5 Р Е Ш Е Н И Е № 16 гр. София, 04.02.2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и пети януари две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА при участието на секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА като изслуша докладваното от съдия Желева т. д. № 1733 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 47 и сл. ЗМТА. Предявени са искове от А. В. Я. срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, [населено място] за прогласяване нищожност, евентуално - за отмяна на решение от 7. 06. 2013 г. по арбитражно дело № 1021/2013 г. на Арбитражен съд при „Стопанска асоциация“, [населено място]. С решението А. В. Я. е осъден да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ООД с правоприемник ответното дружество сумата от 644, 08 лв., дължима на основание договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 25. 10. 2012 г., с който е прехвърлено вземане по договор за кредит CrediGo № 2002-00044277 на „К.“ ЕАД, и сумата от 342, 69 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за времето от 9. 10. 2007 г. до 1. 03. 2013 г., както и законната лихва от 4. 04. 2013 г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на посочената сума и сумите от 120 лв. юрисконсултско възнаграждение и 45 лв. разноски за арбитражна такса. Ищецът поддържа, че е узнал за арбитражното решение през месец юни 2020 г. от счетоводителя на работодателя си по повод постъпило запорно съобщение от ЧСИ Г. С.. При извършена справка по т. д. № 5412/2013 г. на СГС установил, че изпълнителният лист срещу него е издаден на основание процесното арбитражно решение, което не му било връчено. Твърди, че по изпълнителното дело на посочения съдебен изпълнител също не му били връчвани покана за доброволно изпълнение или съобщения за наложени запори. В исковата молба се сочи, че арбитражното решение е нищожно, тъй като ищецът е потребител по смисъла на ЗЗП, като в самото арбитражно решение било посочено, че ответникът в настоящото производство е цесионер на вземане по потребителски кредит. Ищецът поддържа, че е налице основанието по чл. 47, ал. 1, т. 2 ГПК за отмяна на арбитражното решение, тъй като между страните не било налице арбитражно споразумение, като такова не било сключено и с кредитора по договора за кредит „К.“ ЕАД, цедирал вземането си на ответника. Твърди, че са се осъществили и основанията по чл. 47, ал. 1, т. 4, 5 и 6 ЗМТА за отмяна на решението на арбитражния съд. Сочи, че не е уведомен за арбитражното дело, не му е гарантирано правото да участва в производството и съгласно посоченото в арбитражното решение компетентността на арбитража била обоснована с едностранни извънсъдебни изявления на цесионера. Ответникът по исковете „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД прави възражение за недопустимост на исковете, тъй като са предявени извън срока по чл. 48, ал. 1 ЗМТА. Твърди, че ищецът е узнал за процесното арбитражно решение през 2014 г. с оглед наложените запори върху трудовото му възнаграждение. Оспорва основателността на предявените искове. Излага, че ищецът не може да се позовава на чл. 47, ал. 2 ГПК, тъй като срокът по чл. 48, ал. 1 ГПК е изтекъл преди влизане в сила на ЗИДГПК (ДВ, бр. 8/2017 г.). Оспорва наличието и на останалите въведени от ищеца основания за отмяна на арбитражното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на доводите на страните и на доказателствата по делото, приема следното: По допустимостта на исковете: Исковете са допустими. Предявени са от надлежна страна в рамките на тримесечния преклузивен срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА, считано от узнаване на арбитражното решение. В приложеното арбитражно дело липсват доказателства арбитражното решение да е връчено на ищеца. Приложеното по арбитражното дело известие-обратна разписка, съгласно което решението е изпратено от арбитражния съд на А. В. Я. на посочения в договора постоянен адрес на кредитополучателя, не доказва връчването на решението. В известието е отразено, че адресатът се е преместил на друг адрес, като в същия смисъл е било отбелязването и в известието-обратна разписка, с което са върнати изпратените на ответника по арбитражното дело искова молба и доказателства. Тези обстоятелства, както и посочването в договора за кредит на настоящ адрес на кредитополучателя, несъвпадащ с постоянния му адрес, при липсата на опит за връчване на решението на настоящия адрес, сочат на неизпълнение от страна на арбитражния съд на задължението по чл. 32, ал. 1 ЗМТА. Нормата на чл. 32, ал. 1 ЗМТА предвижда като условие за прилагане на фингираното връчване на уведомленията в арбитражното производство невъзможността да бъдат намерени седалището, местожителството, обикновеното пребиваване или адресът на получателя след старателно издирване. В случая неизпълнението на задължението по чл. 32, ал. 1 ЗМТА съставлява пречка да се приложи фикцията за уведомяване и решението да се счете за редовно връчено. Предвид изложеното за преценката за спазване на срока по чл. 48, ал. 1 ЗМТА ще следва да се съобразят твърдението на ищеца за узнаване за арбитражното решение по повод наложен запор върху възнаграждението му през юни 2020 г., както и протокол от 3. 07. 2020 г., приложен към писмо изх. № 5769/16. 10. 2020 г. на ЧСИ Г. С., съгласно който ищецът е уведомен за покана за доброволно изпълнение от 21. 01. 2014 г. с предмет задълженията по издадения на основание арбитражното решение изпълнителен лист, както и за други съобщения по образуваното по този лист изп. д. № 25/2014 г. на посочения ЧСИ, на 3. 07. 2020 г. С оглед тези данни подаването на исковата молба на 14. 08. 2020 г. се явява в рамките на преклузивния срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА. Без значение за изводите за спазването на визирания срок са запорните съобщения, на които се позовава ответникът, тъй като същите действително са изпратени по посоченото изпълнително дело, но не са с адресат длъжника, а трети задължени лица. По основателността на исковете: Преди преценката дали са налице основанията за отмяна, на които ищецът се позовава, Върховният касационен съд следва да се произнесе дали арбитражното решение е валидно, съответно по иска, с който се оспорва валидността на арбитражното решение като нищожно съгласно чл. 47, ал. 2 ЗМТА. По силата на § 6, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на ГПК (ДВ, бр. 8/2017 г.) производствата по неарбитрируеми спорове, какъвто е спорът, по който една от страните е потребител по смисъла на § 13, ал. 1 от ДР на Закон за защита на потребителите, съгласно изменената със същия закон разпоредба на чл. 19, ал. 1 ГПК, се прекратяват. Прекратяването се извършва служебно от сезирания арбитраж. Съгласно действащата разпоредба на чл. 47, ал. 2 от ЗМТА /§ 8, т. 5 от ЗИД на ГПК – ДВ, бр. 8/2017 г./ арбитражните решения, постановени по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж, са нищожни. Според даденото от Конституционния съд тълкуване в т. 3 от Решение № 9 от 24. 10. 2002 г. по конституционно дело № 15/2002 г. защитата в рамките на арбитражния процес в неговата цялост се осъществява в два стадия като производството пред арбитражния съд е първият стадий на процеса, а защитата по реда на чл. 47 ЗМТА е следващият стадий, който е факултативен. След като защитата срещу арбитражното решение е преминала в своя втори стадий и ВКС е сезиран от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА с иска за отмяна на арбитражното решение на някое от основанията по чл. 47, ал. 1 ЗМТА, валидността на решението следва да бъде преценявана съобразно изменените разпоредби на чл. 19, ал. 1 ГПК и чл. 47, ал. 2 ЗМТА, съобразно които разрешаването на потребителски спорове е изключено от компетентността на арбитража и арбитражните решения, постановени по спор с участие на потребител са нищожни. Във втория стадий на защитата в рамките на арбитражния процес на основание чл. 47, ал. 2 ЗМТА ВКС следва да прогласи нищожността на арбитражното решение, разрешаващо потребителски спор, който е неарбитрируем съгласно чл. 19, ал. 1 ГПК, без да разглежда по същество въведените с исковата молба основания за отмяна по чл. 47 ЗМТА. Нищожното арбитражно решение не поражда правни последици и при установяване на нищожността му не би могло да бъде предмет на отмяна по реда на чл. 47 и сл. ЗМТА. Допълнителен аргумент, обосноваващ правомощието на ВКС да прогласи нищожността на арбитражното решение, може да бъде изведен и от новата ал. 5 на чл. 405 ГПК, създадена със ЗИД на ГПК (ДВ, бр. 8/2017 г.), съгласно която съдът отказва да издаде изпълнителен лист въз основа на нищожни по смисъла на чл. 47, ал. 2 ЗМТА решения. Нормата е процесуалноправна и има действие от влизането в сила на закона, което обуславя приложението й по отношение на постановени преди това арбитражни решения. С чл. 405, ал. 5 ГПК преценката за нищожност на арбитражното решение при молба за издаване на изпълнителен лист е възложена на окръжните съдилища. По аргумент за по-силното основание компетентен да констатира нищожността на решението е и ВКС, когато е сезиран с предявен в преклузивния срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА иск за отмяна на арбитражното решение. В настоящия случай с решението по арбитражно дело № 1021/2013 г. на Арбитражен съд при „Стопанска асоциация“, [населено място] е разрешен спор за дължими от ищеца суми по сключен между него и „К.“ ЕАД договор за кредит CrediGo № 2002-0004427, вземането по който е цедирано на ответника. Ищецът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, тъй като е физическо лице, страна по договор за заем, сключен за задоволяване на личните му потребности /действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност/. Спорът е потребителски и съгласно чл. 19, ал. 1 ГПК е неарбитрируем, а постановеното по него арбитражно решение е нищожно. По изложените съображения Върховният касационен съд следва да прогласи нищожността на решението, без да се произнася по поддържаните основания за отмяна по чл. 47, ал. 1 ЗМТА. С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени направените разноски за заплатена държавна такса в размер на 50 лв., както и разноски за адвокатско възнаграждение, които съдът редуцира на 300 лв. с оглед основателността на възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК. Минималното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в производството по чл. 47 и сл. ЗМТА, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е в размер на 300 лв. Като съобрази липсата на фактическа и правна сложност на делото и обема на правната защита и съдействие, предоставена на ищеца, съставът на ВКС намира, че при визирания минимален размер уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от ищеца от 500 лв. е прекомерно, съответно направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНО на основание чл. 47, ал. 2 ЗМТА решение от 7. 06. 2013 г. по арбитражно дело № 1021/2013 г. на Арбитражен съд при „Стопанска асоциация“, [населено място]. ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], ж. к. Л. 10, [улица] П. Д. № 25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 да заплати на А. В. Я., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], [община] сумата от 350 лв. /триста и петдесет лева/ разноски. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: