5 Р Е Ш Е Н И Е № 262 гр.София, 04.01. 2015 г. Върховният касационен съд на РБ, ГК, ІІІ г.о., в публично заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и петнадесета година в състав: Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА Членове: Л. БОГДАНОВА С. ДИМИТРОВА При секретаря Райна Стоименова като разгледа докладваното от съдията Б. гр.д.N 2781 описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Манастир „Св. Архангел М.”, [населено място], район П., [населено място], подадена от пълномощника му адвокат Р. Н. срещу въззивно решение № 121 от 16.12.2014 г. по гр.д.№ 305/2014г. на Бургаския апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 143 от 16.07.2014 г. по гр. д. № 1737/2011г. на Бургаския окръжен съд, са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Л. А. К. и Н. А. К. иск за обявяване за недействителен на договор за дарение, материализиран в нот.акт № 32 от 1967 г. на Поморийския районен съдия, като противоречащ на закона, алтернативно предявеният иск за прогласяване за недействителен по отношение на жалбоподателя на същия договор, както и иска за признаване за установено по отношение на ответниците, че жалбоподателя е собственик на ½ ид.ч. от имота, предмет на договора за дарение, находящ се в [населено място], [улица]. Поддържа се, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според жалбоподателя съдът не е обсъдил в съвкупност събраните по делото доказателства, не се е произнесъл по предявения установителен иск за собственост и неправилно е приложил материалния закон. Искането е за отмяна на решение и уважаване на предявените искове. Ответниците Л. А. К. и Н. А. К. не са изразили становище по жалбата. С определение № 749 от 24.06.2015 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по обуславящия изхода на спора правен въпрос налице ли е правоприемство на основание чл.170, ал.4 вр. чл. 229, ал.1 от Устава на Българската православна църква от страна на Манастир „Св. А. М.”, като правоприемник на монах в манастира, поради разрешаването му от въззивния съд в противоречие с приетото в приложеното по делото решение от 29.09.1972 г. по гр.д. № 1334/1972 г., І г.о. на ВКС. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.като разгледа жалбата, намира за установено следното: За да отхвърли исковете, предявени на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, чл. 76 ЗН и чл.124, ал.1 ГПК, въззивният съд е приел, че актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети не са нищожни, не е и относително недействително дарението, тъй като основната защитна функция на чл.76 ЗН касае определен кръг лица при определени условия- само сънаследниците и то само в съдебния исков процес за ликвидиране на съсобствеността, възникнала по наследяване или при иск за собственост относно нейното съществуване, какъвто не е настоящия случай. У. иск за собственост е отхвърлил по съображения, че твърдяното от манастира придобивно основание - правоприемство от Н. С. Т. не е установено по делото. Според съда в действащият Устав на Б. не се съдържа разпоредба относно наследяване на монах, а разпоредбата на чл.170, ал.4 от устава не обосновава правоприемство. По поставения правен въпрос настоящият съдебен състав намира следното: С въззивното решение съдът е приел, че искът на манастир „Св. А. М.”, [населено място], [населено място], в качеството му на правоприемник на Н. С. Т., б.ж. на [населено място] срещу Л. А. К. и Н. А. К. за прогласяване нищожност на сделката по договор за дарение, материализиран в Н. А. № 32/1967 г. на поморийския районен съдия, като противоречаща на закона съгл. чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.76 ЗН е неоснователен, тъй като разпореждането с чужда вещ не е нищожно. Сделката е действителна, но не е породила транслативен ефект. По отношение на алтернативно заявената претенция на манастира за прогласяване недействителност на сделката за дарение по отношение на праводателя им Н. С. Т. съдът е приел, че искът е неоснователен, тъй като манастира не е сънаследник и не може да се позове на разпоредбата на чл.76 ЗН. Тази разпоредба е относима за определен кръг лица при определени условия- само сънаследниците и то само в съдебния исков процес за ликвидиране на съсобствеността, възникнала по наследяване или при иск за собственост относно нейното съществуване. Приел е, че в случая не е предявен иск от сънаследник относно съществуването на наследствената общност. За да отхвърли установителния иск за собственост на манастира въззивният съд е приел, че не е установено качеството му на правоприемник на Н. С. Т.. Приел е, че разпоредбата на чл.170, ал.4 от Устава на българската православна църква не урежда правпроемство от наследяване, а посоченото решение на І г.о. на ВС касае наследяване на движимо имущество при действието на отменения устав, като сега действащия не съдържа разпоредба относно наследяване на монах. Настоящият съдебен състав на основание чл.291, т.1 ГПК споделя приетото в цитираното и приложение решение № 2321 от 29.09.1972 г. по гр.д. № 1334/72 г. на І г.о., ВС. В решението е прието, че имуществото предмет на предявения иск, останало от монаха, след като е придобито през време на неговото монашество, се наследява от манастира, а не от наследниците физически лица, на основание чл.106 от Устава на българската православна църква /отм./. Прието е, че тази разпоредба е задължителна за съдилищата, защото е утвърдена на основание чл. 30 от Закона за изповеданията /отм./. Затова не може да се счита, че чл.106 УБПЦ е в противоречие със Закона за наследството. По силата на друг подзаконов акт на Министерския съвет е установен друг ред на наследяване на имуществото на монасите. По отношение на общия закон чл.106 УБПЦ е специална разпоредба и същата намира приложение. По така поставения въпрос по който е допуснато касационно обжалване следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 170, ал.4, предл. второ от Устава на Българската православна църква установяваща, че всичко, което монахът придобие след встъпването му в монашество, принадлежи на манастира, в който е брат е идентична с разпоредбата на чл.106 предл. второ от отменения Устав на Българската православна църква. Това налага извода, че е налице отклонение от общите правила за наследяване по закон по отношение на лицата, които са встъпили в монашески чин. Тези лица наследяват на общо основание, както всички други. Тяхното имущество обаче след смъртта им не може да бъде наследявано от техните наследници по закон. Според чл.170, ал.4, предл. второ от Устава на Българската православна църква всичко което придобие след встъпването в монашество принадлежи на манастира, в който е брат, а съгласно чл.171, т.13 от същия устав манастирският събор и игуменът прибират като манастирски имот останалото от починал или разстриган манастирски брат/сестра, според църковните правила. По силата на посочения устав монасите не могат да оставят след смъртта си за свои наследници по закон други лица освен манастира, към който са причислени. Съобразно приетото разрешение на поставения правен въпрос обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен установителният иск за собственост и претенцията по чл.76 ЗН предявени от манастира се явява неправилно. К. оплаквания са основателни по следните съображения: От данните по делото се установява, че Н. С. Т. е встъпил в монашество през 1960 г., като от 1972 г. до смъртта си през 2011 г. е бил архимандрит и игумен в манастир „Св. А. М.”, [населено място], обл. С.. Процесният недвижим имот, предмет на предявените искове е останал в наследство от дядо му Т. Г. З.. Наследството е открито със смъртта на Т. З. през 1965 г. и призовани към наследяване са били Л. К., негова дъщеря и Н. Т., син на починалата преди него дъщеря М.. Към момента на откриване на наследството на З. Н. Т. вече е бил встъпил в монашество, и съобразно приетото по-горе придобитото след встъпването му в монашество, принадлежи на манастира, а след смъртта му монахът се наследява от манастира към който принадлежи. Н. Т. умира през 2011 г. и се наследява от настоящия жалбоподател-ищец в първоинстанционното производство. Ищцовият манастир е правоприемник на Н. С. Т. по наследствено правоприемство и като такъв е предявил иска с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване по отношение на ответниците, че е собственик на ½ ид.част от процесния недвижим имот, както и претенцията за прогласяване недействителност на сделката за дарение на основание чл76 ЗН. Както е прието в ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС актът на разпореждане на сънаследник, изцяло или отчасти, с отделна наследствена вещ (права върху вещи) е относително недействителен. Разпореждането валидно обвързва страните по сделката и поражда желаните и целени от тях правни последици, както и в отношенията им с трети лица. Трети лица, които не са страни по сделката или сънаследници, не могат да се позовават на тази недействителност. Легитимирани да се позоват в делбеното производство или по иск за собственост на тази относителна недействителност са само съделители-сънаследници, неразпоредили дела си. Относителната недействителност по чл.76 ЗН е особен вид недействителност. Правото да се иска прогласяване на относителната недействителност по чл. 76 ЗН може да се упражни като инцидентен, преюдициален и обуславящ, установителен иск или чрез възражение. Приемайки, че жалбоподателя не е сънаследник въззивният съд е отхвърлил претенцията по чл.76 ЗН, а установителният иск за собственост, че не е правоприемник на Н. Т.. Настоящият съдебен състав намира, че тези изводи са необосновани и в противоречие с материалния закон. В. съд не е изложил мотиви по алтернативно заявената претенция по чл.76 ЗН и по иска по чл.124, ал.1 ГПК, приемайки неправилно, че не е налице правоприемство от наследяване, което е довело до нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост на изводите и нарушение на материалния закон- основания за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане по реда на чл.293, ал.3 ГПК от друг състав на въззивния съд, в частта по иска с правно основание чл.124, ал.1 ГПК и по чл.76 ЗН. Решението в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД е правилно. Изводът на въззивният съд, че дарението не е нищожно, тъй като разпореждането с чужда вещ не е нищожно, а не поражда вещно транслативно действие е правилен. Решението в тази му част следва да се потвърди. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 121 от 16.12.2014 г. по гр.д.№ 305/2014г. на Бургаския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 143 от 16.07.2014 г. по гр.д. № 1737/2011 г. на Бургаския окръжен съд в частта му, с която са отхвърлени предявените от манастир „Св.А. М.”, [населено място], район П., [населено място] срещу Л. А. К. и Н. А. К. искове с правно основание чл.76 ЗН и чл.124, ал.1 ГПК за прогласяване за относително недействителна сделката, обективирана в Н.А. № 32/1967 г. за дарение на недвижим имот и за приемане за установено, че манастира е собственик на ½ ид.ч. от имота, предмет на договора за дарение, находящ се в [населено място], [улица]. ВРЪЩА в тази част делото на Бургаския апелативен съд за ново разглеждане от друг състав. Оставя в сила въззивното решение в останалата обжалвана част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: