Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 266   С  о  ф  и  я, 28 май 2009 г.   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А   ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на  18  м а й  2009  година в състав:            ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН НЕНКОВ                                              ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА                                                                           НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ   при секретар Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски касационно дело № 225/2009 година.   Производството е по реда на Глава тридесет и трета на НПК. Образувано е по искане на Главния прокурор на основание чл.420 ал.1 пр.последно от НПК и има за предмет влязлото в законна сила въззивно решение № 84/21.10.2008 г., постановено по ВНОХД № 1575/2008 г. от Софийския градски съд, което се атакува с доводи по чл. 422, ал.1 т.5 вр.чл.348 ал.1 т.1 и 2 от НПК, като се иска отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Искането се поддържа от представителя на Върховната касационна прокуратура. Гражданският ищец и частен обвинител Д. П. С., редовно призована, не взема участие в производството пред ВКС и не изпраща повереник, като е взела отношение по направеното искане в писмено становище. Подсъдимата А. П. от София чрез процесуалния си представител адв. К. Димитров от САК моли искането на Главния прокурор да бъде частично уважено относно прилагането на давността за наказателно преследване, а в останалата му част да бъде оставено без уважение.   Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение намира, че искането на Главния прокурор е направено в предвидения от закона срок, съобразно правомощията му по чл.420 ал.1 предл.последно от НПК и с него в едната му част се иска утежняване положението на подсъдимата. Разглеждайки го по същество, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение приема искането за НЕОСНОВАТЕЛНО по следните съображения : С присъда от 19.06.2007 г. по НОХД № 346/2005 г. на Софийския районен съд подсъдимата А. Г. П. от София е призната за виновна в извършването на 24.11.2003 г. в София на престъпление по чл.132 ал.1 т.2 вр.чл.129 ал.1 от НК, като при условията на чл.78а ал.1 от НК е освободена от наказателна отговорност, наложено й е административно наказание глоба в размер на 600 лева в полза на Държавата и е призната за невинна и оправдана по първоначално предявеното й обвинение по чл.131 ал.1 т.12 вр.чл.129 ал.1 от НК. Уважен е предявеният от пострадалата Д. П. С. от София граждански иск за причинени неимуществени вреди от деянието, като подсъдимата П. е осъдена да й заплати сумата от 3000 лв за репариране на същите и искът като неоснователен е отвърлен за разликата до пълния му размер от 5000 лв. Присъдата е била обжалвана от защитника на подсъдимата адв. К. Димитров от САК с оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при разглеждане на делото и постановяването й, незаконосъобразност при приложението на материалния закон с искане за отмяната й и постановяване на нова за пълното й оневиняване по предявеното обвинение, както и отхвърляне на предявения срещу нея граждански иск изцяло, като неоснователен. Софийският градски съд с решение № 84/21.10.2008 г. по ВНОХД № 1575/2008 г. е отменил обжалваната присъда в частта относно налагането на административно наказание на подсъдимата и е постановил същата да не бъде наказана поради изтекла абсолютна преследвателна давност за престъплението, за което е била призната за виновна, в която част присъдата е потвърдена, изменена е в частта относно дължимите се разноски, които са присъдени в тежест на подсъдимата П. , а в останалата част е потвърдена. С искането на Главния прокурор от 04.03.2009 г. въззивното решение се атакува заради допуснати съществени нарушения на материалния закон и на процесуалните правила с искане за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния Софийски районен съд.   ВКС намира, че искането е противоречиво, като се претендира постигането на два противоположни и взаимно изключващи се резултата – от една страна, след отмяна на атакувания въззивен съдебен акт на подсъдимата да се предостави възможност за изявление дали ще се ползва от изтеклата давност за наказателно преследване за по-леко наказуемото престъпление, за което е призната за виновна, т.е. в тази му част прокурорът реагира за отстраняване на процесуално нарушение в защита на осъдената (очевидно, в отговор на молбата на защитника й до ВКП, според писмо вх. № 15568/12.11.2008 г. до СРС), а от друга – иска се връщане на делото за ново разглеждане, и то от първоинстанционния съд, тя да бъде осъдена по първоначално предявеното й обвинение за извършено по-тежко наказуемо престъпление по чл.131 ал.1 т.12 вр.чл.129 ал.1 от НК, за което обаче не е изтекла давността за наказателното й преследване. Противоречивостта налага най-напред обсъждането на втората му част, доколкото постигането на положителен за обвинението резултат обезмисля първата. Доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила касаят анализа на доказателствената основа и извеждането на фактическите констатации от градския съд, в чиито рамки се било стигнало (според вносителя на искането) до неправилно приложение на материалния закон, като се претендира връщане на делото за ново разглеждане, но от първоинстанционния Софийски районен съд. ВКС и друг път е отбелязвал, че и когато НПК не позволява касационна проверка на въззивния съдебен акт, на такава по реда на Глава тридесет и трета подлежи именно той като акт на последния съд по фактите, щом като по жалба на някоя от страните е било инициирано производство пред втората инстанция, а възобновяване на производството от стадия на досъдебното или първоинстанционното съдебно производство е допустимо при констатация за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, ограничило правото на защита на обвиняемия/подсъдимия и/или на някоя друга страна в производството пред първата инстанция, чийто акт не е проверен по въззивен ред и доколкото то е отстранимо. В случая, градският съд е извършил собствен анализ на събраните по делото доказателства и като е възприел изцяло фактите такива, каквито са били установени от първоинстанционния, е дал съответен обоснован отговор и на възраженията на страните, главно по възраженията на защитата на подс. П. защо деянието й се явява престъпление по чл.132 ал.1 т.2 вр.чл.129 ал.1 от НК, включително защо не е налице нарушение на разпоредбата на чл.287 ал.5 от НПК, с оглед реакцията на повереника на частната обвинителка да бъде постановена осъдителна присъда и при трансформиране на обвинението като такова, преследвано по тъжба на пострадалия, при липса на промяна на обвинението от страна на прокурора. От друга страна, именно внеслият обвинителния акт прокурор превратно е цитирал в него изводите на СПЕ от досъдебното производство, според които последната при извършване на деянието се е намирала в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалата с “друго противозаконно действие, от което са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за виновния”, с които съдът се е съгласил. Те се подминават и в искането на Главния прокурор, като възражението за нарушение на закона е фиксирано върху недоказаността на изискуемите се “значителни имуществени вреди” като съставомерни “тежки последици” за виновния (според цитираното в искането Тълкувателно решение № 2/09.07.1993 г. по т.н.д. № 2/1993 г. – ОСНК – ВСР). Възприемайки заключението на експерта д-р Д. Батуров, което не е било оспорено в съдебното следствие от нито една от страните, съдът с основание е приел, че за възникване на състоянието на физиологичен афект у обвиненото лице са въздействали и фактори на преживян страх, гняв, обида, злепоставяне, реално нараняване от настъпилото не по нейна вина ПТП, при което е увредена и новата наскоро подарена й кола, от което е последвала реакцията й на възмездие и агресия срещу пострадалата. Или, състоянието на афект у П. е резултат от взаимодействието на всички тези фактори, поради което възражението за непълнота на доказателствата за установяване на размера на причинените й имуществени вреди от поведението на пострадалата С. в качеството й на водач на другото участвало в ПТП МПС, освен че не може да се включи в основанията за възобновяване по чл.422 ал.1 т.5 от НПК, не кореспондира и с резултатите от съдебното следствие пред районния съд. Не е оспорено по делото, че именно последната е била виновна за настъпилото ПТП, за което й е било издадено НП № 136708/16.12.2003 г. на Началника на сектор “ПП и КАТ”-СДП, без данни да е обжалвано и отменено по съответния ред. Още повече, в цитираното ТР на ВС е изяснено, че противоправното действие може и да не е престъпление и да не е извършено виновно, като тежките последици от него могат да имат както имуществен, така и неимуществен характер. Когато обаче с това действие се засягат имуществени права, то те следва да се изразяват в значителни имуществени вреди, но те в случая, не са единствени, както правилно посочват съдилищата, възприемайки изводите на СПЕ и на база и на останалите доказателства. Поради това не могат да се възприемат доводите в искането както за не надлежно извеждане на фактите по чл.102 от НПК, така и за неправилно приложение на материалния закон, доколкото последните изпълват съдържанието на състава на престъплението по чл.132 ал.1 т.2 от НК. Не са налице основанията по чл.348 ал.1 т.1 и 2 вр.чл.422 ал.1 т.5 от НПК за отмяна на въззивното решение и възобновяване производството по делото, предмет на втората част от заявеното искане на Главния прокурор. Останалата част от искането, визираща процесуално нарушение, ограничаващо правото на защита на П. , не отчита изискването на чл.422 ал.1 т.5 от НПК нарушенията по чл.348 ал.1 т.1-3 от НПК да са съществени, за да бъдат приети като основание за възобновяване на наказателното дело. От друга страна, същността на претендираното процесуално нарушение като основание за възобновяване на делото, според прокурора, е непотърсеното от въззивния съд “съгласие на подсъдимата за прилагане разпоредбата за давността”, което е юридически неиздържано. Изтичането на давността за наказателно преследване на дееца за дадено деяние не заличава противоправността му, а заради забавеното правосъдие законодателят е счел за безпредметно авторът му да бъде съден, включително да понесе дължимата се санкция, без обаче да го освобождава от отговорност за последиците от виновното му поведение, включително осъждането му за обезвреда на причинените вреди. Вносителят на искането не отчита и провеждането на въззивното производство само по жалба на защитника на подсъдимата, както и лично изразеното от нея становище в пренията с искане за оневиняването й изцяло поради липса на данни за извършено от нея престъпление, а от друга – правомощията на въззивния съд, в случай че приеме инкриминираното деяние да осъществява признаците на престъпление, но абсолютната давност за наказателно преследване на дееца да е изтекла, да не я накаже. Потвърждавайки фактическите констатации и правни изводи деянието да осъществява състава на престъплението по чл.132 ал.1 т.2 вр.чл.129 ал.1 от НК и данните за изтекла абсолютна давност за наказателното й преследване за това престъпление, съдът е приел само да отмени първоинстанционната присъда относно наложеното й по реда на чл.78а ал.1 от НК административно наказание глоба и да не я накаже, вместо съгласно чл.334 т.4 предл.1-во вр.чл.24 ал.1 т.3 от НПК от НПК вр.чл.81 ал.3 вр.чл.80 ал.1 т.5 от НК да отмени освобождаването й от наказателна отговорност на основание чл.78а ал.1 от НК и прекрати наказателното производство поради изтекла давност за това престъпление. С това защитникът й се съгласява, но в разрез със заетата от тях позиция във въззивното производство да претендират пълното й оправдаване. Всъщност, и да се уважи тази част на искането, се постига един и същ резултат – не се ангажира наказателната отговорност на подсъдимата, но поради изтекла давност, а не на основание чл.78а ал.1 от НК. Този пропуск следва да бъде отстранен от ВКС на основание чл.425 ал.1 т.3 вр.чл.426 вр.чл.354 ал.1 т.2 вр.чл.24 ал.1 т.3 от НПК, тъй като е в полза на П. да не се счита за осъдена, без обаче да се налага връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, а още по-малко на районния. Това нарушение не се явява съществено, тъй като не е довело до ограничаване правото й на защита. Тя е целяла с въззивната си жалба да постигне пълно оневиняване, но въззивната проверка е довела до отрицателен за нея резултат. Разпоредбите на чл.81 ал.3 вр.чл.80 ал.1 т.5 от НК е следвало да бъдат съобразени и от защитника й, поддържал докрай искането й за оправдаване за останалото обвинение за по-леко наказуемото престъпление, при липса на въззивен протест и жалба от частното обвинение. Съдът е бил длъжен и е приложил института на давността, за което не е било нужно да получи някакво “съгласие” от подсъдимата. Последната е имала право, съгласно чл.24 ал.2 от НПК, да направи “искане” производството по делото да продължи съобразно позицията й за невинност, която не се е потвърдила. В крайна сметка, тя не е понесла наказателна отговорност за деянието си. Присъединявайки се към тази част от искането, защитата на П. не навежда доводи за процесуална или материалноправна незаконосъобразност на въззивното решение относно авторството на деянието, противоправността му и вината й, включително основанието за смекчаването й, дало възможност за преквалифицирането му като по-леко наказуемо престъпление и прилагане разпоредбите за давността, с което е постигнат законовият резултат тя да не понесе наказателна отговорност за това си деяние поради продължилото прекалено дълго наказателно производство. Целта на наказателното производство е посочената в чл.1 от НПК, докато произнасянето по гражданскоправните последици от деянието е акцесорно, основано и на принципа за процесуална икономия. И доколкото наказателноправният резултат по отношение на П. е постигнат, макар и с горепосочения дефект във въззивното решение, няма основание за уважаване на внесеното искане и в тази му част. Деянието на П. е основанието за произнасяне на съдилищата по гражданската й отговорност за обезвреда на претендираните от пострадалата вреди и неоснователно защитникът поддържа искането за отмяна на въззивното решение, възобновяване производството по делото и връщането му за ново разглеждане, но от въззивния съд, който да бил отменял първоинстанционната присъда и в гражданската й част. С присъдата деянието е счетено за по-леко наказуемо престъпление, за което не е ангажирана наказателната й отговорност, но и като основание тя да бъде осъдена да заплати на Д. С. сумата от 3000 лв. Тъй като извършването на деянието виновно от П. е установено по надлежния ред, законосъобразно въззивният съд е потвърдил осъждането й за репариране на моралните вреди на пострадалата, съгласно чл.337 ал.3 вр.чл.317 вр.чл.307 от НПК. Искането на Главния прокурор не касае тази част от въззивното решение.   Поради изложените съображения и на основание чл.425 ал.1 т.3 вр.чл.426 вр.чл.354 ал.1 т.2 вр.чл.24 ал.1 т.3 от НПК, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение   Р Е Ш И :   ИЗМЕНЯ по реда на възобновяването решение № 84 от 21.10.2008 г., постановено от Софийски градски съд по ВНОХД № 1575/2008 година, като на основание чл.24 ал.1 т.3 от НПК вр. чл.81 ал.3 вр.чл.80 ал.1 т.5 от НК ПРЕКРАТЯВА наказателното производство срещу подсъдимата А. Г. П. за престъпление по чл.132 ал.1 т.2 вр.чл.129 ал.1 от НК поради изтекла абсолютна давност. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главния прокурор за отмяна по реда на възобновяването на същото решение в останалата част.       ПРЕДСЕДАТЕЛ :     ЧЛЕНОВЕ :