Р Е Ш Е Н И Е № 167 гр. София, 19.12.2019 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети септемри две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Галина Тонева ЧЛЕНОВЕ: Биляна Чочева Петя Шишкова при секретар Кр. Павлова и в присъствието на прокурора от ВКП Мария Михайлова, като изслуша докладваното от съдия Шишкова КД № 678/19г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по повод на постъпили касационни жалби от защитниците на подсъдимите В. С. В. и С. В. В. срещу решение № 58 от 15.04.2019г., постановено по ВНОХД № 131/2018 г. по описа на Варненския апелативен съд. С атакуваното решение е потвърдена присъда № 50 от 12.10.2016г. на Окръжен съд–Разград, по НОХД № 251/16г., като с оглед настъпила законодателна промяна е отменено посочването на типа затворническо заведение. Подсъдимият В. В. е признат за виновен в това, че на 31.07.2015г. по пътя от [населено място] към Р. при км.67+216, при управление на МПС - товарен автомобил марка „В.“ с прикачено към него самосвално ремарке, без да има необходимата правоспособност категория CE, нарушил правилата за движение - чл.16, ал.1, т.1, чл. 21, ал.1 и чл.23, ал.1 ЗДП, и по непредпазливост причинил смъртта на М. Б. М. и на Б. М. Л., поради което и на основание чл.343, ал.4, вр. ал.3, пр.3 и пр.5, б. „б“, вр. чл.342, ал.1 от НК е осъден на три години и четири месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим и лишаване от право да управлява МПС за срок от пет години. В. е признат за невиновен и е оправдан по обвинението за нарушение на чл.5, ал.1, т.1, чл.20, ал.1 и ал.2, чл.150, чл.150а, ал.1 и ал.2, т.11 и чл.151, ал.1, т.8 от ЗДП. Подсъдимият С. В. е признат за виновен в това, че по същото време и на същото място, като собственик, управител и ръководител на транспортната дейност в „С. В.” Е., извършващо обществен превоз на товари и собственик на товарния автомобил и ремаркето, управлявани от В. В., нарушил правилата за експлоатация на транспорта по в чл.7а, ал.2 от Закона за автомобилните превози, и като независим извършител причинил смъртта на М. Б. М. и на Б. М. Л., и на основание чл.343, ал. 4, вр. ал.3, пр.3, б.„б“, вр. чл. 342, ал. 2 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три години и четири месеца при първоначален общ режим и на лишаване от право да управлява МПС за срок от пет години. С. В. е признат за невиновен и е оправдан по обвинението за нарушение на чл.147, ал.1 и ал.3, т.4, чл.150, чл.150а, ал.1 и ал.2, т.11 от ЗДП, чл.7а, ал.1 и чл.7б, ал.1 от Закона за автомобилните превози, чл.87, т.1 и чл.87а, ал.1, т.1 и т.2 от НАРЕДБА № 33 от 3.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България, както и за квалифициращия признак по чл.343, ал.3, пр.5 от НК. С жалбите от двамата защитници на подсъдимите и допълнението към жалбата на адв.Р. се иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане поради нарушения на материалния и на процесуалния закон, алтернативно, намаляване на наказанията и приложение на чл.66, ал.1 от НК. Твърди се, че присъдата почива на непредявени факти, че във въззивния акт липсват мотиви относно формата на вина и относно действията, с които В. е осъществил изпълнителното деяние, както че не са изпълнени задължителни указания на ВКС. Излагат се съображения за неправилно приложение на чл.21 от ЗДП по отношение на В. и за невъзможност В. да е субект на нарушенията, които са му вменени. Според жалбоподателите наказанията не са съобразени с липсата на отегчаващи обстоятелства, с продължителността на наказателното производство и с целите по чл.36 от НК. Родителите на починалия Б. Л. – Т. и М. Л., дъщеря му П. Л. чрез своята майка и законен представител В. Л., както и майката на починалата М. М. – П. П., са конституирани по делото като частни обвинители. Поверениците им молят жалбите да бъдат оставени без уважение. Прокурорът пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила. Подсъдимият В. изразява съжаление за случилото се и моли да не търпи наказание в затвора. Подсъдимият В. пледира за условна присъда, ако съдът го намери за виновен. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Съдебното следствие пред първоинстанционния съд е проведено по реда на гл.ХХVІІ от НПК, като подсъдимите са признали изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и са се съгласили да не се събират доказателства за тях. Част от възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения следва да бъдат обсъдени с оглед спецификите на диференцираната процедура. Именно поради тях, не може да бъде споделена тезата на защитника, че апелативният съд не изпълнил задължението си да посочи кои факти приема за установени и въз основа на кои конкретни доказателства. Във въззивното решение е очертана детайлно фактическата обстановка, като е спазено изискването на процесуалния закон възприетите обстоятелства да съответстват на фактите по обвинението. Доказателствената обезпеченост на тези факти, отново с оглед избраната процедура и принципната забраната присъдата да се основава само на самопризнание, е проверена при постановяване на определението по чл.372, ал.4 от НПК, но независимо от това и в решението съдът е посочил доказателствата и доказателствените средства, обосноваващи фактическите изводи. Значителна част от недостатъците, които защитниците съзират във въззивния акт, се отнасят до обвинението срещу подсъдимия В.. Според тях апелативният съд не е изразил ясна позиция по формата на вина и дори се е произнесъл по невъзведено обвинение, не е посочил действията или бездействията, с които е осъществено изпълнителното деяние, както и дали са касаели само камиона или и ремаркето, не е изследвал възможността друго лице да отговаря за правоспособността на водачите. Независимо, че въззивното решение отговаря пространно на изброените оплаквания, те се поддържат и пред настоящата инстанция и отново следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. При очертаване на обстоятелствата, свързани с вината на подсъдимия В., действително първоинстанционният съд е изпаднал в противоречие, като е приел, че подсъдимият е допускал настъпването на общественоопасния резултат, а е възприел предложената от обвинението правна квалификация. Липсата на категорично разграничаване от изразената позиция, не опорочава въззивния акт. Апелативният съд е направил свой анализ и изводите му са напълно съобразени особеностите на състава по чл.343, ал.1, вр. чл.342, ал.1 от НК, а предмет на касационната проверка е именно въззивното решение. Престъплението е непредпазливо с оглед настъпилия съставомерен резултат, но към включеното като елемент нарушение на правилата за движение деецът също проявява субективно отношение. Изложените факти са достатъчни за обосноваването на извода, че В. виновно е нарушил забраната да предостави управлението на превозното средство на неправоспособен водач, както и че е бил правнозадължен и персонално способен да предполага възможните последици от провинението си. Особеност на конкретния случай е, че В. е притежавал необходимата категория за управление на товарен автомобил, но не и за такъв с прикачено самосвално ремарке /т.нар. относителна неправоспособност/. В проверяваното решение са очертани обстоятелствата, въз основа на които е направен извод, че В. е бил информиран, както за липсата на правоспособност на водача В., така и за вида на превозното средство, предоставено му за управление. Подписването на трудовия договор и провеждането на инструктаж от В. в качеството му на управител на дружеството са действия, които не би могъл да извърши, без да е запознат с категорията МПС, които водачът има право да управлява. Обстоятелството, че му е баща, е аргументирало становището, че е действал със съзнанието за невъзможност да е правоспособен, тъй като не е достигнал необходимата възраст от 21 години. Съдът е посочил фактите, въз основа, на които е разкрил наличие на съзнание, че към управлявания от В. камион е прикачено ремарке - ремаркето е собственост на управляваното от В. дружество, двамата са потеглили заедно от базата в [населено място], пътували са до едно и също място. Посочена е и нормативната база, която подсъдимият В. е бил задължен да спазва, но не го е сторил. Данните, с които апелативният съд е аргументирал фактическите си изводи са достатъчно ясни и конкретни, поради което категорично следва да бъде отхвърлено твърдението, че съдебният акт в частта му относно вината на В. почива на предположения. Тъй като те се съдържат и в обстоятелствената част на обвинителния акт, неоснователно е и възражението, че подсъдимият е осъден по непредявени факти. Касационният съд констатира липса на отменително основание във връзка с мотивите на решението, отнасящи се до изпълнителното деяние на престъплението, за извършването на което В. е признат за виновен. Правната конструкция е относително сложна, поради което следва преди всичко, да бъде ясно очертана. Изпълнителното деяние се изразява в нарушение на правилата за експлоатация на транспортните съоръжения. Управлението на превозното средство е част от експлоатацията му, а годността на водачите да го управляват се включва в правилата за експлоатация. Конкретното правило е визираното в чл.7а, ал.2 от Закона за автомобилните превози, с което е запълнена бланкетната норма на чл.342, ал.2 от НК. Съгласно цитирания текст превозът на товари от името на „С. В.“ Е. може да се осъществява само от водачи, които отговарят на изискванията за минимална възраст и имат правоспособност за управление на моторни превозни средства от съответната категория. Разпоредбата от своя страна препраща към Наредба № 33/1999г., която уточнява, че изискването за правоспособност и възраст следва да е съобразено с категорията на управляваното МПС. Категориите са уредени в чл.150а, ал.2 от ЗДП, а минималната възраст в чл.151, ал.1 от ЗДП. Ясно е, че отговорността на В. е ангажирана поради това, че е предоставил управлението на превозното средство на В., който не е притежавал съответна правоспособност. Твърдението, че мотивите са противоречиви относно конкретните действия или бездействия на В., чрез които е осъществено предоставяне на управлението, не намира опора във въззивното решение. Напълно са изяснени и описани, и не се оспорват от страните, субординационните отношения в дружеството, в което работят двамата съпричинители. В. е собственик и управител, а В. е назначен като шофьор. Курсът, който е В. е изпълнявал на инкриминираната дата, е бил във връзка с работата му. Служебните задачи са му възлагани за изпълнение от неговия ръководител В.. Предоставянето на управлението е осъществено с разпореждането да изпълни курса до [населено място] и обратно, като натовари съответния тонаж пшеница не само в камиона „В.“, а и в прикаченото самосвално ремарке /вместимостта на камиона обективно не позволява задачата да бъде изпълнена без ремарке/. Действието е юридическо, а не фактическо. Останалите елементи от поведението на В., визирани в жалбата – подписване на пътен лист, непосредствено възприемане на отпътуването на подвижния състав без да се противопостави, не представляват действия или бездействия, осъществяващи изпълнителното деяние. С тези обстоятелства съдът е аргументирал извода, че конкретната професионална задача не прави изключение от обичайната служебна практика и също е възложена от В., и е изключил възможността шофьорът да е проявил самоинициатива, предприемайки курса без знанието и съгласието на управителя. Относно качеството на В. в решението е посочено, че той е едноличен собственик и управител на дружеството-превозвач, както към датата на деянието, така и по времето, когато В. е бил назначен с трудов договор като шофьор. Освен това е работел и като механик и именно по повод тази си длъжност е подписал пътния лист и е удостоверил техническата изправност на товарния автомобил „В.“. Съдът е изключил възможността друго лице да притежава същото качество, като се е позовал на учредителния акт на „С. В.“Е.. Убедително е мотивирана възможността подсъдимият да бъде субект на престъплението по чл. 342, ал. 2 от НК, по надлежн ред му е възложена дейност по експлоатацията и ремонта на подвижния състав. В съответствие с тълкуването, дадено с ППВС № 1/1983г. неговата дейност включва права и задължения за ръководене, контрол и извършване на конкретна техническа и ремонтна работа. Осъществява се след лицензиране от държавата. Доводът за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неизпълнение на задължителните указания на ВКС е неоснователен. Касационната инстанция се е произнесла с решение № 325/16.04.2018г. по НД № 1145/17г., като е отменила въззивното решение и е върнала делото за ново разглеждане, поради липса на мотиви. Констатирано е, че съществени възражения на страните не са получили отговор, че въззивният съд не е изложил собствени съображения по спорните въпроси, като ги е подминал без внимание или се е позовал на ограниченията, произтичащи от диференцираната процедура по гл.ХХVІІ от НПК. Дадени са указания за обсъждане на всички оплаквания във въззивната жалба, като конкретно е пояснено, какъв е законосъобразният подход при преценка за нарушение на забраната „non bis in idem“, както и че съкратено съдебно следствие не лишава страните от възможността да спорят по правната интерпретация на установените факти. При повторното въззивно разглеждане на делото тези указания са стриктно изпълнени. Съдът е преодолял опасността от повторно санкциониране на В. за деяние, за което вече е бил наказан, като е приложил чл.25, ал.1, т.5 от НПК и наказателното постановление срещу него е било отменено по реда на възобновяването. По останалите доводи са развити детайлни съображения, обсъдени и в настоящото решение, тъй като значителна част от поддържаните пред двете контролни инстанции оплаквания са идентични. В този смисъл е налице вътрешно противоречие в касационната жалба, като от една страна се претендира неизпълнение на указанията за мотивиране, а от друга изразява несъгласие с мотивите. Жалбата е основателна в частта й, отнасяща се до неправилно приложение на материалния закон по отношение на подсъдимия В.. Действително от фактическа страна е установено управление на превозното средство с 86 км/ч. при разрешена максимална скорост от 70 км/ч. Обективно допуснатото нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП, обаче, не е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, поради което може да бъде обсъждано като отегчаващо обстоятелство, но не и като елемент от състава на престъплението. Въззивният съд правилно не се е ангажирал с фактически извод, че произшествието не би настъпило ако В. бе управлявал със 70 км/ч. Разсъжденията по въпроса каква скорост би му позволила своевременно да спре, се отнасят към хипотеза на възникнала опасност за движението. В случая като такава се разглежда внезапно преустановеното движение на автомобилите пред него, а не появата на насрещнодвижещия се автомобил на пострадалите. При положение, че не е известно и не може да бъде установено мястото, на което са спрели автомобилите от колоната, въпросът дали законосъобразната скорост би била безопасна, няма как да получи отговор. С оглед забраната присъдата да почива на предположения, подсъдимият следва да бъде оправдан по обвинението за това нарушение. Наложеното на всеки от двамата подсъдими наказание е съответно на обществената опасност на деянието и личността на извършителите, при определянето му са отчетени всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, както и необходимостта от превенция. Срокът на лишаването от свобода, преценен като адекватен преди редукцията по чл.58а от НК е пет години. При предвидено наказание лишаване от свобода от три до петнадесет години, така отмереният срок кореспондира с възприет превес на смекчаващи обстоятелства. Претенцията за допълнителното му намаляване не държи сметка, че не следва да бъдат пренебрегнати отегчаващите обстоятелства, а такива са установени. Възражението за нарушение на чл.56 от НК поради отчитане на елементи от състава на престъплението като отегчаващи обстоятелства е неоснователно. Когато съставомерното поведение разкрива признаци, надхвърлящи законовите изисквания за конкретната правна квалификация, наличието им представлява самостоятелно обстоятелство от значение за индивидуализацията на наказанието. В конкретния случай за съставомерността на деянието е достатъчно едно нарушение на ЗДвП, а В. е допуснал две – на чл.16, ал.1, т.1 и на чл.23, ал.1 от ЗДвП. Нарушението на чл.21, ал.1 от ЗДвП, което не е в причинна връзка с резултата, но обективно е допуснато, също представлява отегчаващо обстоятелство. Освен това за квалификацията по ал.4 на чл.343 от НК е достатъчно да е причинена смърт на едно лице и телесна повреда на друго, а в случая са починали две лица. Не следва да бъде уважено искането на жалбоподателя за отчитане като допълнителни смекчаващи обстоятелства на съпричиняването от страна на велосипедиста, както и оказана помощ на пострадалия Л.. Независимо, че спирането на колоната автомобили е било предизвикано от нарушение на чл.80, т.2 от ЗДвП от страна на велосипедиста, който е препятствал движението на останалите превозни средства, това неговото поведение не съставлява съпричиняване. За да бъде такова, е необходима пряка причинно-следствена връзка между нарушението и настъпилото ПТП. В случая връзката е опосредена от нарушението на чл.23, ал.1 от ЗДвП, допуснато от В.. Задължението за спазване на дистанция е въведено именно с цел предотвратяване на произшествие при внезапно спиране на движещото се отпред превозно средство. Ако го беше изпълнил, удар не би настъпил, въпреки поведението на велосипедиста. Подсъдимият би имал възможност да спре и не би търсил изход от създалата се ситуация чрез навлизане в насрещната лента. В рамките на приетата фактическа обстановка липсват данни за оказана помощ на пострадалия. Въззивният съд е приел, че след произшествието В. е отишъл да разговаря с П. П., която не е имала нужда от помощ, а друго лице е позвънило на тел.112. Проявеното отношение от негова страна не съставлява поведение, обективно насочено към спасяване живота и здравето на пострадалите, а е израз на загриженост и разкаяние, и именно като такова е съобразено в полза на подсъдимия при определяне на наказанието. По отношение на В. самостоятелни отегчаващи обстоятелства са допълнителните нарушения на правилата за експлоатацията на превозните средства – той е допуснал движението на подвижен състав, който не е преминал редовен технически преглед, както и неспазването на задължителната почивка от страна на водача. Според жалбоподателя въззивният съд е пропуснал да отчете като смекчаващо обстоятелство съпричиняването от страна пострадалата М., която пътувала в нарушение на изискването за поставяне на колан или система за обезопасяване на деца. Настоящият състав не констатира подобен пропуск. Обстоятелството, че детето не е било обезопасено на задната седалка, въведено с касационната жалба, всъщност не фигурира сред приетите за установени и признати по реда на чл.371, т.2 от НПК факти. Не е обоснован и фактически извод, че М. не би починала, ако е била с колан или е ползвала система за обезопасяване на деца. При определяне на наказанието се съобразяват само фактите, установени по надлежен ред. Водим от горното и на основание чл.354, ал.2, т.2 и ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 58 от 15.04.2019г. по ВНОХД № 131/2018 г. на Варненския апелативен съд, като признава подсъдимия В. С. В. за невиновен в това, да е управлявал моторното превозно средство в нарушение на разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗдвП, и го оправдава по така повдигнатото обвинение. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.