъдата като намали наложените на подсъдимите наказания за престъпление по чл. 212, ал. 4 вр. ал. 1, вр. чл. 18, вр. чл. 26, ал. 1 от НК при различни форми на съучастие между подсъдимите, както следва : на подс. В. Й. на шест години лишаване от свобода на подс. А. К. на шест години лишаване от свобода, на Р. З. на четири години лишаване от свобода и на И. Р. на пет години лишаване от свобода. Изменил първоначалния режим на изтърпяване на наказанието на подс. З. от „строг“ на „общ“ режим. Потвърдил присъдата в останалата и част. Релевираните оплаквания за нарушения в аналитичната дейност на съда, довели до съществени нарушения на процесуалните правила следва да получат отговор преди останалите, тъй като евентуалното им наличие би се оказало пречка за обсъждането на нарушенията на материалния закон и явна несправедливост на наказанията. В касационните жалби на подсъдимите се съдържат идентични съображения, срещу въззивния съдебен акт, поради което ВКС ще им отговори едновременно. На първо място основното възражение в жалбите на подс. Й. и подс. К. се свежда до несъгласие с избрания от съда подход да цени по същество доказателствата, отнасящи се до прекратеното наказателно производство по чл. 142 от НК и от тях да извежда съставомерни признаци от състава на престъплението по чл. 212 от НК, като според защитата, съдът не може да се позовава на фактите, касаещи отвличането на Д., поради погасяването на обвинението по давност. Касационното основание - допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК от въззивния съд, защитата обосновава с материално правни аргументи произтичащи от действието на института на давността, който не предполага колизия с процесуалните норми, които въздигат като принципни постулати търсенето на обективната истина и постановяването на правилен, законосъобразен, обоснован и справедлив съдебен акт в наказателния процес. За постигането на които, съдът дължи обективно, всестранно и пълно разследване на всички обстоятелства по делото, в пределите на доказване, очертани по конкретното обвинение. Установяването на обективната истина се свежда преди всичко до точното определяне на „предмета на доказване“, очертан в чл. 102 от НПК. Той включва четири групи обстоятелства, които в своята съвкупност образуват т. нар. „главен факт“ на доказване в наказателния процес./ „НПК на РБ“, стр. 280, проф. Ст. П./. Това са : тези, които обуславят или изключват наказателната отговорност, които определят степента на и характера на отговорност, които се отнасят до основанието и размера на гражданската отговорност и тези, които се отнасят до причините за извършване на престъплението. Наред с „главния факт“, предметът на доказване включва и фактите въз основа, на които могат да се направят изводи за обстоятелства, които се отнасят до него, в това число и т. нар. контролни и насочващи факти. За това връзката, между доказването на главния факт и доказването на обстоятелствата, които го осветяват /по един или друг начин/ не може да бъде подлагана на ограничения при осъществяване на аналитичната дейност на съда. Тя не подлежи на изкуствено накъсване, поради действието на материално правни норми, уреждащи давността, защото по този начин би се стигнало до отричане на основната задача в наказателния процес, прокламирана в чл. 1 от НПК и до отхвърляне на принципните му начала. Фактите, които предхождат или изясняват инкриминираните действия имат също толкова важно значение при решаване на делото, колкото и събитията по изясняване на самото изпълнително деяние и участието на дееца в него. За това, когато тези факти са изследвани по предвидения в НПК ред и притежават характеристиките на доказателства по см. на чл. 104 от НПК, следва да бъдат обсъждани от съда по същество, защото противното /тяхното игнориране/ компрометира процеса на доказване, стеснява пределите му и отдалечава съда от изискванията на закона да разкрие обективната истина и да вземе решението си след обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Следователно с оглед конкретиката по настоящото дело, пределите на доказване не се свеждат само до изследване на събитията станали на датата 3/4 декември 2001 година, /както сочи защитата /,а включват фактите, които предшестват тези събития, като те са намерили описание в обстоятелствената част на обвинителния акт и са свързани с начина, по който подсъдимите са се снабдили с документите, необходими за получаване на информация за финансовото състояние на Д., принудителното му отвеждане от дома, и транспортирането му до [населено място], действията по преместване на автомобила на Д. от обичайното му паркомясто пред блока в[жк]до хотел „Хемус“, за да се заблудят близките му, че е отпътувал, снабдяването с документите, личната карата на Д., договори, ключове и с неистинското пълномощно и т. н. Несподеляемо е становището на защитата, че фактите и доказателствата, които ги установяват не попадат в предмета на доказване по делото и недопустимо го надхвърлят, поради прекратяване на наказателното производство по обвинението по чл. 142 от НК срещу подс. Й. и подс. К., поради което не следва да се ползват от съда за формиране на убеждението му относно времето,мястото на деянието, авторството му и конкретния принос на всеки от подсъдимите. Прекратяването на наказателното производство по чл. 142 от НК срещу подс. К. и подс. Й., поради изтичането на абсолютна погасителна давност, не прегражда възможността, съдът да ползва събраните доказателства по същото производство, отнасящи се за фактите, свързани с отвличането на Д., защото те притежават характеристиките на доказателства по см. на чл. 104 от НПК, тъй като са фактически данни, които са свързани с обстоятелствата по делото, допринасят за тяхното изследване и са установени по реда предвиден в НПК. Забраната, с която съдът е длъжен да се съобрази се отнася до невъзможността подсъдимите да бъдат осъдени и наказани за тези факти, след изрично изразеното им желание производство да бъде прекратено. С изтичането на предвидения в закона срок от извършване на деянието, държавата загубва правото си да преследва и накаже извършителите за дадено престъпление, като материално правните последици от действието на закона не заличават самия факт, като факт от обективната действителност и не го лишават от връзката му / ако тя е налична/ с главния факт на доказване в процеса. За това доказателствата събрани по делото, отнасящи се до факти по погасеното обвинение не следва да бъдат изключени от доказателствената съвкупност, само заради това, че от момента на тяхното пораждане /осъществяване/ е изминал определен /в закона/ срок от време. Последните продължават да имат значение за процеса на доказване, щом са събрани в съответствие с нормите на НПК и са законосъобразно инкорпорирани към останалите доказателства по делото. В този смисъл не търпи критика дейността на съда при оценката на доказателствата, след като за установяване на фактите за престъплението по чл. 212 от НК е ползвал доказателствата, които установяват събитията преди опита на Х. да изтегли инкриминираната сума пари, тъй като именно те осветяват начина, по който извършителят се е сдобил с информация за финансовите възможности на Д. неговите документи и т. н. Без правно значение в случая се явява обстоятелството, че тези факти не се ползват със сила на „безспорно установени факти“, поради липсата на окончателен съдебен акт, тъй като задължение на съда, решаващ делото по същество е да ги провери по отношение на тяхната относимост, допустимост и достоверност и да прецени дали да ги кредитира, ако не поради какви съображения. Това е сторено от съдебните състави, поради което касационната инстанция не съзира основания да отправи критика към дейността им. 2. На следващо място обвинението срещу подсъдимите съдържа достатъчно факти, позволяващи им да научат за извършването на какви действия са предадени на съд, поради което неоснователно се твърди в жалбите, че наказателната отговорност на подс. Й., подс. К. и подс. З. е ангажирана в нарушение на процесуалните правила, тъй като за тях през инкриминирания период 3-4 декември 2001 г. няма описани никакви факти и конкретни действия. Подсъдимите нямали обвинение за подбудителство и помагачество на 3-4 декември и за това неправилно са били признати за виновни за действия, извън инкриминирания период. Обвинителният акт и актове на СГС и САС не позволяват извод, че подсъдимите са осъдени в нарушение на правото им на защита, тъй като инкриминираната дейност обхваща обстоятелствата изрично описани в обвинителния акт и тя предхожда и съпътства изпълнителното деяние по чл. 212 от НК. Фактите, преди тази дата, касаещи съставомерните признаци от състава на чл. 212 от НК, извършено в съучастие по между им са били надлежно предявени и всеки от подсъдимите и те са се защитавали по тях. Обвинителният акт съдържа фактология, касаеща помагаческата дейността на подс. К., подс. Златонова и подс. Й., изразила се в умишлено улесняване извършването на престъплението чрез съвети, набавяне на средства- снабдяване с договор за срочен влог в ТБ Булбанк и ТБ ДСК и номера на сметките, личната карта и банковите извлечения, от които е видно движението на средствата на Б. Д. и подсигуряване на неистинско пълномощно, за подбудителството от страна на подс. Й. – изразило се в склоняването на Х. да извърши престъплението чрез представяне на неистинското пълномощно да изтегли инкриминираните суми, за подс. Р. в подпомагане извършването на престъплението; за подс. К. и подс. Й. в склоняването на Х. да извърши тегленето на парите от сметката на Д., за подс. З. в подсигуряване на банковите извлечения и предаването им на подс. К.. 3. Лишено от основание е оплакването, че подсъдимите са признати за виновни при липса на мотиви във въззивното решение и че то е буквален препис на мотивите към първоинстанционната присъда. Това не е така. От съдържанието на атакувания съдебен акт ясно личи волята на съда, като на места използвания „декларативен“ стил, с който въззивната инстанция се съгласява с изводите на първия съд не лишава последния от предназначението му. Въззивното решение отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. Отсъствието подробен анализ на доказателствата не съставлява съществен недостатък в акта, който да накърнява правата на подсъдимите. ВКС не веднъж е имал повод да отбележи, че когато въззивната инстанция възприема фактическите изводи и направения анализ на доказателствата на първата инстанция, тя не е длъжна да прави нов, собствен анализ или да преповтаря детайлно съображенията на долния съд. Въззивната инстанция дължи това в случаите, когато извежда нови фактически положения и прави различни правни изводи по тях. В конкретния случай мотивите на СГС са изключително подробни и задълбочени, а въззивния съд въпреки проведеното от него следствие, изискани писмени доказателства –справка от служба „противопожарна охрана“№3, писма от Уникредит булбанк от 21.03.2018 г., от 18.05.2018 г. и от 8.08.2018 г. , писмо от БНБ изх. № 440/18 г. не е намерил основания да внесе изменения в установената фактология и нейната правна оценка, за това не може да бъде упрекнат в пестелив и повърхностен прочит на материалите по делото, което да съставлява основание за отмяна на въззивния акт. 4. Не се приема като основателно възражението, че въззивният съд не е обсъдил в цялост наличните доказателствени материали, като подминал без коментар възраженията, че подсъдимите са осъдени на базата на „оговор“, без да са събрани други доказателства за участието на всеки от тях в инкриминираната дейност. Съдът ясно е посочил установените факти и доказателствата, които е ползвал за извеждането им, изследвал е фактите свързани с изчезването на жертвата, следите от противозаконното му задържане във вилата на подс. З., намереното извлечение от банковите му сметки във владение на З. и поведението й при теглене на сума от Д. преди инкриминираните събития/ закрепено от показанията на св. П., и Е. П.. Отчел е ангажираността на подс. К., подс. Й. и подс. Р. в поредицата от противозаконни действия, насочени към снабдяване с документите на пострадалия за съставяне на неистинско пълномощно, данните за проведения телефонен разговор от св. Т. от стационарния телефон на Д. с мобилния телефон ползван от подс. К., който лично му отключил дома на Д., показанията на св. Т. за придвижването на лекия автомобил на жертвата до хотел „Хемус“, намирането му в последствие в сервиза на подс. Й. и т. н. които, сочат на неоснователност на оплакването за едностранчива оценка на доказателствата при наличие оговор. Обясненията на Х. от досъдебното производство, пред съдия от СРС, са били надлежно приобщени в хода на съдебното следствие и са обсъдени с нужното внимание от първата инстанция, като с основание съдът е приел, че те не са единствения доказателствен източник за участието на подсъдимите в престъпната дейност, тъй като са налице и други доказателства, заедно с които те издържат проверка за достоверност. Наличието на някой нюанси или несъответствия във фактологично отношение не касаят съществени моменти, които да внасят съмнение в предоставената информация, като те могат да се дължат на различни причини, които поради настъпилата смърт на Х. през 2005 година, съдът не е имал възможност да провери и изясни, без това да оказва решаващо значение при тяхната преценка. Лишена от основание е критиката на адв. Б., че съдебните състави не са обсъдили, дали обясненията на обв. Х. от 10.12.2001 г. пред съдия от СРС, са годно доказателствено средство, поради незаконосъобразното, според защитата, провеждане на разпита през нощта на 11.12.2001 г. от 23,50 ч. до 02,00 ч. От материалите по делото се установява, че срещу Н. Х., е образувано предварителното производство по чл. 212 от НК на 10.12.2001 г. Направена е преценка, че извършените процесуално следствени действия по преписката, преди тази дата, с оглед чл. 171, ал.-1 т. 1 от НПК / отм./ са опорочени, тъй като за престъпление по чл. 212 от НК следва да се проведе предварително производство. Обв. Х. е бил привлечен като обвиняем на 10.12.2001 г. в 23,45 ч. в присъствието на адв. Н. от САК. Съгласно процесуалните правила уредени в чл. 209 – чл. 210, ал. 1 и ал. 3 от НПК /отм./, след като предяви обвинението, следователят пристъпва незабавно към разпит и по преценка разпитът се извършва пред съдия пред първоинстанционния съд или най- близкия съд с участието на защитник. По време на разпита на Х. е присъствал съдия от СРС -А. А., прокурор Ст. Д. от СРП, както и защитник- адв. Н., които са подписали протокола, без забележки и възражения за начина, по който той е протекъл. Основанието, наложило изключението предвидено в чл. 88, ал. 1 от НПК, съгласно, което „разпитът на обвиняем се извършва през деня, освен когато не търпи отлагане“, е останало неизяснено, поради отсъствието на нарочно отбелязване в протокола. Въпреки това, соченото от защитата отклонение в правилата за провеждане на разпит не, индикира на съществено нарушение на закона, което да компрометира извършеното действие и да налага изключване на протокола за разпит от тази дата. Присъствието на съдия от СРС и участието на защитник на обвиняемия, макар и в късния час на провеждане на разпита, дават гаранция за законосъобразното му провеждане и разсейват съмненията, които биха възникнали, с оглед късния час на провеждане, за възможен физически или психологически натиск над Х., установяването на който би лишило обясненията му от доказателствената им стойност и би наложило изключването им от доказателствена маса. Твърдението в жалбата на подс. Й., че обясненията на Х. не са обсъждани от съставите и че въпреки, че са ги кредитирали те са приели различни факти от заявените от обвиняемия е неоснователно. Касационната инстанция не разполага с правомощие да обсъжда доказателствените източници от гледна точка на тяхната достоверност, като преценката и се свежда до установяване правилността на начина, по който съдът е формирал вътрешното си убеждение и дали в процеса му са били спазени правилата на НПК и тези на формалната логика.В случая, след като не се натъкна на нарушения от този характер, настоящият съдебен състав прие, че установената фактология не се конфронтира с този доказателствен източник, а е резултат от цялостния анализ на наличните материали по делото. Освен това тя не почива на предположения, както твърди защитата, като разминаването в някой детайли не сочи на превратен или едностранчив доказателствен анализ, довел до порок в оценъчната дейност на съда, а е резултат на словесна непрецизност, която не лишава съдебния акт от предназначението му и не прави волята на съда неясна. Не се съдържат съществени противоречия в доказателствения материал относно това кой и по какъв начин се е снабдил с пълномощното от името на Д.. Обясненията на подс. Р. не са в противоречие с тези на Х., тъй като подс. Р. в разпита си възпроизвежда различни обстоятелства, които не касаят начина, по който е изготвено пълномощното. Срещата на Х. в кантората на адвокат К. според обясненията е била за да му помогне за изготвянето на някакви документи/ не се визира измежду тях да е пълномощно/, като по същото време подс. Р. провел разговор с колегата му по повод делото му за реабилитация във Видин, факти, които не са свързани по никакъв начин с изготвянето на пълномощното от подс. К.. 6. В тази връзка не може да се приеме за основателно възражението на защитата, че съдилищата са игнорирали обясненията на подс. Й. и подс. Р., депозирани пред съда, само за това, защото не са ги възприели като достоверни и не са споделили развитите от тях версии за събитията. Обясненията им дадени пред съда наред с обясненията на подс. К. са обсъдени от съставите по същество, проверени са и чрез изискването на допълнителни доказателства и след съпоставка с останалите, са отхвърлени като непозволяващи установяването на обективната истина чрез тях. На следващо място въззивният съд е дал отговори на възраженията в жалбите на подсъдимите и защитниците им, в които се съдържа обсъждане на доказателствата и съображения по приложението на материалния закон, мястото, на които в структурно отношение на съдебния акт не удволетворява законовия стандарт, но въпреки това, съдържанието му позволява установяване на действителната воля на съда и начина, по който е формирал вътрешното си убеждение. По протеста, относно наличието на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК Твърдението в протеста, че при постановяване на осъдителната присъда СГС е пропуснал да определи първоначалния режим на изтърпяване на всяко едно от двете наказания за престъпленията по чл. 142 и по чл. 212 от НК и че въззивният съд го задълбочил е без практическо значение, с оглед процесуалното развитие на делото и изхода му довел до прекратяването на наказателното производство срещу подс. Й. и подс. К. по чл. 142 от НК пред въззивната инстанция. Така на практика е отпадала необходимостта от приложението на чл. 23 от НК, което сочи на липсата на допуснато от въззивната инстанция нарушение на закона, което да е съществено и да налага отмяна на съдебния акт, поради което прокурорът от ВКП не го поддържа в тази част и ВКС се съгласява с доводите му. По жалбите на подсъдимите относно неправилно приложение на материалния закон – по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК Изложеното до тук не налага извод, че въззивната инстанция е допуснала съществени нарушения на процесуалните правила, които да са накърнили правото на защита на подсъдимите, поради което не е налице касационно основание по см. на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Липсата му налага обсъждането на доводите за нарушение на материалния закон, които според мнението на настоящия съдебен състав също са лишени от основание. Подсъдимите са признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 212, ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК при различни форми на съучастие по между им, а подс. Р. и във вр. чл. 29, ал.1 б. а и б. Б от НК, като деянието се намира на фазата на опита, тъй като е започнало изпълнението му, но не са настъпили целените последици. Несподеляемо е становището, че подсъдимите Й., З. и К. са осъдени за факти, които стоят извън обвинението, и в тази насока касационната инстанция разви подробни съображения по- горе. Подбудителската и помагаческата дейност, в която са обвинени подсъдимите З. /вр. чл. 20, ал. 4 от НК /, подс. Й. и подс. К. /вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 от НК/ фактологично предхожда и съпътства изпълнителното деяние осъществено от починалия Х., което обаче не налага на подбудителите и помагачите да бъдат повдигани обвинения на различна дата от тази, на която е започнало изпълнителното деяние. За съставомерността на деянието е достатъчно да се установи действията по склоняване и подпомагане на извършителя да са описани като факти на обвинението и да са доказани в хода на съдебното дирене, както и извършителят да е бил наясно с тези обстоятелства към момента на осъществяване на изпълнителното деяние. В случая правилно е прието, че подсъдимите К., Й., Р. и З. са имали ясно съзнание за разпределението на ролите си, въздействайки на Х. да изтегли парите, за което ще получи възнаграждение и за предоставеното от тях съдействие преди и по време на деянието- снабдяването с извлечението от банковите сметки на Д., с пълномощното и чрез предоставяне на логистична помощ от подс. Р.. В съдебните актове /л. 21 от въззвиния акт и л. 764 и сл. нохд № 3420/14 г. / се съдържа аргументация по отношение квалифициращото обстоятелство по ал. 4, на чл. 212 от НК, не само с оглед размера на предмета на престъплението от 241 638,08 лв., който покрива критериите за особено големи размери /съгласно ТР № 1/98 г. на ОСНК на ВКС и ПМС № 209/2001 г./, но и с оглед квалифициращото обстоятелство „особено тежък случай“ в съответствие с чл. 97, т. 8 от НК и ППВС № 3/1970 г. и ППВС №8/78 г. и касационната инстанция не намира основание да ги преповтаря. Само следва да допълни, че обвинителния акт, с оглед инкриминираната фактология позволява извеждането на квалифициращия признак по чл. 212, ал. 4 от НК / ДВ бр. 10/93 г./, като постановените по него съдебни актове съдържат изчерпателни мотиви за наличието им, поради което материалния закон е приложен правилно. По жалбите за явна несправедливост на наказанията на четиримата подсъдими и протеста на прокурора от САП –чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Цялостната оценка на наличната доказателствена съвкупност и съобразяването й с практиката по приложението на чл. 6 от ЕКЗПЧ е дала основание на въззивната инстанция да упражни правомощията си по чл. 337, ал. 1, т. 1 от НПК и да измени присъдата, като намали размера на определените от СГС наказания за всеки един от подсъдимите с една втора, поради изминалия продължителен срок от извършване на деянието 2001 година и приключването му пред въззивната инстанция. Изложените в този смисъл съображения от САС се споделят от ВКС и правилно са наложили компенсирането на подсъдимите чрез редуциране на наказанията им определени от СГС, поради което не се налага тяхното увеличаване, както настоява прокурора от САП. Това е така, защото към настоящия момент е налице ново обстоятелство - изминалите почти две години от постановяване на въззивното решение до настоящия момент, срок който налага ВКС да преразгледа отново въпроса за наказанието, като изясни причините довели до забавяне разглеждането на делото пред третата инстанция. Въззивното решение е било изготвено от съдията- докладчик на 9.11.2018 г., делото е внесено във ВКС на 18.02.2020 г. , а първото съдебно заседание пред ВКС е насрочено за 18.03.2020 г., след което последователно е отложено за 22.04.2020 г. , за 15.05.2020 г., за 03.06.20 г. и на 14.09.2020 г., когато е обявено за решаване от ВКС. Изложеното налага извод, че съдебните органи в лицето на САС не са успели да изпълнят задълженията си по връчването на съдебни книжа на всички страни за да може делото да се пренесе своевременно във ВКС, поради което насрочването му за разглеждането пред ВКС се е забавило почти една година и четири месеца, след което са последвали четири отлагания пред касационната инстанция, в опит да се призове страна. В този срок следва да се посочи и времето, когато делото е отсрочвано, поради извънредното положение в страната до 15 май 2020 г., когато не са провеждани съдебни заседания. Критериите за разумност на срока на наказателното производство възприети от ЕСПЧ са меродавни и за настоящата преценка касаеща времето след постановяване на въззивното решение. В случая е налице критерият, свързан с „поведението на властите“, които не са обезпечили активни и ефективни действия, както за администриране на делото, така и и за призоваване на подс. Р., което налага подсъдимите да бъдат компенсирани чрез допълнително намаляване на наказанието /в този смисъл Решение на ЕСПЧ „Й. срещу България“ от 7.12.2006 г., „Н. срещу България“ от 30.09.2004 г., „Д. и Х.“ срещу България, Р № 78 от 3.06.2016 г. по к.д. № 100/16 г. на 2-ро НО на ВКС и др./. След като отчете нарушението на чл. 6 , пар. 1 от ЕКЗПЧ, ВКС упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК и намали с по една година наказанието на всеки от подсъдимите както следва : на подс. Й., подс. К. от шест години на пет години лишаване от свобода, на подс. Р. от пет на четири години и на подс. З. от четири на три години лишаване от свобода, като счита, че по този начин биха се изпълнили целите в чл. 36 от НК, без да се накърнят интересите на правосъдието и принципа на справедливостта. В тази връзка, настоящият съдебен състав не намери основания извън тези свързани със срока на забавяне на разглеждане на делото, да смекчи допълнително наказанията на подсъдимите до три години лишаване от свобода, каквото е искането в жалбите на подсъдимите Й., К. и Р., тъй като прецени, че релевираните в тях съображения не натежават над констатираната от предходните съдебни инстанции висока степен на обществена опасност на деянието. Обстоятелството, че то се намира на фазата на опита и е изтеглена една шеста от инкриминирана сума, не снижава степента на обществена укоримост, с оглед характеристиките му /внимателно обсъдени от предходните съдебни състави и споделени от настоящия/. Личността на подсъдимите също така не предизвиква необходимост от проявата на допълнително снизхождение, като изтъкнатите здравословни проблеми за подс. К., З. не променят извода, че така занижения размер наказанието не се явява прекомерен или несъобразен с възрастта, занятието, семейният им статус и чистото съдебно минало. По отношение на подс. З., чието наказание е променено на три години лишаване от свобода са налице материалните предпоставки за приложението на чл. 66 от НК, за отлагане на изтърпяването му за максимално продължителен срок от пет години, който би оказал мотивиращ и възпиращ ефект за в бъдеще. Поради изложените до тук съображения и на основание чл. 354, ал. 2 т.1 и т. 3 и чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК ВКС- първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 438 от 9.11.2018 г. по внохд № 1452/17 г. по описа на САС като намалява размера на наказанията както следва : - подс. В. П. Й. от шест години лишаване от свобода на пет години лишаване от свобода, - подс. А. Т. К. от шест години на пет години лишаване от свобода, - подс. И. С. Р. от пет години на четири години лишаване от свобода, - подс. Р. З. З. от четири на три години лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК отлага изтърпяването му за изпитателен срок от пет години, считано от влизане на решението в сила. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението е окончателно. Председател : Членове : 1. 2. Р Е Ш Е Н И Е към решение № 132 от 14.10.2020 г. София, 07 декември 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на седми декември през две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ:РУМЕН ПЕТРОВ НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретар Марияна Петрова и при участието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Невена Грозева наказателно дело № 162/2020 година. Постъпило е искане от адв. И. В.– защитник на осъдения В. П. Й. на основание чл. 414, ал.1, т.1 от НПК за тълкуване на решение № 132 от 14.10.2020 г. по н.д. № 162/2020 г. на ВКС – І н.о., поради затруднение по изпълнението му, идващо от неконкретизиране в мотивите и диспозитива на решението дали намаленият размер на наложеното на подс. Й. наказание лишаване от свобода от 6 години на 5 години не налага промяна в режима на изтърпяването му от първоначално „строг“ в „общ“ режим, с оглед разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура намира искането за основателно. Осъденият не се явява лично пред касационната инстанция. Защитникът му адв. В. поддържа искането съобразно изложените в него съображения. Върховният касационен съд намира искането за основателно, поради създаващото се затруднение при изпълнение на решението относно режима на изтърпяване на наказанието на В. П. Й.. Той е бил осъден с присъда на СГС по нохд № 3420/14 г. на единадесет години лишаване от свобода за престъпление по чл. 212, ал. 4 вр. чл. 20 от НК, като е определен първоначален „строг“ режим на изтърпяване на наказанието. С решение на САС постановено по внохд № 1452/17 г. присъдата е изменена, като наказанието на Й. е намалено на шест години лишаване от свобода и присъдата по отношение на режима на изтърпяване на наказанието е потвърдена. В решението, чието тълкуване се иска, ВКС допълнително смекчи размера на наказанието, като го е намали от шест на пет години лишаване от свобода. Това налага изменение в първоначално определения режим на изтърпяване от „строг“ на „общ“, съгласно разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС. Именно в тази насока следва да се тълкува волята на касационния състав и се отстрани непълнотата в мотивите и диспозитива на касационното решение, поради което и на основание чл.414, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ДОПУСКА тълкуване на решение № 132 от 14.10.2020 г. постановено по н.д. № 162/2020 г. на ВКС – І-во НО по отношение първоначалния режим на изтърпяване на наказанието на В. П. Й. - пет години лишаване от свобода, който съгласно чл. 57, ал. 1 , т. 3 от ЗИНЗС следва да бъде определен на „общ“ режим. Настоящето решение да се счита неразделна част от решение № 132 от 14.10.2020 г. на ВКС – І –во Наказателно отделение. Препис от решението да се изпрати на Върховната касационна прокуратура, за изпълнение. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : Р Е Ш Е Н И Е към решение № 132 от 14.10.2020 г. София, 24 февруари 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретар Марияна Петрова и при участието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдията Невена Грозева наказателно дело № 162/2020 година. Постъпило е искане от адв. П. П. – служебен защитник на осъдения А. Т. К., на основание чл. 414, ал.1, т.1 от НПК за тълкуване на решение № 132 от 14.10.2020 г. по н.д. № 162/2020 г. на ВКС – І н.о., поради затруднение по изпълнението му, идващо от неконкретизиране в мотивите и диспозитива на решението, дали намаленият размер на наложеното на А. К. наказание „лишаване от свобода“ от шест години на пет години не налага промяна в режима на изтърпяването му от първоначален „строг“ в „общ“ режим, с оглед разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС, както и на типа затворническо общежитие от закрит в открит тип. В съдебно заседание пред ВКС прокурорът от Върховната касационна прокуратура намира искането за основателно. Осъденият К. се явява лично пред касационната инстанция и моли за уважаване на искането. Защитникът му адв. П. поддържа искането съобразно изложените в него съображения. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните, намира следното : Искането е основателно, поради създаващото се затруднение при изпълнение на решението, относно режима на изтърпяване на наказанието на осъдения А. Т. К., който е бил осъден с присъда на СГС по нохд № 3420/14 г. на дванадесет години лишаване от свобода за престъпление по чл. 212, ал. 4 вр. чл. 20 от НК, като му е определен първоначален „строг“ режим на изтърпяване на наказанието. С решение на САС, постановено по внохд № 1452/17 г. присъдата е изменена, като наказанието на К. е намалено на шест години лишаване от свобода и присъдата по отношение на режима на изтърпяване на наказанието е потвърдена. В решението, чието тълкуване се иска, ВКС допълнително намали размера на наказанието от шест на пет години лишаване от свобода. Това налага изменение в първоначално определения режим на изтърпяване от първоначален „строг“ на „общ“, съгласно разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС. Искането да се тълкува волята на съда относно вида на затворническото общежитие, в което следва да се изтърпи наказанието, следва да остане без разглеждане, тъй като съгласно настъпилите промени в ЗИНЗС с ДВ бр. 13/17 г., в сила от 7.02.2017 г., този въпрос не се решава от съда, а от Директора на Дирекция ГДИН. Именно в тази насока следва да се тълкува волята на касационния съдебен състав и се отстрани непълнотата в мотивите и диспозитива на касационното решение. С оглед изложеното и на основание чл. 414, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ДОПУСКА тълкуване на решение № 132 от 14.10.2020 г. постановено по н.д. № 162/2020 г. на ВКС – І-во НО по отношение първоначалния режим на изтърпяване на наказанието от пет години лишаване от свобода на А. Т. К., който съгласно чл. 57, ал. 1 , т. 3 от ЗИНЗС следва да бъде определен на „общ“ режим. Оставя без разглеждане искането за определяне на вида на затворническо общежитие за изтърпяване на наказанието. Настоящето решение да се счита неразделна част от решение № 132 от 14.10.2020 г. на ВКС – І –во Наказателно отделение. Препис от решението да се изпрати на Върховната касационна прокуратура, за изпълнение. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :