1 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 336 гр. София, 07.05.2013 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и трети април през две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 638 по описа за 2012г. Производството е по чл. 274, ал. 3. Образувано е по частна касационна жалба на Г. Н. С. от [населено място] чрез процесуален представител адв. К. А. срещу определение № 1009 от 26.06.2012г. по в. гр. дело № 189/2012г. на Пловдивски апелативен съд, гражданско отделение, с което е оставена без уважение молбата на Г. Н. С. за изменение на постановеното решение № 178 от 18.04.2012г. в частта за разноските. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на определението на въззивната инстанция. Поддържа становище, че при подадени две въззивни жалби от ищеца и ответника и потвърждаване на първоинстанционното решение, направените разноски във въззивната инстанция следва да се присъдят по съразмерност. Неправилни са съображенията на въззивната инстанция, че във въззивната жалба на застрахователното дружество не е посочен обжалваем интерес и че решението не е обжалвано изцяло в осъдителната част. Частният жалбоподател релевира доводи, че има право на разноски съразмерно на оставената без уважение въззивна жалба на ответника, тъй като направените от него разноски за адвокатско възнаграждение са за цялото въззивно производство, а именно по въззивната жалба на ответника с оглед обжалваемия интерес 71 000 лв. дължимото адвокатско възнаграждение е 5 610 лв. без ДДС, респ. 6 732 лв. с ДДС, а относно въззивната жалба на ищеца – 150 лв. Допускането на касационно обжалване на съдебния акт е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: при подадени въззивни жалби от ищеца и от ответника против първоинстанционното решение, ако и двете жалби са оставени без уважение от въззивния съд, това основание ли е за неприсъждане на разноски или такива следва да се присъдят с оглед обжалваемия интерес и по съразмерност. Ответниците [фирма], [населено място] не изразява становище по частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и инвокираните доводи, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в определения по чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да остави без уважение молбата на Г. Н. С. за изменение на постановеното решение № 178 от 18.04.2012г. в частта за разноските, въззивният съд е приел, че във въззивната жалба на ответното застрахователно дружество не е посочен размерът на обжалваемия интерес, първоинстанционното решение не е обжалвано изцяло в частта, с която исковете са уважени, а се иска само намаляване на размера на обезщетението до справедлив размер. Според съдебния състав обжалваемият интерес не се определя от внесената държавна такса, а от изложението във въззивната жалба, което в конкретния случай сочи, че не се обжалва решението на първоинстанционния съд изцяло в осъдителната част. Поради това, че и двете жалби са неоснователни, разноските следва да останат за сметка на страните, както са направени. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1– т. 3 ГПК. Посоченият от частния жалбоподател въпрос може да бъде уточнен по следния начин: дължат ли се разноски за въззивното производство при подадени въззивни жалби от ищеца и от ответника против първоинстанционното решение и неговото потвърждаване изцяло от въззивната инстанция. Така уточненият процесуалноправен въпрос е релевантен за спора и тъй като е решен в противоречие с практиката на ВКС, то въззивното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК регламентират правото на разноски на страните: когато искът е уважен само за една част, а за останалата отхвърлен, заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждението за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част на иска. Ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част на иска. И в двата случая се присъждат всички направени разноски съразмерно уважената или отхвърлената част от иска. Посочените правни норми намират приложение и във въззивното производство, в което страните могат да направят различни разноски, с оглед различния размер на обжалваемия интерес, напр. за държавна такса, адвокатско възнаграждение и други разноски с оглед необходимостта от извършване на допълнителни съдопроизводствени действия. Когато и двете страни по спора са обжалвали първоинстанционното решение и същото е потвърдено изцяло от въззивната инстанция, направените от тях разноски за собствените им въззивни жалби не се възлагат върху другата страна, а остават за тяхна сметка. Ако някоя от страните е направила разноски, относими към защитата срещу подадената от другата страна въззивна жалба, то тези разноски следва да бъдат присъдени по правилата на чл. 78 ГПК. В настоящия случай въззивният съд, след като първоначално е извършил преценка, че подадената от ответника въззивна жалба е срещу решението в частта, с която предявените искове са уважени, т. е. в размер 71 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, 1 563,20 лв. – имуществени вреди със законната лихва, определил е държавна такса в размер 1 451,26 лв., т. е. 2% върху 72 563,20 лв., която въззивникът – ответник по исковата молба е внесъл без уточнения, че въззивната жалба е само срещу част от присъдената сума, и е разгледал предявените искове, неправилно е приел, че решението не е обжалвано изцяло в частта, с която исковете са уважени, тъй като във въззивната жалба на ответника не е посочен размерът на обжалваемия интерес. От една страна, редът за отстраняване на нередовност на въззивната жалба е преди нейното разглеждане по същество и произнасяне със съдебно решение, а от друга страна, при частично обжалване на първоинстганционното решение, задължение на въззивната инстанция е при постановяване на въззивното решение да посочи в коя част се обжалва въззивното решение. След като във въззивното решение е прието, че ответникът обжалва решението в частта, с която предявените искове са уважени, недопустимо е в производството по подадена молба по чл. 248 ГПК да ревизира становището си. В подкрепа на извода, че решението е обжалвано от ответното дружество в цялата осъдителна част е обстоятелството, че след определяне от съда на дължимата държавна такса 2% върху общия размер на присъдената сума 72 563,20 лв. въззивникът не се е противопоставил на размера, не е направил уточнение, че се касае до обжалване на решението само за част от присъдената сума, а е внесъл пълния размер на държавната такса. По отношение на направените разноски от частния жалбоподател във въззивното производство настоящият съдебен състав намира, че платеното адвокатско възнаграждение в размер 6 804 лв. с ДДС е за защитата по производството по в. гр. дело № 189/2012г. на Пловдивски апелативен съд, както по подадената от него въззивна жалба, така и срещу въззивната жалба на [фирма]. Поради обстоятелството, че същото не е разграничено по размер за всяка въззивна жалба, и предвид минималния размер за съответния вид помощ съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения заплатеното адвокатско възнаграждение следва да се разпредели съразмерно, както следва: 489 лв. - за защита по въззивната жалба на Г. Н. С. и 6 315 лв. – за защита срещу въззивната жалба на [фирма]. С оглед изхода на спора по въззивното производство и неоснователността на въззивната жалба на ответника въззивникът – ответник трябва да заплати на ищеца направените от него разноски в размер 6 315 лв. Следователно обжалваното определение трябва да бъде отменено и вместо това въззивното решение да бъде изменено в частта относно разноските в горепосочения смисъл. Водим от горното, ВКС на РБ, ТК, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯ определение № 1009 от 26.06.2012г. по в. гр. дело № 189/2012г. на Пловдивски апелативен съд, гражданско отделение и вместо това постановява: ИЗМЕНЯ решение № 178 от 18.04.2012г. по в. гр. дело № 189/2012г. на Пловдивски апелативен съд, гражданско отделение в частта за разноските, като ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица] да заплати на Г. Н. С. от [населено място], кв. Долни воден, [улица] сума в размер 6 315 лв. /шест хиляди триста и петнадесет лева/ - направени разноски във въззивното производство за защита срещу въззивната жалба на [фирма], изчислени съразмерно. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.