Р Е Ш Е Н И Е №. 72 Гр. София, 29 юни 2021 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и първа година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА и след становище на прокурора от ВКП П. МАРИНОВА, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 252/21 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по касационна жалба от адв. Ж. Ж., в качеството на упълномощен защитник на подсъдимия П. Ян М., гражданин на Съединените американски щати срещу въззивно решение №1009/27.01.2021 г. на Апелативен съд – гр.София, постановено по в.н.о.х.д. № 579/2020 г. В жалбата са релевирани касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК и се прави искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд със задължителни указания по прилагане на закона относно изтекла погасителна давност за предявяването на гражданския иск срещу подсъдимия. В жалбата се оспорва становището на въззивния съд за началния момент, от който е започнал да тече давностният срок за предявяване на граждански иск срещу подсъдимия, с основание извършени от него данъчни престъпления, на базата, на които той носи и деликтна отговорност спрямо държавата до размера на данъчните задължения, предмет на същите престъпления. Излага се позиция за неправилност на тезата, че давностният срок за вземането за вреди на държавата започва да тече от датата на привличането на подсъдимия в качеството на обвиняемо лице, като се счита, че началният момент на давността е влизането в сила на ревизионния акт, по съображения, че органите по приходите са разполагали с пълен достъп до информацията за задълженията на дружеството, чийто управител е подсъдимият, поради което той им е бил известен като деец от този момент. Излагат се и съображения от кой момент следва да се счита, че деецът е открит по смисъла на чл.114 от ЗДД, като се оспорват доводите на съда за това, че подсъдимият носи лична наказателна отговорност като извършител на данъчно престъпление, а не като управител на търговско дружество, неизправен платец на данъчни задължения. Отделно се сочи, че доколкото наказателното производство е започнало по сигнал на органите по приходите за установени нарушения в дейността на дружеството по деклариране и плащане на дължими към държавата данъчни задължения, подсъдимият е бил известен на данъчната администрация като извършител на деликта и органите й са разполагали с правна възможност да предявят гражданската си претенция спрямо него. По изложените съображения се твърди, че датата на откриване на дееца съвпада с влизането в сила на РА, посредством който се установяват данъчните задължения на дружеството, като качеството на подсъдимия на изпълнителен директор на същото, определя и самоличността му като извършител на деликта. В жалбата се сочи, че за да се приеме за основателна гражданската претенция на държавата е необходимо да се приемат нови факти, за което е необходимо връщане на делото за ново разглеждане от инстанциите по фактите, тъй като уважаването на гражданския иск в рамките на установените от въззивния съд фактически положения е недопустимо, поради изтичане на давността за предявяването му. Защитата се позовава и на текста на чл.19, ал.1 от ДОПК, като сочи, че установеният в същия ред за предявяване на граждански иск за вреди от данъчни задължения също е неприложим, поради изтичане на давността за предявяването му по смисъла на чл.171, ал.1 от ДОПК, на 01.01.2016 г. В заключение се поддържа искането за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на същия съд. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият М., редовно призован не се явява. Наказателното производство по отношение на същия се движи при условията на чл.269 от НПК Представлява се от упълномощения защитник, адв. Ж., който поддържа касационната жалба по изложените в същата съображения и с направеното искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Защитата се позовава на липсата на смяна на органите на управление на процесното дружество, като сочи, че подсъдимият е бил изпълнителен директор на същото от момента на учредяването му и в този смисъл данъчната администрация е разполагала с възможността по чл.19, ал.1 от ДОПК да предяви имуществената си претенция спрямо него. Намира, че давността за предявяването й в рамките на наказателното производство започва да тече от влизането в сила на РА и понастоящем претенцията е погасена по давност. Гражданският ищец, Държавата, чрез Министъра на финансите се представлява от юрисконсулт О., който оспорва жалбата на подсъдимия и счита, че въззивното решение, като правилно мотивирано следва да се остави сила. Прокурорът от ВКП, пред касационната инстанция намира жалбата на подсъдимия за допустима, но неоснователна и моли да се остави без уважение, поради неизтекла погасителна давност за предявяване на гражданския иск, който намира за основателно уважен. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба на защитника на подсъдимия основания и като взе предвид доводите на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: Настоящото касационно производство е второ по ред, след като с Решение № 51/08.06.2020 г. на ВКС, 1-во НО, постановено по н.д. № 155/2020 г. е отменено въззивно решение № 523/23.12.2019 г. на Софийски апелативен съд по в.н.о.х.д. № 1204/2019 г. в гражданската му част и делото в тази му част е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия по чл.327 от НПК. След връщането на делото за ново разглеждане е постановено решение №1009/27.01.2021 г. на Апелативен съд – гр.София, по в.н.о.х.д. № 579/2020 г., с което е отменена присъда на Софийски градски съд, № 76/22.03.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 288/2017 г., в частта, с която е отхвърлен предявеният от Министерството на финансите срещу подсъдимия М. граждански иск за причинени имуществени вреди в размер на 1 292 366.15 лв. и вместо това подсъдимият М. е осъден да заплати обезщетението за вреди, предмет на гражданския иск ведно със законните последици. В останалата гражданска част присъдата е била потвърдена. В наказателната част присъдата е влязла в сила и не е била предмет на проверка с въззивното решение. С присъдата на Софийски градски съд, № 76/22.03.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 288/2017 г., подсъдимият П. М. е бил признат за виновен в това, че за периода от 14.05.2009 г. до 31.03.2010 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, като изпълнителен директор и законен представител на „В. Е.. У.. АД, ЕИК[ЕИК], със седалище [населено място], [улица] избегнал установяване и плащане на данъчни задължения на посоченото дружество в особено големи размери, а именно 1 293 026.99 лв., като не подал съответните данъчни декларации пред Национална агенция по приходите /НАП/ - Териториална дирекция – [населено място] / ТД на НАП София /, офис Надежда, подробно описани в присъдата, поради което и на осн. чл.255, ал.3, вр. ал.1, т.1, вр.чл.26, ал.1 от НК и чл.54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три години, изтърпяването на което е отложено, на осн. чл.66, ал.1 от НК с пет годишен изпитателен срок, считано от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда е отхвърлен предявеният срещу подсъдимия М. от Министъра на финансите граждански иск, с правно основание чл.45, вр. чл.52, вр. чл.86 от ЗЗД за причинени имуществени вреди в размер на 1 293 026.99 лв. С присъдата на градския съд разноските по делото са били възложени в тежест на подсъдимия. С въззивно решение № 523/23.12.2019 г., по в.н.о.х.д. № 1204/2019 г. на Софийски апелативен съд, присъдата на градския съд е била изменена в частта относно наказанието, което е било намалено от три на две години лишаване от свобода и изпитателния срок от пет на четири години, като в останалата част е била потвърдена. Настоящото касационно производство се движи по жалбата на подсъдимия срещу второто въззивно решение на Апелативен съд –гр.София, по в.н.о.х.д. № 579/2020 г., постановено след връщането на делото от ВКС за ново разглеждане. Пределите на настоящата касационната проверка обхващат решението на въззивния съд, с което е отменена присъдата на първата инстанция в гражданската й част, тъй като в наказателната част същата е влязла в сила с постановяването на първото касационно решение. Касационната жалба на защитата на подсъдимия М. е подадена в законовия срок от активно легитимирана страна, поради което подлежи на разглеждане, като разгледана по същество се явява неоснователна. Наведеното в касационната жалба основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК изисква приоритетен отговор на това оплакване, независимо от липсата на изложени съображения в негова подкрепа. В касационната жалба на подсъдимия оплакването е заявено декларативно, като изложените мотиви са в обратна насока. Защитата сочи, че фактите по делото от значение за правния спор, предмет на касационната проверка /изтекла ли е погасителната давност за предявяването на граждански иск/ са установени правилно и обстоятелствата от значение за ангажиране на гражданската отговорност на подсъдимия М. са изяснени в тяхната пълнота. Едновременно с това поддържа тезата, че гражданската отговорност на подсъдимия е неправилно ангажирана и това би могло да се осъществи само с приемането на нови факти относно узнаването от страна на държавните органи на самоличността на дееца, субект на тази отговорност, което е преклудирано като възможност, поради влизането в сила на присъдата в наказателната й част. С оглед тезата на защитата от жалбата, че в рамките на установените факти гражданската отговорност на подсъдимия не следва да бъде ангажирана, на основание направеното възражение за изтекла погасителна давност, не са налице конкретни доводи, които да бъдат обсъждани, поради липса на посочени съществени процесуални нарушения при формирането на фактическите изводи на съда и изграждането на вътрешното му убеждение по същите факти, следователно, оплакването следва да се остави без уважение като неоснователно. По оплакването за нарушение на материалния закон: Основният довод, изложен в подкрепа на наведеното с жалбата касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК е наличието на изтекла погасителна давност относно вземането на гражданския ищец за вреди срещу подсъдимия и направеното от негова страна възражение в тази връзка, което въззивният съд не е отчел при постановяване на решението си. Спорният по делото въпрос е, кой е началният момент, от който започва да тече давността за предявяване на гражданската претенция на Министъра на финансите като представляващ държавата спрямо подсъдимия, основанието на която претенция се явява извършеното от него деяние по чл.255 от НК, тъй като основателността на предявения граждански иск не е оспорена. В присъдата на градския съд този въпрос е решен в полза на подсъдимия, като съдът е приел, че давността за вземането за вреди, настъпили в резултат от данъчни престъпления, започва да тече от откриването на дееца, което е датата на влизане в сила на ревизионния акт /РА/, издаден срещу дружеството, на което подсъдимият е управител и поради изтичане на срок по-дълъг от пет години между двете събития, гражданският иск е погасен по давност, на осн. чл.114 от ЗЗД. Въззивният съд е изпълнил стриктно указанията от първото касационно решение, като е изложил собствени аргументи по въпроса за давността в случаите на предявяване на иск за обезщетение за вреди от данъчни престъпления, както и е събрал доказателства относно движението на образуваното изпълнително производство с предмет същото вземане за вреди, образувано на основание влязъл в сила ревизионен акт. Посочил е, че поведението на дееца по извършване на престъплението по чл.255 от НК представлява и деликт и на това основание извършителят на престъплението носи и гражданска отговорност за причинените с деянието вреди. Отговорността по чл.45 от ЗЗД възниква с откриването на дееца, което съгласно задължителната съдебна практика е фактически въпрос, и в настоящият казус следва да бъде решен в смисъл, че деецът се счита за открит с привличането му към наказателна отговорност, от издаването на постановлението за привличане в качеството на обвиняем, с дата 02.11.2015 г., тъй като от тази дата започва да тече давността за предявяване на граждански иск за вредите от престъплението, а процесният иск е предявен на 19.03.2018 г., поради което същият не е погасен по давност. Касационната инстанция намира, че въззивният съд е приложил правилно материалният закон и оплакването на подсъдимия от жалбата, че гражданската претенция на държавата е погасена по давност, е неоснователно. Съгласно фактите по делото, установени с влязлата в сила наказателна част на присъдата, подсъдимият М. е автор на престъплението по чл.255 от НК, състоящо се в избягване установяването и плащането на дължими данъци в инкриминирания от обвинението вид, период и размер. С предявеният от Министъра на финансите като представляващ държавата граждански иск, с предмет обезщетение за имуществени вреди, причинени от извършеното престъпление, се ангажира деликтната отговорност на подсъдимия. Вземанията от непозволено увреждане се погасяват по давност, съгласно изричната разпоредба на чл.114, ал.3 от Закона за задълженията и договорите / ЗЗД / с изтичане на петгодишна давност, която започва да тече от откриването на дееца. Съгласно задължителното тълкуване на нормата на чл.114, ал.3 от ЗЗД, с ТР № 5/05.04.2006 г. по т.д. № 5/2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС, въпросът за началния момент на давността е фактически и се решава според всеки конкретен случай, като тежестта на доказване е върху пострадалото лице. Въпросът за допустимостта относно предявяване в наказателното производство на граждански иск за имуществени вреди, чието основание е извършено от дееца данъчно престъпление, в случаите когато относно вземането за същите вреди е образувано изпълнително производство с предмет данъчни задължения, установени с влязъл в сила РА е решен с ТР № 4/2016 г. по н.д. № 4/2015 г. на ОСНК на ВКС. Възприетото тълкуване е, че при приключило изпълнително производство и събрано вземане, гражданският иск в наказателния процес е недопустим. При образувано, но неприключило изпълнително производство, гражданският иск е допустим, като съдът е задължен да събере доказателства за размера на плащанията и да отчете това обстоятелство при разглеждането на гражданската претенция по същество. Въззивният съд е съобразил решението си със задължителните предписания на цитираното тълкувателно решение и правилно е приел, че гражданският иск е допустим / срещу подсъдимия е образувано изпълнително производство, което не е приключило/ и частично основателен, /тъй като част от претенцията на гражданския ищец е била събрана по изпълнителното дело/ и го е уважил в частта, в която вземането на държавата за вреди не е било събрано в рамките на образуваното изпълнително производство. Правилно е становището на апелативния съд, че давността за предявяване на граждански иск за имуществени вреди на основание извършеното от подсъдимия данъчно престъпление, което е и деликт по смисъла на чл.45 от ЗЗД започва да тече от привличането му като обвиняем, тъй като това е моментът на откриването му като деец по смисъла на чл.114, ал.3 от ЗЗД. Възражението на защитата срещу това разбиране по съображения, че деецът се счита за открит с влизането в сила на РА е неоснователно. Наказателната отговорност е лична и произтича от поведението на дееца по извършване на престъпление. С издадения РА се ангажира административната отговорност на дружеството, чийто управител е подсъдимият за неизпълнено публично правно задължение, възникнало на основание данъчното вземане на държавата срещу същото дружество като данъчно задължен субект. В този смисъл основанията за предявяване на граждански иск срещу подсъдимия в наказателния процес за вреди от данъчно престъпление и за предявяването на искане за изпълнение на публичноправно задължение на данъчнозадължен субект от данъчно вземане са различни В единия случай се касае за деликт, а в другия за административно задължение. При това положение с ангажирането на административната отговорност на дружеството, не се ангажира непременно и личната отговорност на неговия представител като физическо лице, тъй като е възможно вредите да са настъпили не по негова вина, а в резултат на действията на други лица, пълномощници, търговски представители, счетоводители и др. / арг. от ТР № 4/2016 на ОСНК на ВКС/. В този смисъл апелативният съд уместно се е позовал на съдебната практика на ВКС, / Р № 365/2016 г. на ВКС, 3-то НО / съгласно която юридическият факт, който слага началото на давността за предявяване на вземането на държавата за вреди срещу подсъдимия е привличането му като обвиняем, а не влизането в сила на РА, който няма отношение към личната му отговорност като деликвент. При установените данни, че гражданският иск, предявен в наказателния процес срещу подсъдимия М. на деликтно основание за извършено от него данъчно престъпление по чл.255 от НК /присъдата за което в наказателната част е влязла в сила / не е погасен по давност, правилно въззивният съд е уважил същия до размера на причинените с деянието вреди, като е приспаднал от присъденото обезщетение събраните вземания по изпълнителното производство за същите вреди, и в този смисъл е изменил присъдата на първия съд в гражданската й част. С оглед изложеното, въззивното решение, с което е изменена присъдата на първата инстанция е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №1009/27.01.2021 г. на Апелативен съд – гр.София, постановено по в.н.о.х.д. № 579/2020 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: