Р Е Ш Е Н И Е
№ 60162
София, 16.12.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:Председател: Биляна Чочева
Членове: 1. Теодора Стамболова
2. Бисер Троянов
при секретаря Галина Иванова и с участието на прокурора Николай Любенов разгледа докладваното от съдия Троянов наказателно дело № 569 за 2021 г.
Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимите Р. И. П. и Ю. Д. В. против въззивно решение № 7 от 14.01.2021 г. по в.н.о.х.д. № 932/ 2020 г., по описа на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, ІІІ състав.
С касационната жалба на подсъдимия Р. И. П., чрез адвокат Н. Б., се навеждат всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Жалбоподателят твърди, че с присъдата са допуснати съществени процесуални нарушения от категорията на т.нар. „абсолютни“ и че доказателственият материал е възприет превратно, което довело до погрешно установена фактическа обстановка и до незаконосъобразното осъждане на подсъдимия, с което е нарушен материалният закон. Наложеното му наказание оценява за явно несправедливо, защото високата обществена опасност на деянието неправилно е отчетена като отегчаващо обстоятелство, а същата е взета предвид от законодателя при криминализиране на престъплението, поради което подсъдимият търпи два пъти неблагоприятни последици от това. Предишното осъждане на подсъдимия в чужбина неправомерно е ползвано в мотивите също два пъти, след като е прието за отегчаващо личността обстоятелство и като основание за привеждане в изпълнение на остатъка от наказанието, за което е бил предсрочно освободен. Прави искане за отмяна на първоинстанционната присъда и за връщане на делото на въззивната инстанция за оправдаване на подсъдимия П..
С касационната жалба на подсъдимия Ю. П. В., чрез адвокат В. В., се сочат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и 3 от НПК – за допуснати съществени процесуални нарушения на правото на защита на подсъдимия и за явна несправедливост на наложеното му наказание. Касторът счита, че апелативният съд е тълкуват превратно събраните по делото доказателства, като е съобразил само осъдителните сред тях, а оправдателните пренебрегнал, поради което вътрешното убеждение изградил на базата на предположения. Излага доводи и за недопустимо приложение на по-леко наказуем закон, тъй като фактите са препятствали преквалификация на деянието с крайното въззивно решение, а изменение на обвинението по чл. 287 от НПК не е провеждано. С тези доводи оплакващата се страна твърди, че подсъдимият е осъден по непредявено обвинение. Съображения за несправедливото наказание не са изложени. Настоява за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане.
В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият Р. И. П. и неговите защитници адвокат Б. и адвокат А. Б. поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения. Допълват доводите с липса на съдебен отговор по направените възражения и мотиви за субективната страна на деянието, както и за вида на престъплението – дали не е вещно укривателство.
Подсъдимият Ю. Д. В. и неговите защитници адвокат В., и адвокат М., поддържат касационната жалба. Считат още, че въззивният съд е допуснал и други съществени нарушения на процесуалните правила, защото не е отговорил на всички възражения на защитата, не е оценил нарушенията при провеждане на претърсването и изземването в дома на подсъдимия, а правото му на защита е нарушено с извършената преквалификация на деянието.
Подсъдимите П. и В. настояват за връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция, за да бъдат оправдани.
Представителят на Върховната касационна прокуратура счита постъпилите касационни жалби за неоснователни. Приетата по делото фактическа обстановка намира за доказана от събраните доказателства, като претендираните процесуални нарушения не са допуснати. По делото не е било наложително прилагането на института на изменение на обвинение по чл. 287 от НПК. Материалният закон е приложен правилно с извършената от въззивната инстанция преквалификация в друго по-леко наказуемо престъпление, а определените наказания са справедливо наложени.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на постъпилите жалби от двамата подсъдими, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното:
С присъда № 17 от 27.01.2020 г. по н.о.х.д. № 5827/ 2018 г. Софийският градски съд, наказателно отделение, І състав признал подсъдимия Р. И. П. за виновен в това, че на 15.04.2015 г. в [населено място],[жк], [улица], № *, зад вх. “*“, в лек автомобил марка „Мерцедес“, с рег. [рег.номер на МПС] , съхранявал части –технически средства за придобиване на информация за съдържанието на платежен инструмент, поради което и на основание чл. 249, ал. 4 във вр. с ал. 3 от НК и чл. 54, ал. 1 от НК му определил наказание от една година лишаване от свобода при първоначален строг режим за неговото изпълнение, на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. “в“ от ЗИНЗС.
Съдът привел в изпълнение, на основание чл. 70, ал. 7, изр. 1 от НК, неизтърпяната част от наказанието лишаване от свобода за срок от една година и пет месеца, определено като условен срок при предсрочното освобождаване от изтърпяването му по н.ч.д. № 4119/ 2014 г., по описа на Софийския градски съд, ХХІV състав, за чието изпълнение също определил първоначален строг режим, на основание чл. 57, ал. 1, т. 2 б. „в“ от ЗИНЗС.
Със същата присъда Софийският градски съд признал подсъдимия Ю. Д. В. за виновен в това, че на 15.04.2015 г. в [населено място],[жк], [улица], № *, вх. *, в дома си в апартамент № *, съхранявал части – технически средства за придобиване на информация за съдържанието на платежен инструмент, поради което и на основание чл. 249, ал. 4 във вр. с ал. 3 от НК и чл. 54 от НК наложил наказание от една година лишаване от свобода, за чието изпълнение определил първоначален строг режим, на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. “в“ от ЗИНЗС.
Подсъдимият Ю. Д. В. бил признат за виновен и в това, че на 15.04.2015 г. в [населено място],[жк], [улица], № *, ет. *, в дома си в апартамент № * държал акцизни стоки без бандерол, когато такъв се изисква по закон (чл. 2, т. 2 и чл. 28, ал. 1 от Закона за акцизите и данъчните складове) – общо 177 броя кутии цигари, като случаят е немаловажен и деянието е извършено повторно – след като е бил осъден с влязло в сила на 16.09.2013 г. споразумение за друго такова престъпление, за което му е било наложено наказание от пет месеца лишаване от свобода по н.о.х.д. № 15601/ 2013 г., по описа на Софийски районен съд, ХСІІІ състав, поради което и на основание чл. 234, ал. 2, т. 1 във вр. с ал. 1 от НК (ред., Д.В., бр. 26/ 2010 г.) и чл. 54 от НК му наложил наказания от една година лишаване от свобода, глоба в размер на 20 000 лв. и лишаване от право да упражнява застрахователна дейност за срок от една година по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК.
Съдът определил, на основание чл. 23, ал. 1 от НК, за изпълнение от подсъдимия Ю. Д. В. едно общо най-тежкото наказание от една година лишаване от свобода, към което присъединил изцяло наказанието глоба от 20 000 лв и наказанието лишаване от право да упражнява застрахователна дейност за срок от една година. За ефективното изпълнение на лишаване от свобода определил първоначален строг режим, на основание чл. 57, ал. 1, т. 2 б. „в“ от ЗИНЗС.
Софийският градски съд с присъдата си привел в изпълнение, на основание чл. 68, ал. 1 от НК, отложеното наказание от пет месеца лишаване от свобода, наложено му по н.о.х.д. № 15601/ 2013год. по описа на Софийския районен съд, ХСІІІ състав, като на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в“ от ЗИНЗС определил първоначален строг режим.
В тежест на двамата подсъдими съдът възложил разноските по делото.
С решение № 7 от 14.01.2021 г. по в.н.о.х.д. № 932/ 2020 г. Софийският апелативен съд, наказателно отделение, ІІІ състав изменил първоинстанционната присъда, на основание чл. 337, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, като преквалифицирал извършените от подсъдимите Р. И. П. и Ю. Д. В. самостоятелни престъпления по чл. 249, ал. 4 във вр. с ал. 3 от НК в по-леко наказуемото престъпление по чл. 246, ал. 3 от НК (ред. преди изм. с Д.В., бр. 101/ 2017 г.) за пазене на части – материали, за които всеки от тях е знаел, че са предназначени за подправка на платежни инструменти по чл. 243, ал. 2 от НК; отменил наложените на подсъдимия Ю. Д. В. наказания глоба в размер на 20 000 лева и лишаване от право да упражнява застрахователна дейност за срок от една година – за престъплението по чл. 234, ал. 2, т. 1 във вр. с ал. 1 от НК (ред., Д.В., бр. 26/ 2010 г.); отменил присъединяването на същите наказания към общото най-тежко наказание по реда на чл. 23 от НК и изменил вида на първоначално определения строг режим за изпълнение на наказанието от пет месеца лишаване от свобода, приведено в изпълнение по реда на чл. 68 от НК, като определил първоначален общ режим за изпълнението му.
Касационните жалби на подсъдимите Р. И. П. и Ю. Д. В. са процесуално допустими, подадени са в законовия срок, от легитимирани лица и срещу акт подлежащ на касационна проверка по чл. 346, т. 1 от НПК.
Разгледани по същество касационните жалби са неоснователни.
І. По касационните основания и доводи на подсъдимия Р. П.:
Касационната жалба на подсъд. П. е почти буквален препис на писменото допълнение към въззивната му жалба, подадена пред Софийския апелативен съд. Затова и голяма част от доводите са насочени към необоснованост на въззивния съдебен акт – правомощие, което касационната инстанция не притежава. Касаторът разполага с двукратна възможност да оспори фактическите констатации по делото – веднъж, в хода на първоинстанционното съдебно производство, по време на събиране и проверка на доказателствата и на съдебните прения, когато анализира доказаността на изложената в обвинителния акт фактическа обстановка и втори път, когато пренася делото за разглеждане пред въззивната инстанция.
Касационната проверка не представлява поредно съдебно изследване на доказателствата по делото и на установените чрез тях факти за инкриминираните събития. Касационният съд не разполага с правни възможности самостоятелно да анализира доказателствата и доказателствените средства, както и да изменя приетата вече фактическа обстановка. Ето защо, не могат да бъдат разгледани по същество наведените в касационната жалба възражения за превратно обсъдени доказателства и погрешно установена фактическа обстановка.
1. Доказателственият анализ на въззивния съд не разкрива съществени процесуални нарушения. Показанията на двамата полицейски служители М.П. и Е.Н., както и на пристигналите по-късно техни колеги, в чието присъствие е извършен огледът на автомобила на подсъдимия Р.П., са възприети логично и без промяна от въззивния съд, според съхранените паметови възприятия на разпитаните. При спазване на законовите изисквания са прочетени показанията им от досъдебното производство. Въззивният съд подробно е анализирал свидетелските показания, като е посочил в кои части и по какви съображения ги кредитира с доверие. Изложеното в показанията на свидетелите-очевидци логично пресъздава поведението на двамата подсъдими и предадения от подсъд. В. на подсъд. П. шарен плик, намерен под шофьорската седалка на автомобила, съдържащ части (материали), предназначени за скимиране на електронни данни от банкови карти, прибързаното потегляне на превозното средство и спирането му от полицейските служители, както и опитът на касатора да заблуди двамата полицаи за действителното местонахождение на шарения найлонов плик, показвайки друг от багажника на возилото. Показанията на поемните лица и признанието за алкохолна употреба от свид. Д. не са разколебали процесуалната годност на протокола от проведеното следствено действие, поради което доказателствата, събрани чрез огледа, са участвали в доказателствената съвкупност. Техническите характеристики на пазените от подсъд. П. в автомобила материали, изведени чрез специални експертни познания, както и специфичното им предназначение – за подправка на платежни инструменти, налага за логично и съставомерно самостоятелно осъщественото от жалбоподателя деяние по чл. 246, ал. 3 от НК. Правните изводи за извършеното престъпление са изградени на основата на събраните по делото доказателства, а не на предположения. Същите не се променят от обстоятелството, че в дома на касатора Р. П. в [населено място] не са били открити сходни вещи, части и материали, каквото възражение се съдържа в касационната жалба. Осъществената, макар и за кратко време, фактическа власт върху инкриминираните вещи (материали) от подсъдимия не опровергава виновно извършеното от него престъпление. Упражняването на фактическа власт върху предмета на престъпление по чл. 246, ал. 3 от НК е възможно и в случаите, когато деецът дори не го е докосвал, но знае за неговото точно местонахождение и може във всеки един момент, когато пожелае, да го провери за налично, вземе или премести. Затова и оплакването на касатора П., че не се е допирал до шарения плик, донесен му от другия подсъдим В., но намерен веднага след предаването под шофьорската му седалка, не е в състояние да изключи участието на касатора в престъпното деяние. Подсъдимият е осъществил формата на изпълнително деяние пазене, което не изисква продължителното или краткотрайно държане в ръце на предмета на престъпление.
2. Противоправното поведение на подсъдимия П. е виновно извършено, защото той несъмнено е имал субективна представа за вида на материалите (вещи), които се е съгласил да пази в личния си автомобил, иначе не би позволил другият съпроцесник да му подава или оставя нещо неизвестно в колата му. В случая прекият умисъл е неопределен – жалбоподателят П. не е знаел за точния брой и за характеристиките на отделните материали (вещи), но категорично е имал представа за какво те служат. Затова и правилно Софийският апелативен съд е квалифицирал изпълнителното деяние в една от многото му форми „пази“, а не „укрива“, „приема“ или „придобива“, които изискват по-голяма сигурност в познанието на дееца, при формиране на интелектуалния момент на прекия умисъл. Останалите форми на изпълнителното деяние изискват наличието и на други допълнителни и специфични обстоятелства: изразяване на ясно съгласие при приемането – то е еднократен акт и умисълът при него не може да бъде неопределен; по-голяма категоричност на познанието при придобиването и задължително съзнание за своене на вещта (материалите) като собствени, също е еднократен акт; сигурно познание за тайното местонахождение на предмета при укриването, препятстващо намирането му от други лица и държавни органи. Субектът реализира формата на изпълнително деяние „пази“ от състава по чл. 246, ал. 3 от НК, когато упражнява своя фактическа власт върху предмета на престъпление в полза на друго лице, без да го свои като собствен, съхранявайки неговата структурна цялост от увреждане или развала. Фактическата власт при пазене има временен характер – до връщането на предмета на престъпление или предаването му на трето лице. Пазенето и укриването се извършват при продължено деяние, докато приемането и придобиването са еднократно действие по установяване на фактическа власт от дееца.
Престъпното поведение на подсъдимия П. не е изолирана проява в неговия живот. Осъждан е преди това от Окръжния съд в гр. Мюнхен, ФРГ, за участие в организирана престъпна група, занимавала се със седем случая на фалшифициране на разплащателни банкови карти с гаранционни функции. Освен това, събраните по делото доказателства, включително и обективираните от другия подсъдим В. действия, не навеждат към категоричния извод за безвиновно извършено от жалб. Р.П. поведение. Подсъдимият П. живее извън столицата, паркирал е автомобила си в близост до блока на другия подсъдим В., който изнася от дома си шарения плик с материалите (вещите) за скимиране, без двамата да имат намерение да пътуват заедно, а водачът П. прибързано потегля сред кратката им среща, забелязвайки приближаването на полицейските служители – и всичко това разкрива по категоричен начин целта на пребиваването му в столицата – да вземе от подсъд. В. и да пази инкриминираните материали. Твърдението в касационната жалба за липса на умисъл или изобщо на представа какво има в плика се оценява за несъстоятелно.
Материалният закон е приложен правилно и не е допуснато неговото нарушение. Правната квалификация на престъплението по чл. 246, ал. 3 от НК е законосъобразна.
3. Касационният съд счита, че е допуснато нарушение на закона при основанието за определяне на първоначалния строг режим за изпълнение на наказанията от една година лишаване от свобода за процесното престъпление и за приведения по реда на чл. 70, ал. 7 от НК остатък от една година и пет месеца лишаване от свобода, за което подсъд. Р. П. е бил условно предсрочно освободен с определение по н.ч.д. № 4119/ 2014 г. на Софийски градски съд, ХХІV състав, влязло в сила на 03.10.2014 г. В хода на служебната проверка Софийският апелативен съд не е забелязал допуснатото нарушение с първоинстанционната присъда и незаконосъобразно приложената разпоредба на чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в“ от ЗИНЗС. Предходното осъждане на подсъдимия Р. П. не е било условно по чл. 66 от НК, какъвто институт визира неправилно приложената разпоредба. Подсъдимият е осъден от чужд съд за престъпление, извършено в чужбина, но наказанието е изпълнено в български затвор. За остатъка от него в размер на една година и пет месеца подсъдимият е бил условно предсрочно освободен за изпитателен срок. Именно в този изпитателен срок върши и процесното престъпление по чл. 246, ал. 3 от НК. Налице са материалните предпоставки по чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ от ЗИНЗС за определяне на първоначален строг режим за изпълнение и на двете наказания. Защото от условното освобождаване на подсъд. П. от изпълнение на предишното наказание не са изтекли повече от пет години, а процесното деяние също е умишлено престъпление. Допуснатото от предходните съдилища нарушение на материалния закон може да се бъде отстранено от касационния съд, като обжалваното въззивно решение бъде изменено с прилагане на правилния закон по чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ от ЗИНЗС, без това да доведе до влошаване на положението на жалбоподателя, защото видът на режима не се променя и остава същият.
4. Неоснователно е и възражението на касатора, наведено в касационните прения, че въззивната инстанция не е разгледала дали престъплението не осъществява състав на вещно укривателство по чл. 215 от НК, с което претендира липсата на мотиви като съществено процесуално нарушение. Апелативният съд не е имал правно основание, нито задължение да съпоставя извършеното престъпление против паричната и кредитната система в страната спрямо друг вид престъпно посегателство, защото е преквалифицирал деянието по първоначалното обвинение в друго, по-леко наказуемо престъпление, но от същия раздел. Правилно е установил, че деянието накърнява обществените отношения, свързани със сигурността на установената в страната парична система. Докато вещното укривателство е престъпление против собствеността и уврежда обществените отношения, свързани с правилното упражняване на правото на собственост върху укритата в ш.см. на изпълнителното деяние чужда движима вещ (формите на изпълнително деяние са три – придобива, укрива или спомага да бъде отчужден предметът на престъпление). В случая, инкриминираните вещи (материали) не са собственост на друго лице, нито е доказано, че са били предмет на друго първично престъпление, за да бъдат защитени правата на собственика чрез ангажиране на наказателната отговорност на подсъд. П. за вещно укривателство. Материалният закон не е нарушен. Няма и необходимост от излагане на допълнителни мотиви за престъпление, което не е могло да бъде извършено, поради което и твърдението за съществено процесуално нарушение също не е проявено.
5. Наведеното твърдение за допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд от категорията на абсолютните и защото не отговорил на всички възражения на подсъдимия, не следва да бъдат разглеждани, поради отсъствието на нужната конкретика – касационният съд не може да бъде поставян в положение служебно да издирва по кои възражения не е отговорила предходната съдебна инстанция, а в хода на касационната проверка не се устави проявление на основанията па чл. 348, ал. 3, т. 2 – 4 от НПК.
6. Наказанието, наложено на подсъд. Р. П., не се явява несправедливо на тежестта на извършеното престъпление и на личността на извършителя, както и на разкритите по делото смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Размерът на лишаването от свобода е определен към минималния, предвиден в състава на чл. 246, ал. 3 от НК (от 3 месеца до 6 години) и е съобразен с превеса на смекчаващите отговорността обстоятелства, като завишението се дължи на отегчаващите обстоятелства, сред които въззивният съд е обосновал завишена степен на обществена опасност на личността на подсъдимия, предвид предишното му осъждане в чужбина за участие в ОПГ с користна цел – „професионално фалшифициране на разплащателни карти с гаранционни функции“, както и с отсъствието на поправително и превъзпитателно въздействие при изпълнение на предишното наказание лишаване от свобода, защото процесното деяние е извършено шест месеца след условното му предсрочно освобождаване. При тези съображения касационният съд не намери основание за допълнително занижаване на размера на лишаването от свобода. Основателен е изводът на въззивната инстанция за отсъствието на изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, които да предопределят приложението на чл. 55 от НК, а и продължителното производство не нарушава принципа на справедлив процес (по съображения от въззивното решение), че да мотивира еднозначно такова становище.
7. Неоснователно е твърдението в касационната жалба, че предишното осъждане на подсъд. П. с ефективно изпълнение на наказанието му лишаване от свобода незаконосъобразно е отчетено от съда два пъти. Фактът на осъждане в чужбина, признато от българския съд по процесуален ред, видът на престъплението, видът и размерът на наложеното наказание, както и краткият срок от въздържане от престъпна дейност (шест месеца след условното му предсрочно освобождаване от затвора) характеризират негативно личността на подсъдимия и представляват обстоятелства, завишаващи обществената му опасност. А приведеният по реда на чл. 70, ал. 7 от НК остатък от неизпълненото наказание лишаване от свобода се явява законова последица от реализираното ново престъпление в изпитателния срок по предсрочното освобождаване, определен по чл. 70, ал. 6 от НК.
ІІ. По касационните основания и доводи на подсъдимия Ю. В.:
8. Касаторът се оплаква, че въззивният съд напълно пренебрегнал показанията на свид. Л. А.-К., дадени пред първоинстанционния съд, като кредитирал само тези от досъдебното производство, защото обслужвали основно обвинителната теза, макар по делото да не били събрани доказателства, които да опровергават за свидетелстваната от нея теза за произхода и принадлежността на цигарените изделия. Въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение при анализа и оценката на тези свидетелски показания. Пред градския съд майката на подсъд. В. заявила лично и непосредствено, че намерените в апартамента, обитаван от нейни родственици 177 броя кутии с цигари без бандерол, били лично нейни, закупувани изгодно от неустановено по делото лице, което вече било починало. Съхранявала ги далеч от дома си, в апартамента на нейния баща, за когото се грижела. Там живеел и синът ѝ – подсъдимият В.. Съдът констатирал, че между така дадените показания и първоначалната позиция на свидетелката има съществено противоречие и приобщил чрез прочитане показанията от досъдебното производство, където тя била заявила по-рано, че в дома на подсъдимия държала не повече от стек-два цигари без бандерол. Съдът открил съществено противоречие в свидетелската позиция и изложил своите съображения кои от разпитите на свид. А.-К. кредитира с доверие и защо. Когато вътрешното субективно убеждение на съдебния състав по фактите и по правото е основан на вярна интерпретация на доказателствата, то не подлежи на касационна промяна. Касационният съд не може да събира доказателства, да установява нови фактически положения и изобщо да променя приетите вече за доказани факти по делото. Затова и предложението от касационната жалба да бъдат кредитирани другите показания на свидетелката, за да бъде оневинен изцяло подсъдимият В. по обвинението му по чл. 234, ал. 2, т. 1 във вр. с ал. 1 от НК, не подлежи на удовлетворяване, поради липса на предвидени в закона касационно основание и правомощие.
9. Твърдението от касационната жалба, че протоколът за оглед на апартамента на подсъд. В. бил негоден, поради неспазване на изискванията на чл. 160-163 от НПК, е неоснователен. В хода на проведеното процесуално-следствено действия са намерени инкриминираните материали (вещи), предназначени за скимиране, както и 177 броя кутии с цигари без бандерол. В жалбата се твърди, че претърсването и изземването не са проведени с участието на поемните лица, защото според показанията на свид. Н. Н. той стоял в коридора, а от това изречение касаторът прави извод за опорочаване на процесуално-следственото действие, защото поемното лице не е присъствало изцяло на провеждането му, не е видяло къде са намерени и как са иззети инкриминираните вещи.
Показанията на свид. Н.Н. са представени изолирано и част от тях са извадени от контекста на проведения разпит. Доказателственият анализ представя твърдението от жалбата за опровергано чрез показанията на другото поемно лице – свид. Е. Р., който е присъствал през цялото време на претърсването, заедно със свид. Н.Н., бил в хола на апартамента, но влизал с водещия разследването и в другите стаи, лично видял какво се изземва. Касационният съд счита, че претендираното от касатора нарушение на процесуалните правила не е допуснато.
10. С касационната жалба се оспорва извършеното от въззивния съд изменение на обвинението, като от по-тежката правна квалификация на чл. 249, ал. 4 от НК, внесена с обвинителния акт и приета за реализирана с първоинстанционната присъда, въззивната инстанция приложила закон за по-леко наказуемо престъпление по чл. 246, ал. 3 от НК. Касаторът счита, че без изменение на обвинението по реда на чл. 287 от НПК преквалификацията, направена с въззивното решение, е недопустима, поради което е накърнено процесуалното право на защита на подсъдимия В. по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК.
Възражението е несъстоятелно. Институтът за изменение на обвинението в съдебната фаза от процеса по чл. 287 от НПК е приложим при две положителни процесуални предпоставки. Първата от тях предвижда необходимост от повдигане на обвинение за по-тежко наказуемо престъпление от първоначално внесеното с обвинителния акт, като тя може да се реализира самостоятелно или съвместно с другата предпоставка. Втората предпоставка предвижда необходимост от съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, защото то значително е променено от първоначално описаното в обвинителния акт и е нужно да се охрани правото на защита на подсъдимия, като се приспособи обвинението (като фактическо и правно единство) спрямо събраната нова и допълнително проверена доказателствена съвкупност. Изменението на обстоятелствената част на обвинението е съществена, когато засяга съставомерните признаци от състава на престъплението. Тази втора предпоставка неотменимо влече със себе си необходимост или от преквалификация на деянието в по-тежко наказуем материален закон, или преквалификация в същото по вид и предели на наказанието престъпление, или в еднакво наказуемо друго престъпление, или в по-леко наказуем престъпен състав на същото или друго по вид престъпление. Извън тези две законови предпоставки съдът може да измени обвинението в същото, еднакво или в по-леко наказуем състав направо с крайния съдебен акт. И това е процесуално допустимо, защото всички факти и обстоятелства от престъплението са били обхванати от обема на първоначалното обвинение, описани са в обстоятелствената част на обвинителния акт и поради това подсъдимият се е защитавал по тях. След като отсъства необходимост от съществена промяна на обстоятелствената част на обвинението, съдът може и е длъжен да квалифицира съставомерните факти и обстоятелства законосъобразно, като правилно приложи материалния закон.
В настоящия случай не е имало необходимост от съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Нуждата се преценява за всеки конкретен случай и не се поддава на допълнително теоретично обобщение, освен посоченото по-горе. Цитираната съдебна практика на ТР 61 от 13.12.1977 г. и на ТР № 47 от 04.12.1984 г. на ОСНК е правилна, но не обслужват защитната теза на жалбоподателя.
Според обстоятелствената част на обвинителния акт двамата подсъдими Ю.В. и Р.П. са обвинени в самостоятелни престъпления от един и същи вид, защото всеки от тях е съхранявал части – разнообразни технически средства за придобиване на информация за съдържанието на платежен инструмент. Както в хода на досъдебното производство, така и в хода на първоинстанционното съдебно следствие не са установени други технически пособия, които да налагат промяна в обстоятелствената част на първоначалното обвинение. Предметът на престъпление изначално е бил правилно установен и проверката на доказателствените средства от първостепенния съд не е показала съществена промяна на фактическата обстановка. Единственото нарушение е, че правната квалификация на деянието не е била правилно посочена от разследващите органи, защото съставът на престъплението по чл. 249, ал. 4 във вр. с ал. 3 от НК не е бил съставомерен на разкритата обективна действителност. Цитираните разпоредби предвиждат различни състави на сходни по вид престъпления – за съхраняване на информация за съдържанието на платежен инструмент, придобита по престъпен начин (чл. 249, ал. 4 от НК) и за наказуемо приготовление към престъпление по чл. 249, ал. 1 от НК, извършено чрез улесняващи действия по изготвяне, монтиране или използване на техническо средство за бъдещо придобиване на информация за съдържанието на платежен инструмент (чл. 249, ал. 3 от НК). И двата престъпни състава са несъставомерни, защото нито подсъд. Ю. В., нито подсъд. Р. П. са съхранявали информация в откритите у тях (в дома на В. и в автомобила на П.) технически средства, нито са били заварени да изготвят, монтират или използват такива средства. Фактите от обвинителния акт, по които двамата подсъдими са се защитавали, очертават престъпното пазене на материали (предмети, оръдия), предназначени по своето техническо естество към събиране на информация за съдържанието на платежен инструмент с възможност към неговата подправка. След като няма съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението и след като всеки от двамата подсъдими се е защитавал по самостоятелно инкриминираните му с обвинителния акт факти по случая, въззивният съд не е нарушил правота им на защита по смисъла на чл. 15 и чл. 55, ал 1 от НПК. Извършената преквалификация на деянието в по-леко наказуем закон е била наложителна и е извършена законосъобразно. Не е допуснато претендираното с касационната жалба съществено процесуално нарушение на института по чл. 287 от НПК, защото съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението не е било необходимо.
Касационните жалби на подсъдимите Р. И. П. и Ю. Д. В. се оказват неоснователни, защото визираните в тях касационни основания за изменение или отмяна на въззивния съдебен акт не са проявени. Атакуваното с тях решение на Софийския апелативен съд като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено, освен в частта за правното основание за определения първоначален режим за изпълнение на ефективните наказания от подсъд. П., заради което нарушение на материалния закон въззивното решение следва да се измени.
Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и 4 от НПК
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ въззивно решение № 7 от 14.01.2021 г. по в.н.о.х.д. № 932/ 2020 г., по описа на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, ІІІ състав, като ОПРЕДЕЛЯ за правно основание на наложения на подсъдимия Р. И. П. първоначален строг режим за изпълнение на наказанията лишаване от свобода закона по чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ от ЗИНЗС и отменя приложения с присъдата чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в“ от ЗИНЗС.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |