7 Р Е Ш Е Н И Е №.70 Гр. София, 21 юли 2020 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и осми май през две хиляди и двадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора И. Симов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 212/2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационен протест на Апелативна прокуратура – Велико Търново и по касационна жалба на частните обвинители и граждански ищци Р. И. А. и С. П. А. против решение № 264/30. 01. 2020 год., постановено по в. н. о. х. д. № 305/2019 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. В протеста са изложени доводи за наличие на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Изразено е несъгласие с аналитичната дейност на въззивния съд и с приетия механизъм на деянието. Възразява се срещу констатациите за достоверност на показанията на свидетелите, установяващи, че пострадалият не е бил повлиян съществено от алкохола, и се настоява, че същите са заинтересовани, като в същото време се поддържа, че е следвало да бъдат кредитирани противостоящите им показания за изпитвани от А. А. сериозни трудности при придвижването и запазването на равновесие, които твърдения съответстват и на приетото в медицинската практика относно средната степен на алкохолно опиване. Заявява се, че съдът не е следвало да основава изводите си и върху записите от видеокамерите в района на инцидента, доколкото те са откъслечни и не могат да предоставят достатъчно информация за начина на придвижване на пострадалия. Сочи се, че изводът за отдръпване на пострадалия с цел предпазване от удара на подсъдимия е основан единствено върху част от показанията на свид. Й. Й., като са игнорирани твърденията на останалите свидетели и обстоятелството, че по същото време А. е провеждал разговори по мобилния си телефон. Твърди се, че вследствие тези недостатъци на доказателствения анализ е приложен неправилно материалният закон. Противопоставянето на извода за умишлено нанасяне на лека телесна повреда е обосновано и с твърдения за вътрешната му несъгласуваност, доколкото съдът е приел, че подсъдимият е бил длъжен да предвиди, че пострадалият ще залитне и ще падне на земята, но не са изложени доводи защо не е предвиждал смъртта на А.. Сочи се, че е пренебрегната и трайната практика на касационната инстанция, че убийството по хулигански подбуди може да бъде извършено и при евентуален умисъл, както и че аргументите, с които е обоснована квалификация на деянието по чл. 124, ал. 1, пр. 3 от НК, по-скоро насочват именно към извод, че М. е съзнавал възможното настъпване на леталния изход, но се е отнасял с безразличие към него. Явната несправедливост на наказанието е изведена като последица от неправилното приложение на материалния закон. Направено е искане за отмяна на въззивния съдебен акт и за връщане на делото на апелативния съд за отстраняване на допуснатите нарушения и осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение. С жалбата на частните обвинители и граждански ищци също са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НК. Твърди се, че въззивната инстанция незаконосъобразно е отказала да удовлетвори доказателствените искания на частното обвинение вследствие на което е останал неизяснен въпросът за силата на удара, довел до падане на пострадалия и до фаталното увреждане, както и че е игнорирала показанията на свид. К., съгласно които А. е бил ударен силно от подсъдимия. Най-общо се поддържа, че са нарушени правилата за формиране вътрешното убеждение на съда, а изводите му досежно фактите са вътрешно противоречиви. Изразено е несъгласие с възприетата правна квалификация по чл. 124, ал. 1, пр. 3 от НК. Развити са съображения за евентуален умисъл за убийство, а като алтернатива – за умишлено причиняване на средна телесна повреда, вследствие на която е настъпила смъртта на пострадалия. Сочи се, че вследствие допуснатите процесуални нарушения и неправилното приложение на материалния закон е наложено явно несправедливо наказание. Направено е искане за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане с указания за прилагането на закона и за увеличаване на наказанието. В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения. Намира, че жалбата на частните обвинители и граждански ищци също е основателна. Пледира за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Повереникът на частните обвинители поддържа жалбата по съображенията, фиксирани в нея. Сочи, че протестът също е основателен и настоява за отмяна на атакувания съдебен акт и за връщане на делото на въззивната инстанция. Защитникът на подсъдимия счита, че протестът и жалбата са неоснователни и пледира решението да бъде оставено в сила. Подс. В. М. се солидаризира с аргументите на защитника си и моли за справедливо решение. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 44/14. 11. 2018 год., постановена по н. о. х. д. № 207/2018 год. Окръжният съд – Русе е признал подс. В. И. М. за виновен в това, че на 08. 07. 2017 год. в [населено място] умишлено умъртвил А. С. А., като деянието е извършено по хулигански подбуди и смъртта настъпила на 15. 07. 2017 год., поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 11, пр. 1 вр. чл. 115 от НК го е осъдил на двадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване и при зачитане на предварителното му задържане считано от 08. 07. 2017 год. Подсъдимият е осъден да заплати на частните обвинители и граждански ищци Р. И. А. и С. П. А. обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди в размер от по 100 000 лева за всеки, ведно със законната лихва считано от 15. 07. 2017 год. до окончателното изплащане на главницата. За разликата до пълния им предявен размер исковете са отхвърлени. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото и е възложил в тежест на подсъдимия разноските по делото, включително и тези, направени от частните обвинители и граждански ищци. Присъдата е проверена по жалба на подсъдимия и с решение № 113/04. 06. 2019 год. по в. н. о. х. д. № 66/2019 год. Апелативният съд – Велико Търново я е изменил, като е преквалифицирал деянието на подс. М. от такова по чл. 116, ал. 1, т. 11, пр. 1 вр. чл. 115 от НК в такова по чл. 124, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 130, ал. 2 от НК и му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от три години при първоначален общ режим на изтърпяване. В останалата част първоинстанционният съдебен акт е потвърден. С решение № 153/08. 10. 2018 год. по к. н. д. № 750/2019 год. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение е отменил въззивното решение и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. С решение № 264/30. 01. 2020 год., постановено по в. н. о. х. д. № 305/2019 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, присъдата отново е изменена, като деянието на подс. М. е преквалифицирано от такова по чл. 116, ал. 1, т. 11, пр. 1 вр. чл. 115 от НК в такова по чл. 124, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 130, ал. 2 от НК и подсъдимият е осъден на четири години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване. В останалата част първоинстанционният съдебен акт е потвърден. В тежест на подсъдимия са възложени разноските, направени от въззивния съд за възнаграждение на вещи лица. Еднаквата насоченост на изложените в протеста и жалбата доводи позволява едновременното им разглеждане, а внимателният прочит на материалите по делото води до извод за основателността им. Недоволството на държавното и частното обвинение от начина, по който въззивният съд е извел фактическите си констатации, обобщено се свежда до три от правно значимите обстоятелства: степента на повлияване на пострадалия от алкохола, наличието на увреждания по лицето му вследствие юмручния удар на подсъдимия и поведението му за предпазване от този удар. Досежно първите две от тях контролираната инстанция е следвала стриктно изискванията, гарантиращи формалната правилност на вътрешното ѝ убеждение като е анализирала доказателствата поотделно и в съвкупност, интерпретирала ги е съобразно действителните им смисъл и съдържание при спазване правилата на логиката. Несподеляема е тезата в протеста и жалбата за произволен и основан на предположения извод, че макар концентрацията на алкохол в кръвта му към момента на фаталния инцидент да е в рамките от 2,06-2,09 ‰, А. не е бил тежко повлиян от употребените в дискотеката спиртни напитки. Съдебното заключение за този факт е направено след съпоставяне на свидетелските показания и разясненията на експертите, изготвили комплексната експертиза, приета в хода на въззивното съдебно следствие. Съдът е констатирал наличието на две групи свидетели и е изложил убедителни съображения защо приема за достоверни твърденията на В. С., В. А., И. А. и А. А., като не е имал основание да обсъжда тяхна заинтересованост, изводима от факта на предлагане на алкохол в дискотеката, първо, защото в нито един момент те не са отричали това обстоятелство и второ, защото към датата на фаталния инцидент пострадалият е бил пълнолетен. В подкрепа на твърденията им, че макар да е употребил алкохол, пострадалият не е бил нестабилен и не е залитал или падал са изтъкнати иззетите като веществено доказателство видеозаписи от охранителни камери, които са прегледани и от вещите лица и макар и откъслечни, са били преценени от тях като достатъчни за експертно заключение, че степента на повлияване на мускулния тонус и координацията на пострадалия е по-ниска от обичайната за тези нива в кръвта. Предвид разясненията им в съдебно заседание, че влиянието на алкохола върху човешкия организъм е строго индивидуално и зависи от комплексното въздействие на множество фактори въззивната инстанция не е имала основание да обсъжда научна необоснованост на заключението и да допусне изслушване на повторна експертиза. Апелативният съд не е допуснал процесуално нарушение и с отказа да удовлетвори искането на прокурора за разпит на медицинския персонал, обгрижвал пострадалия от приема му в болница до смъртта му, защото липсата на увреждания по лицето на младежа, дължащи се непосредствено на удара и показващи силата му, е била установена по изискуемия от закона безспорен начин. В тази насока са били съобразени показанията на свидетелите К. П. и Н. С., както и заключението на съдебномедицинската експертиза на труп, в която е отразен преглед на А. приживе от вещото лице. С особена тежест е било и посоченото от експерта д-р Я. К. (специалист освен по съдебна медицина и по образна диагностика), че при извършените ежедневни образни изследвания не са установени отоци и каквито и да било други нарушения на лицевата симетрия, като тази му констатация е била надлежно онагледена в заключението на комплексната експертиза. И ако по отношение на обсъдените по-горе обстоятелства аналитичната дейност на въззивната инстанция не заслужава отправените в протеста и жалбата упреци, това не може да бъде казано за факта с най-голямо значение за правилното решаване на делото и законосъобразната квалификация на деянието – поведението на пострадалия непосредствено преди да бъде ударен от В. М.. За да приеме, че А. А. се е отдръпнал назад в опит да избегне удара, съдът се е позовал на показанията на свид. Й. Й. на досъдебното производство, дадени в присъствието на подсъдимия и неговия защитник, както и на заключението на комплексната експертиза, допусната и приета в хода на въззивното съдебно следствие. Последното обаче освен че се основава именно на кредитираните от съда показания на свид. Й. Й. съдържа и експертни констатации за още един еднакво възможен вариант – просто залитане на пострадалия без предприемане на каквито и да било защитни действия от негова страна. Всичко това е изисквало от контролираната инстанция да прояви активност, дължима по силата на чл. 13 и чл. 107, ал. 2 от НПК, като събере доказателства за действията на пострадалия. Това е било особено наложително като се има предвид, че първоинстанционното производство е протекло по реда на чл. 371, т. 1 от НПК и констатациите на долустоящите съдилищща относно фактите са изградени върху показанията на част от очевидците от досъдебната фаза, чийто разпит е бил фокусиран преимуществено върху авторството на деянието и действията на подсъдимия и не е бил изследван въпросът за поведението на А.. В тази връзка е било необходимо внимателно да се анализират показанията на свидетелите относно местоположението им в момента на удара, като се установи дали всички те са били струпани около пострадалия или не, респ. представлявала ли е групата им пречка за А. да възприеме своевременно приближаването на нападателя си и съответно да предприеме действия по предпазването си. Вместо това, за да обоснове, че кредитираните от него твърдения на посочения свидетел не са изолирани, апелативният съд си е послужил с недопустими предположения за устойчив модел на поведение на А., основан върху предшестващия деянието сблъсък със свид. Й. Й.. Наред с това превратно са били интерпретирани показанията на Р. К. и Н. И., за които е прието, че макар в тях да не се съдържат твърдения за подобно действие на пострадалия, то не е и отречено от свидетелите. В действителност обаче, както вече беше посочено, внимателният прочит на заявеното от двамата не дава основание да се приеме, че те са информативни касателно поведението на А. А. в този момент. Едва след като бъдат изяснени действията на пострадалия в момента на удара съдът би могъл да достигне до верен извод за механизма на деянието, а след това и да даде законосъобразен отговор на въпроса за съставомерността и правната квалификация на деянието. Допуснато е съществено нарушение на процесуалните правила, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение на въззивния съд, което прави безпредметно обсъждането на доводите за неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието, защото налага отмяна на проверявания съдебен акт отменен и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на Апелативен съд – Велико Търново от стадия на разпоредителното заседание. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 5 вр. ал. 3, т. 2 от НПК Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 264/30. 01. 2020 год., постановено по в. н. о. х. д. № 305/2019 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. ВРЪЩА делото на Апелативен съд – Велико Търново за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на разпоредителното заседание. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.