Р Е Ш Е Н И Е № 264 гр. София, 28.07.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева 2. Бисер Троянов при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора Иванов изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 867 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия М. Д. И. против присъда № 24 от 20.03.2014 г. на Варненския окръжен съд по в. н. о. х. д. № 142/2014 г. В жалбата се развиват доводи в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Излагат се съображения за необоснованост на възприетите фактически положения, изведени от недостоверни свидетелски показания; за несъставомерност на деянието, за което осъждането на подсъдимия е било потвърдено; за пропуск да се отчетат положителни характеристични данни по местоживеене при решаване на въпроса за справедливостта на наложеното наказание. Посочено е също, че съдът незаконосъобразно и в нарушение на чл. 45 ЗЗД е уважил гражданския иск на Д. Е. Д., а като цяло гражданските искове са неоснователни и недоказани. Направено е искане за оправдаване на подсъдимия и отхвърляне на предявените граждански искове за причинени имуществени вреди срещу подсъдимия. В съдебно заседание подсъдимият и неговият защитник, редовно призовани, не се явяват. Повереникът (адв. В.) на гражданските ищци Д. Е. Д. и А. Р. А. в депозирано възражение и допълнително изпратено становище моли за потвърждаване на присъдата. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна, поради което присъдата трябва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 376 от 18.11.2013 г. на Варненския районен съд по н. о. х. д. № 228/2013 г. подсъдимият М. Д. И. е признат за виновен в това, на неустановена дата през м. август 2008 г. в гр.В., с цел да набави за себе си имотна облага да е възбудил и поддържал заблуждение у А. Р. А. и с това да му е причинил имотна вреда в размер на 500 евро (977,92 лева), поради което и на основание чл. 209, ал. 1 НК и чл. 55, ал.1, т. 2, б. „б” НК му е наложено наказание пробация, изразяваща се в задължителните пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 НК, всяка за срок от една година. Подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец А. Р. А. сумата от 977,92 лева като обезщетение за причинени имуществени вреди. Подсъдимият М. Д. И. е признат за невинен в това, в периода от месец май 2011 г. до месец август 2011 г. в гр. В., при условията на продължавано престъпление да е възбудил и поддържал заблуждение у Д. Е. Д. и с това да е причинил на Е. Д. Е. имотна вреда в размер на 500 лева и на А. П. К. имотна вреда в размер на 300 евро с левова равностойност 586, 74 лева, всичко на обща стойност 1086, 74 лева, поради което е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК. Отхвърлен е предявеният от гражданския ищец Д. Е. Д. граждански иск против подсъдимия за сумата от 1086,74 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди. С присъда № 24 от 20.03.2014 г. по в. н. о. х. з. № 142/2014 г. Варненският окръжен съд е уважил жалбата на гражданския ищец Д. Е. Д., отменил е присъда № 376 от 18.11.2013 г. на Варненския районен съд по н. о. х. д. № 228/2013 г. в гражданско-отхвърлителната й част, като е осъдил подсъдимия М. Д. И. да заплати на Д. Е. Д. сумата от 1086, 74 лева като обезщетение за причинени имуществени вреди и съответната държавна такса върху уважения граждански иск. В останалата част е потвърдил присъдата на Варненския районен съд. Касационната жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА. В нея са изложени пространни съображения в последователността на изложените мотиви във въззивния съдебен акт по отношение на обвиненията, описани в пункт І и пункт ІІ от обвинителния акт. Доводите на жалбоподателя, с които се противопоставя на решението на Варненският окръжен съд да потвърди присъдата на първоинстанционния съд, с която подсъдимият И. е бил осъден за престъплението по чл. 209, ал.1 НК, (описано в пункт І на обвинителния акт) и изцяло е уважен предявеният граждански иск от А. Р. А. за причинени имуществени вреди от престъпното деяние, са неприемливи. В жалбата е посочено, че възприетата фактическа обстановка не кореспондира на събраните по делото доказателства, тъй като съдът е приел за установено, че подсъдимият се е представил за съдия във Върховния касационен съд единствено въз основа на показанията на св. А. и на св. Д., които са недостоверни. На първо място, защото тези показания не се подкрепят от показанията на други лица, в т.ч. на полицейските служители, които са били разпитвани в нарушение на чл. 118, ал. 2 НПК, второ, показанията от досъдебното производство, че най-вероятно в периода около м. август 2008 г. е дал на подсъдимия сумата от 500 евро, св. А. е обвързвал времево с придобити парични средства от продажба на прасета, предоставяйки част от парите и на сина си за закупуването на лек автомобил, но тези показания се опровергават от писмените материали по делото - декларация за покупка на лека кола, както и от данните в приложените по делото справки, според които св. А. не бил регистриран нито за паша на животни, нито като собственик на животновъден обект и на животни; и накрая, че недостоверността се извлича от самите показания на св. А., чиято възраст, здравословно състояние и финансови затруднения не са му позволявали да отглежда животни и от липсата на логика той да дава пари на подсъдимия вместо да ги използва за погасяване на просрочен банков кредит. Преимуществена част от наведените доводи покриват оплакване за необоснованост на възприетите фактически положения от Варненския окръжен съд по това обвинение. Те изразяват несъгласието на жалбоподателя с оценката за достоверност на доказателствените материали и изведената въз основа на тях фактология на деянието. Съдът, разглеждащ делото по същество притежава суверенното правомощие да преценява по свое вътрешно убеждение доказателствените материали, затова твърденията, че неоснователно е кредитирал показанията на св. Д. и на св. А., защото те не се подкрепяли от показанията на други свидетели, се отнасят до тяхната преценка, която не подлежи на касационен контрол. Извън обхвата на касационната проверка остава и въпросът от фактическо естество какво се установява от показанията на свидетелите, както дали фактическите обстоятелства са в съгласие със събраните по делото доказателства. Необосноваността на фактическите положения, приети за установени от съда, не е измежду касационните основания по чл. 348, ал.1 НПК. Върховният касационен съд многократно е подчертавал в свои решения, че не разполага с правомощието да приема нови фактически положения и не може да преоценява доказателствените материали, подменяйки по този начин свободното съдийско убеждение. От гледна точка на процесуалните правила, които уреждат и гарантират неговото правилно формиране, по делото не е било допуснато съществено процесуално нарушение. Мотивите на Варненския окръжен съд разкриват аналитична преценка на всички доказателствени материали и липсва игнориране, избирателност и неясно предпочитание към едни доказателствени средства за сметка на други. Показанията на св. А., депозирани пред първоинстанционния съд и приобщените от досъдебното производство по реда на чл. 281 НПК, на чиято достоверност основно се противопоставя защитникът на подсъдимия, са били внимателно обсъдени и съпоставени с показанията на св. Д., както и с резултата от проведеното разпознаване. Съдът е гласувал доверие на показанията, след като е констатирал, че по отношение на съществените факти и обстоятелства те са последователни, непротиворечиви и логични, мотивирайки се с конкретни, изчерпателни и убедителни съображения. В съответствие с правомощията си е оценил като достоверен и резултатът от проведеното разпознаване, при което св. А. еднозначно и недвусмислено е идентифицирал подсъдимия И. измежду сходни по външност лица, посочвайки достатъчно индивидуализиращи белези, с които го е описвал в своите показания. Ето защо изцяло неоснователно е възражението, че съдът се е опирал на резултат от незаконосъобразно извършено процесуално следствено действие разпознаване - в нарушение на чл. 169­171 НПК. Полицейските служители не са извършвали действия по разследване и поначало не е съществувала пречка да участват в процесуалното качество на свидетели. Отделно от това, показанията им, че след деянието подсъдимият М. Д. И. се е представял пред тях като „пенсиониран съдия от ВКС” не са имали решаващо значение за установяване на съществените факти и обстоятелства от предмета на доказване по делото. Въз основа на съвкупността от доказателства, извлечени от оценените като достоверни доказателствени източници, въззивният съд е направил заключението, че именно подсъдимият е лицето, което при проведените срещи се е представило пред св. А. като съдия във Върховния касационен съд и убедително е твърдял, че може да уреди общинско жилище, тъй като има връзки и познанства с кмета на община В. и на район „Вл. В.” в гр.В., поискал е и си е записвал личните данни на св. А., и на когото поради заблудата пострадалият е дал сумата от 500 евро (с равностойност от 977, 92 лева). При констатираните активни измамливи действия на подсъдимия И., които по своето естество са могли да въведат и поддържат заблуждение у пострадалия, както и останалите обективни и субективни признаци на престъплението, деянието законосъобразно е било квалифицирано като престъпление по чл. 209, ал. 1 НК. Материалният закон не е бил нарушен, а е приложен правилно. Не се оправдава и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Определеното наказание при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” НК - пробация, включваща единствено задължителните пробационни мерки с продължителност от една година не разкрива белези на явна несправедливост. То съответства на тежестта на извършеното престъпление, данните за личността на подсъдимия, в т.ч. положителните характеристични данни по местоживеене, както останалите обстоятелства и необходимостта от постигане на целите, посочени в чл. 36 НК. Въззивният съд, след като е приел, че подсъдимият е извършил престъплението по чл. 209, ал. 1 НК, за което е имал обвинение, законосъобразно е потвърдил присъдата на първоинстанционния съд по отношение на присъденото обезщетение от на 977, 92 лева на гражданския ищец А. Р. А. за причинени имуществени вреди, уважавайки гражданския иск. В този смисъл неоснователни са доводите на защитника за нарушение на материалния закон, тъй като липсвали доказателства за предаване на паричната сума, респективно за настъпила вреда в имуществената сфера на пострадалия в резултат на виновното поведение на подсъдимия. В касационната жалба се развиват пространни съображения относно деянията, включени в продължаваното престъпление (описано по п. ІІ от обвинителния акт), за което въззивният съд е потвърдил оправдаването на подсъдимия, но частично е отменил първоинстанционната присъда, с която е бил отхвърлен гражданският иск на Д. Е. Д. за имуществени вреди и подсъдимият М. Д. И. е осъден да заплати на гражданския ищец обезщетение в размер на 1086, 74 лева. Защитникът счита, че Варненският окръжен съд е допуснал нарушение на материалния закон и в противоречие с разпоредбата на чл. 45 ЗЗД е уважил предявения граждански иск. Касационната жалба в тази част е ОСНОВАТЕЛНА. Произнасяйки се по въззивната жалба на гражданския ищец Д. Е. Д. съдът е посочил, че първоинстанционната присъда в наказателната част относно оправдаването на подсъдимия М. Д. И. по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК е влязла в законна сила. Възприел е изводите и накратко е пресъздал мотивите за оправдаването – недоказано по несъмнен начин на деяния, извършени от подсъдимия в инкриминирания период от време - от м. май 2011 г. до м. август 2011 г., очертани от обвинението. Въззивният съд обаче е счел, че подсъдимият е извършил противоправно деяние „в по-ранен момент”, поради което е уважил жалбата на гражданския ищец, отменил е присъдата на Варненския районен съд в гражданско-отхвърлителната й част и е уважил предявения граждански иск от Д. Е. Д. срещу подсъдимия. Решението да се уважи гражданския иск е незаконосъобразно. Вярно е, че съгласно чл. 307 НПК съдът е длъжен да се произнесе по гражданския иск и когато признае подсъдимия за невинен. Основанието на гражданския иск обаче в наказателния процес е деянието на подсъдимия, предмет на обвинението. Когато съдът приеме, че деянието не е престъпно, не е виновно или не се наказва, той е длъжен … да се произнесе по гражданския иск. И в тези случаи основанието на иска остава деянието, предмет на обвинението (Постановление № 9/1961 г. на ВС на РБ). В рамките на наказателното дело подсъдимият М. Д. И. е бил оправдан, тъй като първоинстанционният съд е приел, че той не е извършил деянието, за което е бил обвинен. Всяко престъпление се извършва в конкретно време (на определено място, при определена обстановка и пр.), поради което времето на деянието е едно от онези обстоятелства, присъщи на всяко престъпление. Когато не е включено като задължителен признак от обективна страна в състава на престъплението (както напр. цел или мотив за виновното поведение на дееца от субективна страна) времето на деянието не влияе на правната квалификация. Времето, посочено в обвинителния акт определя за кое точно деяние на подсъдимия е било повдигнато обвинение и за което той ще следва да се защитава. Затова, щом с наказателната част на първоинстанционната присъда подсъдимият М. Д. И. е бил оправдан от съда за това, че по делото не е установено по несъмнен начин той да е извършил конкретните деяния, включени като елементи на продължаваното престъпление, предмет на обвинението и за които се е защитавал, и в тази част присъдата е влязла в сила, Варненският окръжен съд не е могъл в пределите на настоящето наказателно производство да уважи гражданския иск на Д. Е. Д. за имуществени вреди, причинени от друго деяние на подсъдимия. В наказателния процес поначало не могат да се търсят вреди от дейност, която не е предмет на обвинението (Постановление № 1/1955 г. на ВС на РБ). Въззивният съдебен акт в гражданско-осъдителната част е постановен в нарушение на закона. Нарушението може да бъде отстранено от Върховния касационен съд без връщане на делото за ново разглеждане предвид правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 5 НПК. Постановената нова присъда следва да бъде изменена в гражданско-осъдителната й част, като се отхвърли гражданският иск на Д. Е. Д. против подсъдимия за причинени имуществени вреди в размер на сумата от 1086,74 лева. Присъдата подлежи на отмяна и в частта, с която подсъдимият М. Д. И. е бил осъден да заплати държавна такса в размер на петдесет лева. В останалата част присъдата следва да бъде оставена в сила поради изложените вече съображения за неоснователността на касационната жалба на защитника на подсъдимия. Макар да не са били налице предпоставките по чл. 336 НПК, произнасянето на въззивния съд с нова присъда като вид съдебно решение в случая не е съществено процесуално нарушение. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 НПК Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ присъда № 24 от 20.03.2014 г. на Варненския окръжен съд по в. н. о. х. д. № 142/2014 г. в гражданско-осъдителната й част, като отхвърля предявения граждански иск на Д. Е. Д. срещу подсъдимия М. Д. И. за сумата от 1086, 74 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди. Отменя присъдата в частта, с която подсъдимият е осъден да заплати държавна такса в размер на петдесет лева. Оставя в сила присъдата в останалата й част. Настоящето решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: