Р Е Ш Е Н И Е № 69 гр. София,26.07.2019 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на трети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА при секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №2556 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. И. Бъркашка срещу решение №846 от 11.04.2018г. по гр.д.№3341/2017г. на Апелативен съд София, ГО, 2 състав, с което след отмяна на решение №2048 от 30.03.2017г. по гр.д.№12473/2015г. на СГС, са отхвърлени предявените от М. Бъркашка искове: 1. срещу Гаранционен фонд - иск на основание чл.288 КЗ /отм./ за това, че на 26.02.2015г., към 18.15 ч. водач на автобус от СКГТ, пътувайки с несъобразена с пътните условия скорост, извършил рязко спиране, вследствие на което ищцата понесла интензивни болки и страдания от счупване на долния край на лъчевата кост на лявата гривнена става и болки и ограничения в продължилия 3 месеца възстановителен период, с паричен еквивалент 30 000 лева - част от общата претенция от 50 000 лева и иск на основание чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено плащане в размер на припадащите се лихви от 09.10.2015г., когато фондът отказал плащане на претендираното от Бъркашка обезщетение; 2. срещу ЗАД „Алианц България“ - иск на основание чл.226 КЗ /отм./ за това, че на 26. 02. 2015г., към 18.15 ч., водач на застрахован по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите автобус от СКГТ по линия 111, пътувайки с несъобразена с пътните условия скорост, извършил необосновано рязко спиране, вследствие на което ищцата понесла интензивни болки и страдания от счупване на долния край на лъчевата кост на лявата гривнена става и болки и ограничения през продължилия 3 месеца възстановителен период, с паричен еквивалент 30 000 лева - част от общата претенция от 50 000 лева и иск на основание чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено плащане в размер на припадащите се лихви от 26.02.2015г., когато е станал инцидентът. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, процесуалните правила и необоснованост, поради което следва да бъде отменено и да бъде уважена исковата претенция срещу предпочитания ответник ГФ на основание чл.288, ал.1 КЗ /отм./, а в условията на евентуалност срещу ЗАД „Алианц България“ на основание чл.226 КЗ /отм/ . Касаторът Бъркашка поддържа, че е необоснован изводът на въззивния съд за липса на доказано противоправно поведение на водача на неустановеното МПС – автобус по линия на масовия градски транспорт №111, тъй като не са взети предвид доказателствата, установяващи рязкото спиране на автобуса, вследствие на което са причинени уврежданията й. Поддържа, че при доказаната противоправност в поведението на водача на автобуса /нарушение на чл.5, ал.1, т.1, чл.20, ал.2 и чл.23, ал.1 ЗДвП/ и липсата на обективни данни за наличие на друг участник в инцидента, следва да бъде приложена презумпцията за вина по чл.45, ал.2 ЗЗД. Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд /ГФ/ излага доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба ЗАД „Алианц България“ не депозира отговор на жалбата в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд след обсъждане на дадените от ищцата обяснения по реда на чл.176 ГПК, както и събраните по делото гласни доказателства, заключение на автотехническа експертиза, основано на констативен протокол за инцидента, изготвен по данни на пострадалата и постановление за спиране на наказателното производство поради неразкриване на извършителя приема, че на 26.02.2015г. ищцата е претърпяла инцидент, при който са й причинени телесни увреждания- счупване на долния края на лъчевата кост на лявата гривнена става, но не е възможно да се установи конкретният механизъм на инцидента, при който твърди, че е пострадала, докато се е возила в неидентифициран автобус, движещ се по линия 111 на СКГТ /при внезапно и рязко спиране на автобуса залита към предната седалка и пренася цялата тежест на тялото върху лявата си ръка, при което се счупва долния край на лъчевата й кост/. Съдът счита, че не може да се установи дали е осъществено деликтно поведение от страна на трето лице /пешеходец или ППС/ и поведението на водача на автобуса, в който е пътувала ищцата, не е спасителна маневра за избягване на ПТП /в условията на крайна необходимост/ или има неправомерно поведение от страна на водача, който поради невнимание осъществява закъсняло спиране на спирка. Излага доводи, че липсата на доказателства за неправомерно поведение на трето лице не предполага доказаност на неправомерно поведение на водача на автобуса. Намира, че по делото са налице доказателства за вредата и причинната й връзка с действията на шофьора, но не е доказана противоправността на деянието, което сочи на липсата на предпоставките по чл. 288 КЗ /отм./ за носене на гаранционната отговорност от страна на предпочитания ответник, както и на предпоставките по чл. 226 КЗ /отм./ за ангажиране на отговорността на евентуалния ответник – застраховател на делинквента. С определение №146/27.03.2019г. по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието му с практиката на ВКС по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението всички доказателства по делото и всички доводи на страните. За да даде отговор на поставения процесуалноправен въпрос настоящият състав на ВКС съобрази следното: Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. По поставения въпрос е даден отговор и в трайната практика на ВКС, обективирана в постановените по чл.290 ГПК решения - решение №24 от 28. 01. 2010г. по гр. д. № 4744/2008 г., І г.о., решение №127 от 05. 04. 2011г. по гр.д. №1321/2009 г., ІV г.о., решение №554/08.02.2012г. по гр.д. №1163/2010г., ІV г.о., решение №65 от 30.07.2014г. по по т.д. №1656/13 г. на ІІ т.о., решение №3 от 15.03.2016г. по гр.д.№2526/2015г., ІІІ г.о., решение №52/07. 06. 2017г. по гр. д. №3463/2016 г., І г.о., и други, като е прието, че въззивният съд е задължен да се произнесе по спорния предмет на делото, като изложи свои мотиви относно релевантните за спора факти, след като прецени всички относими доказателства и отговори на всички наведени от страните доводи и възражения, което е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Тази практика се споделя изцяло от настоящия състав на ВКС. По основателността на касационната жалба: Въведените в касационната жалба основания по чл.281, т.3, пр.2 и пр.3 ГПК за отмяна на въззивното решение са налице. При приетите за установени факти, че на 26.02.2015г. при пътуване с неидентифициран автобус по линия 111 в гр. София, който внезапно спира, ищцата М. Бъркашка се удря и претърпява телесни увреждания- счупване на долния края на лъчевата кост на лявата гривнена става, въззивният съд без да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност е счел, че не е възможно да се установи конкретният механизъм на инцидента, респ. неправомерно поведение от страна на водача. Позовавайки се на обясненията на пострадалата ищца, дадени по реда на чл.176 ГПК и на показанията на разпитаната свидетелка, решаващият съд правилно е приел за установено, че автобусът, в който са се возили двете е спрял внезапно, при което ищцата е полетяла напред и си е ударила лявата ръка, но заключението, че не се установява противоправно поведение на водача, тъй като внезапното спиране би могло да е предизвикано от поведението на трето лице, е необосновано. Изводът, че причина за процесната маневра /рязко спиране/ може да е внезапна поява на друг автомобил или пешеходец, почива на предположение- заключението на вещото лице по автотехническата експертиза, че най-голяма е вероятността спирането да е осъществено с цел предотвратяване на ПТП. Въззивният съд не е съобразил, че експертизата с оглед поставената й задача дава възможни, вероятни причини за инцидента, докато свидетелката С., която е очевидец на произшествието, категорично заявява, че шофьорът на автобуса е карал бързо и изведнъж е спрял рязко, при което всички пътници, вкл. ищцата са полетели напред. Свидетелката не твърди тази рязка маневра да е предизвикана от трето лице, а обясненията на самата ищца /по реда на чл.176 ГПК/ по отношение на причините за внезапното спиране на автобуса не почиват на собствени преки и непосредствени възприятия. Решаващият съдебен състав не е взел предвид, че възпроизведеният от свидетелката механизъм на произшествието е описан и от пострадалата пред длъжностното лице от СДВР- Отдел „ПП“ при посещението на ПТП и съставянето на констативния протокол, нито е отчел като релевантни установените от АТЕ факти, че при по-интензивно спиране пътник, седящ на пластмасова седалка /каквито са седалките на автобусите по линия 111/, се плъзга и може да падне, както и обстоятелството, установено от СМЕ, че процесното счупване най-често се получава при падане, когато тежестта на тялото е била насочена само върху една от ръцете. При липсата на доказателства, че внезапното рязко спиране на автобуса е причинено от друг участник в движението или е било необходимо за предотвратяване на ПТП, изводът на въззивния съд, че водачът на автобуса при рязкото внезапно спиране не е нарушил правилата за движение по пътищата и е действал в условия на крайна необходимост, е необоснован. По тези съображения настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение е постановено при нарушения на процесуалните правила, а с оглед приемането за неустановено по делото, че вредите, претърпени от ищцата са резултат от противоправното поведение на водача на неидентифициран автобус на СКГТ, движещ се в гр. София по линия 111 е необосновано, поради което са налице основанията за отмяна по чл.281, т.3, пр.2 и пр.3 ГПК. След отмяната по реда на чл.293, ал.2 ГПК не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, поради което ВКС следва да се произнесе по съществото на спора. При съвкупната преценка на всички доказателства по делото се установява, че процесното ПТП- внезапно спиране на автобус, при което ищцата полита рязко напред и с цялата си тежест удря лявата си ръка, като получава описаната фрактура, е резултат от противоправното поведение на водача- нарушение на чл.5, ал.1, т.1, чл.20, ал.2, чл.23, ал.1 и чл.24, ал.1 ЗДвП. Съгласно цитираните норми всеки участник в движението по пътищата с поведението си не трябва да създава опасности и пречки за движението, не трябва да поставя в опасност живота и здравето на хората и да причинява имуществени вреди. Водачите на ППС са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват, длъжни са при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите на пътно превозно средство са длъжни да се движат на такова разстояние от движещото се пред тях друго превозно средство, че да могат да избегнат удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко. Водачите на пътно превозно средство не трябва да намаляват скоростта рязко, освен ако това е необходимо за предотвратяване на пътнотранспортно произшествие. Не е доказано, че рязкото намаляване на скоростта на процесния автобус е било необходимо за предотвратяване на ПТП, поради което следва да се приеме, че са налице както противоправно поведение на водача на неизвестното МПС /неидентифициран автобус/, така и претърпените от ищцата вреди- пряка и непосредствена последица от деянието. Не е оборена презумпцията за вина по чл.45, ал.2 ЗЗД, поради което са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на Гаранционния фонд на основание чл.288 КЗ /отм./. Настоящият състав на ВКС, І търговско отделение на основание чл.52 ЗЗД определя обезщетението на неимуществени вреди съобразно вида и характера на настъпилите увреждания /фрактура – счупване на лявата лъчева кост в областта на китковата става/, продължителността и интензитета на търпените болки и страдания /около 3 месеца, като по-интензивни през първия месец и през първите 14-20 дни от рехабилитацията/, както и остатъчните увреждания /намален обем на движението „екстензия“ от 10 градуса/ и възможни болки при промяна на времето – студено и по-висока влажност, съответно възрастта на пострадалата към момента на произшествието - 61 години. Справедливото обезщетение при отчитане на горните специфични критерии, както и на обществено-икономическите условия в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, е в размер на 20 000 лева. С оглед изложеното, съдът намира, че главният иск следва да се уважи частично в размер на сумата 20 000 лева, ведно със законната лихва от 10.09.2015г. /датата, на която ГФ отказва да плати претендираното обезщетение /писмо изх.№24-01-441/ до окончателното й изплащане, като се отхвърли за разликата до пълния предявен размер. Предвид изхода на спора по главния иск не следва да бъде разглеждана предявената при условията на евентуалност претенция. Воден от горното, ВКС счита, че въззивното решение е частично неправилно, поради което следва да се отмени в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.288, ал.1, т.1 КЗ /отм./ срещу ГФ за сумата 20 000 лева, ведно със законната лихва от 10.09.2015г. до окончателното й изплащане, както и в частта по евентуалния иск, като се постанови решение по същество, с което се уважи искът с правно основание чл.288, ал.1, т.1 КЗ /отм./ срещу ГФ за сумата 20 000 лева, ведно със законната лихва от 10.09.2015г. до окончателното й изплащане, а евентуалният иск да бъде оставен без разглеждане. На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът ГФ следва да заплати по сметка на ВКС 1 300 лева държавна такса за всички инстанции. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът ГФ следва да плати на ищцата сумата 750 лева разноски за първоинстанционното производство /150 лева платена държавна такса по главния иск и 600 лева депозити за експертизи/, сумата 75.00 лева разноски за въззивното производство и 105.00 лева разноски за касационното производство. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищцата следва да плати на ответника ГФ сумата 134 лева юриск.възнаграждение за производството пред СГС, сумата 134 лева юриск.възнаграждение за производството пред САС и сумата 134 лева юриск.възнаграждение за производството пред ВКС. На основание чл.38, ал.2 вр. чл.38, ал.1, т.2 ЗА на адв.Я. Д. следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 3 390 лева за всички съдебни инстанции. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение №846 от 11.04.2018г. по гр.д.№3341/2017г. на Апелативен съд София, ГО, 2 състав, в частта, с която след отмяна на решение №2048 от 30.03.2017г. по гр.д.№12473/2015г. на СГС, е отхвърлен предявеният от М. И. Бъркашка срещу Гаранционен фонд частичен иск на основание чл.288 КЗ /отм./ за сумата 20 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди в резултат от ПТП, настъпило на 26.02.2015г., при което водач на автобус от СКГТ, пътувайки с несъобразена с пътните условия скорост, извършва рязко спиране, вследствие на което ищцата претърпява интензивни болки и страдания от счупване на долния край на лъчевата кост на лявата гривнена става, болки и ограничения в продължилия 3 месеца възстановителен период, както и иск на основание чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено плащане в размер на припадащите се лихви от 09.10.2015г. до окончателното плащане, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. И. Бъркашка срещу ЗАД „Алианц България“ частичен иск на основание чл.226 КЗ /отм/. за сумата 30 000 лева- част от обща претенция в размер от 50 000 лева, обезщетение за неимуществени вреди в резултат от ПТП, настъпило на 26.02.2015г., при което водач на застрахован по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите автобус от СКГТ по линия 111, пътувайки с несъобразена с пътните условия скорост, извършва рязко спиране, вследствие на което ищцата претърпява интензивни болки и страдания от счупване на долния край на лъчевата кост на лявата гривнена става, болки и ограничения в продължилия 3 месеца възстановителен период и иск на основание чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено плащане на обезщетението в размер на законната лихва от 26.02.2015г. до окончателното плащане, както и в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Гаранционен фонд, гр. София да заплати на М. И. Бъркашка, ЕГН [ЕГН] на основание чл.288, ал.1, т.1 КЗ /отм./ сумата 20 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди в резултат от ПТП, настъпило на 26.02.2015г., ведно със законната лихва от 09.10.2015г. до окончателното плащане. ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ евентуалния иск, предявен от М. И. Бъркашка, ЕГН [ЕГН] срещу ЗАД „Алианц България на основание чл.226 КЗ /отм./ за сумата 30 000 лева - част от обща претенция в размер от 50 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди в резултат от ПТП, настъпило на 26.02.2015г., ведно със законната лихва от 26.02.2015г. до окончателното плащане. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата обжалвана част. ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК Гаранционен фонд, БУЛСТАТ[ЕИК] да плати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1 300 лева. ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК Гаранционен фонд, БУЛСТАТ[ЕИК] да плати на М. И. Бъркашка, ЕГН [ЕГН] сумата 750 лева разноски за първоинстанционното производство /150 лева платена държавна такса по главния иск и 600 лева депозити за експертизи/, сумата 75.00 лева разноски за въззивното производство и сумата 105.00 лева разноски за касационното производство. ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК М. И. Бъркашка, ЕГН [ЕГН] да плати на Гаранционен фонд, [улица] лева юриск.възнаграждение за производството пред СГС, сумата 134 лева юриск.възнаграждение за производството пред САС и сумата 134 лева юриск.възнаграждение за производството пред ВКС. ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 вр. чл.38, ал.1, т.2 ЗА Гаранционен фонд, БУЛСТАТ[ЕИК] да плати на адв.Я. Д. възнаграждение в размер на 3 390 лева за всички съдебни инстанции. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.