Р Е Ш Е Н И Е № 21 гр. София, 18.04.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор МАРИЯ МИХАЙЛОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 8/2018 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на подсъдимия Г. С. Т., срещу решение № 463 от 01.11.2017 г. на Софийския апелативен съд (САС), VІІ състав, постановено по ВНОХД № 998/2017 г. по описа на същия съд. В жалбата е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Т. наказание лишаване от свобода, като към ВКС е отправено искане за намаляването му. В допълнително изложение към жалбата са изложени съображения, че въззивният съд неправилно не отчел факта, че производството е протекло по „съкратената процедура”, с което било облекчено правосъдието. Редът, по който било разгледано първоинстанционното дело, налагал облекчаване на наказанието. Санкцията от девет години лишаване от свобода (касаторът очевидно има предвид срокът, определен на основание чл. 54 от НК, преди редукцията му с 1/3) се явявало прекомерно тежко, несъразмерно и неефективно с оглед престоя на жалбоподателя в затвора и възрастта му, като нямало да доведе до поправянето му. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Г. Т. и защитникът му адв. Х. поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения. Представителят на ВКП излага становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда от 11.07.2017 г., постановена по НОХД № 124/2017 г. по описа на Монтанския окръжен съд, подсъдимият Г. С. Т. е бил признат за виновен в това, че на 18.09.2016 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, отнел чужда движима вещ – мобилен телефон марка „С.”, модел „Ес 5 Нео” – на стойност 800 лева от владението на К. В. Г., с намерение противозаконно да я присвои, като употребили за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. ”б” и чл. 58а, ал. 1 от НК му е било наложено наказание лишаване от свобода в размер на шест години при първоначален строг режим на изтърпяване на основание чл. 57, т. 2, б. „а” от ЗИНЗС. На основание чл. 70, ал. 7 от НК съдът постановил подсъдимият да изтърпи изцяло остатъка от два месеца и девет дни лишаване от свобода по НОХД № 30119/2014 г. по описа на Монтанския районен съд, по което е бил условно предсрочно освободен с определение от 08.07.2016 г. по НЧД № 260/2016 г. по описа на ОС – гр. Враца. На основание чл. 59, ал. 1 от НПК е било зачетено времето, през което подсъдимият е бил задържан, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК в негова тежест са били възложени направените по делото разноски. По жалба на защитника на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 998/2017 г. по описа на САС, като с атакуваното решение № 463 от 01.11.2017 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на окръжния съд. Касационната жалба на подсъдимия Т. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 253, т. 1 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна. При индивидуализацията на наложеното на касатора и двете съдебни инстанции по идентичен начин са очертали отегчаващите отговорността му обстоятелства, като приоритетно са акцентирали върху обществената опасност на дееца предвид немалкия брой на миналите му осъждания, извън тези, формиращи дейността му при опасен рецидив; неговите лоши характеристични данни; облика му на личност с утвърден престъпен мироглед, по отношение на който вече е била упражнявана наказателна принуда, включително чрез ефективно изтърпяване на лишаване от свобода. Отчетена е била и завишена обществена опасност на извършеното деяние с оглед времето, мястото, механизма на реализация на принудата и стойността на отнетата вещ, както и негативнотото влияние на факта, че деянието е било извършено спрямо младо момиче, сериозно стресирано от осъщественото спрямо нея нападение. Съпоставяйки така формираната съвкупност от отегчаващи обстоятелства с единственото установено смекчаващо такова – тежкото социално положение на подсъдимия, израстнал без родителски контрол и грижи, въззивният съдебен състав, е приел за справедливо отмереното по отношение на подсъдимия от първоинстанционния съд при условията на чл. 54 от НК наказание лишаване от свобода малко под средния размер на предвиденото в санкционната част на разпоредбата на чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК, а именно девет години години. Тъй като първоинстанционното съдебно производство е протекло по реда на глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК, окончателният размер на наказанието на подсъдимия Т. – шест години лишаване от свобода – е формиран на основание чл. 58а, ал. 1 от НК при задължителна редукция с 1/3 на определения при условията на чл. 54 от НК срок на наказанието лишаване от свобода. ВКС констатира, че в кръга на смекчаващите обстоятелства неоправдано не е включено няколкократно изразеното от касатора съжаление за стореното, очевидно счетено за „формално”. Разкаянието за извършената престъпна проява традиционно се признава за смекчаващо обстоятелство с реално значение, защото е белег на критичност и отразява отрицателната оценка на дееца по отношение на собственото му поведение. От вниманието на Апелативния съд е убягнало, че окръжният съд е отчел за отегчаващо обстоятелство и факт, който реално не утежнява отговорността на подсъдимия – невъзстановяването на причинените на пострадалата имуществени вреди. Съобразно константната съдебна практика възстановяването на причинените вреди в пълен или частичен размер се счита за смекчаващо наказателната отговорност обстоятелство с по-голямо или по-малко влияние в зависимост от конкретиката на случая, а в редица случаи връщането или заместването на предмета на престъплението обуславя приложението на привилегировани състави (например чл. 197, чл. 205 от НК). Невъзстановяването на вредите обаче не е отегчаващо обстоятелство, поради което е следвало да бъде изключено от тяхната съвкупност. Настоящият съдебен състав се съгласява със становището на САС, че установеното своеобразие на деянието действително завишава до известна степен обществената му опасност с оглед обстоятелствата, че грабежът е бил извършен нощно време (около 04:40 ч.), срещу седемнадесетгодишна девойка, която е изживяла силен страх при осъщественото нападение. В същото време е пресилено деянието да се характеризира като особено тежко. Упражнената спрямо пострадалата сила – дърпане за косата и събаряне на земята – не се е отличавала със завишен интензитет и не е довела до наранявания на жертвата. Стойността на отнетата вещ –мобилен телефон, оценен на осемстотин лева – не е толкова значителна, че на собствено основание да увеличи обществената опасност на деянието. Обективно преценено, макар и завишена, обществената опасност на деянието не надхвърля съществено обичайните случаи на престъпления от този вид. В аспекта на обществената опасност на дееца изводите на въззивния съд са формирани преди всичко на базата на предходните му осъждания, извън квалификацията опасен редицидив. Именно данните за обремененото му съдебно минало са обусловили заключението за отрицателна характеристиката на касатора като личност с трайно формирани престъпни нагласи, за поправянето на когото е необходимо да се упражни по-интензивна репресия. При оценката на значението на предходните осъждания на извършителя обаче не трябва да се изхожда механично от броя на включените в справката му за съдимост осъдителни съдебни актове. Съставът на САС е отчел, че касаторът е бил осъждан общо десет пъти, като не е съобразил принципното положение, че при реална съвкупност на престъпленията, макар да са постановени различни присъди за отделни престъпления, е налице едно осъждане (ППВС 0 2/27-29.ІV.1970 г., изм. и доп. с ППВС № 6/12.ІV.1983 г. и ППВС № 7/26.VІІ.1987 г.). В такова съотношение помежду си се намират деянията по НОХД № 407/2008 г. по описа на РС – гр. Монтана, НОХД № 1028/2008 г. по описа на РС – гр. Хасково, НОХД № 30220/2009 г. по описа на РС – гр. Монтана. С определение № 380 от 17.10.2012 г. по ЧНД № 936/2012 г. на РС –гр. Хасково спрямо касатора е било определено общо наказание по реда на чл. 25, ал. вр. чл. 23, ал. 1 от НК по НОХД № 273/2010 г. по описа на РС – гр. Кубрат, НОХД № 30190/2011 г. по описа на РС – Монтана, НОХД № 30054/2011 г. по описа на РС – гр. Монтана и по НОХД № 444/2012 г. по описа на РС – гр. Хасково. Видно от изложеното, осъжданията на касатора реално са много по-малко от приетите от САС десет пъти. Преобладаващият брой от включените в справката му за съдимост отделни престъпления (осем) са били извършени от него като непълнолетен. За извършените престъпления той е бил санкциониран с наказания обществено порицание и пробация, като само два пъти са му били налагани наказания лишаване от свобода, при това ниски по размер (шест месеца и единадесет месеца). Тези данни обуславят извод за по-ниска обществена опасност на миналите престъпления на жалбоподателя Т. и не позволяват персоналната му обществена опасност да се преекспонира като особено висока, налагаща по необходимост много по-строго наказване – малко под предвидения в санкционната част на разпоредбата на чл. 199, ал. 1, т. 4 от НПК среден размер. Съобразявайки маркираните по-горе уточнения, може да се обобщи, че в разглеждания случай броят на миналите осъждания на подсъдимия действително разкрива повторяемост, упоритост и настойчивост на престъпното му поведение. Безспорен факт е, че наложените му предходни санкции, включително и ефективно изпълнение на наказания лишаване от свобода, явно не са изпълнили целите на чл. 36 от НК, щом само два месеца след предсрочното му освобождаване от Затвора – Враца е извършил деянието, предмет на настоящото наказателно производство, и то в определения му изпитателен срок. Произтичащите от съдебното минало на касатора негативни изводи за личността му обаче не са с толкова ярко изразена приоритетна тежест и значение, че да оправдаят налагането на наказание лишаване от свобода при условията на чл. 54 от НК в размер на девет години. На плоскостта на персоналната обществена опасност на дееца внимателният преглед на съдебното минало на подсъдимия Т. показва, че макар и осъждан, той не може да бъде охарактеризиран като извършител с висока обществена опасност, който трудно подлежи на положителна социална адаптация. При съвкупната оценка на обстоятелствата във връзка с действителната обществена опасност на извършеното деяние и на дееца ВКС приема, че при условията на чл. 54 от НК наказанието на подсъдимия Т. следва да бъде отмерено при отчитане на преобладаваща тежест на смекчаващите обстоятелства – на шест години лишаване от свобода. Отчитайки, че производството пред първата инстанция е протекло по реда на диференцирана процедура по глава двадесет и седма от НПК в хипотезата на чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 от НПК, размерът на така определеното наказание следва да бъде редуциран с 1/3, като окончателният срок на лишаването от свобода, който подсъдимият ще следва да изтърпи, възлиза на четири години, в какъвто смисъл следва да бъде изменено атакуваното решение. Така определеното наказание се явява справедливо, балансирано ще допринесе за постигането на целите на чл. 36 от НК, включително и на генералната превенция, без да допуска неоправдана репресия спрямо подсъдимия. Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1, т. 4 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 463 от 01.11.2017 г., постановено по ВНОХД № 998/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, VІІ състав, като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Г. С. Т. на основание чл. 58а, ал. 1 от НК наказание лишаване от свобода за извършеното от него престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ от НК на четири години. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.