Р Е Ш Е Н И Е № 87 София, 24.07.2015 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на осемнадесети май две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА ИВО ДИМИТРОВ При участието на секретаря: Н. Такева изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 1171/2014 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. [фирма] – [населено място], чрез пълномощника си – адв. П. П. е подал касационна жалба против решение №39 от 22.01.2014г. по т.д. 1140/13г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която след отмяна на решение №243 от 14.06.2013г. по т.д. 190/12г. на Смолянски окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен до сумата 676847.85лв., предявеният от [фирма] – [населено място] против „Г.” – [населено място] иск за присъждане на 757 000лв.- платена авансово цена по договор за покупко- продажба от 12.12.2002г. между В. [фирма] и [фирма], което вземане е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 23.10.2012г. и по същество в същата част иска е уважен, както и в частта за разноските. В останалата част, с която е било потвърдено решението на първостепенния съд за отхвърляне на иска до пълният му предявен размер и иска по чл.86 ЗЗД, решението като необжалвано от противната страна е влязло в сила. Дружеството касатор, чрез пълномощника си е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. По –конкретно е изложил разбирането си за неправилност на решението, поради приетото от съда за частична основателност на исковете, с оглед извършеното частично плащане, което страната счита, че не съдържа признание на целия дълг. В тази връзка е изложено разбиране, че писмените доказателства по делото не кореспондират с този извод, поради обстоятелството, че преди последното плащане са били извършвани и други плащания, като към 30.10.2007г. размерът на дълга като цяло не е посочен, което прави приетото за признаване вземането в първоначално възникналия му размер необосновано. Ответникът по касация – [фирма] – [населено място], чрез пълномощника си – адв. Р. М. е на становище, че жалбата е неоснователна, а постановеното въззивно решение – правилно. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С определение № 84 от 05.02.2015г. на ВКС, І т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: Представлява ли частично плащане на парично задължение признаване на цялото вземане на кредитора по смисъла на чл.116, ал.1, б.”а” ЗЗД, дори ако при плащането длъжникът е съставил и съответните първични счетоводни документи и е посочил в тях фактически състав, от който вземането произтича, включително и фактурата издадена при възникване на вземането. За да мотивира, в обсъжданата обжалвана част, неправилност на решението на първостепенния съд, и съответно основателност на иска по чл.55, ал.1, пр.2-роЗЗД, въззивният съд е приел във връзка с въведеното възражение от ответника по чл.110 ЗЗД и във връзка с противопоставеното от противната страна възражение за приложимост на чл.116, б.”а” ЗЗД, че вземането на купувача В. [фирма] за връщане на авансово платената цена по договора от 12.12.2002г. е станало изискуемо от момента, в който действието на този договор е било прекратено, поради изтичане на определения от страните срок за действието му -13.12.2003г. Съдът е мотивирал наличие на юридически факт, прекъснал давността-изпратено до кредитора писмо на 05.02.2007г., съдържащо изрично признание на задължението. Това прекъсване на давността, според решаващият състав е поставило началото на нова погасителна давност, която би изтекла на 05.02.2012г.- т.е. преди завеждане на настоящия иск.Съставът е приел, обаче, прекъсване и на тази започнала да тече на 05.02.2007г. нова погасителна давност- на 30.10.2007г.с оглед представеното кредитно известие №885/07г., с което е било извършено последното плащане на част от внесения аванс. Предпоставките по чл.116, б.”а” ЗЗД, решаващият съд е извел от това, че в кредитното известие било вписано като основание за плащане „аванс” и е било посочено, че плащането се отнася към вземане обозначено с първоначалната данъчна фактура, издадена за обективиране на плащането от [фирма]. Посоченият релевантен правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с разрешенията дадени с решение №100/11г. на ВКС, ІІ т.о., решение №255/13г. на ВКС, ІІ т.о., и решение №98/13г. на ВКС, І т.о.- съставляващи задължителна за съдилищата практика по него. Този извод произтича от това, че съдът е приел прекъсване на давност по смисъла на чл.116, б.”а” ЗЗД, като се е позовал на кредитно известие № 885/07г. и на посочване в него на първоначалната фактура, с която е била платена цената определена по договора- т.е. на факт от който произтича вземането. Или изводът му влиза в противоречие с установеното с цитираната от касатора задължителна практика, с която изрично е мотивирано, че признание с последиците на чл.116, б.”а” ЗЗД не съставляват частичните плащания на дълга спрямо непогасената му част, нито тези относно признание за възникване на задължението или за произхода му. С оглед така изложеното, съставляващо задължителна за съдилищата практика, която настоящият състав споделя, следва да се приеме, че въззивният съд е направил своите изводи по поставения релевантен въпрос в отклонение от нея, което води до извод за неправилност на обжалвания съдебен акт. Решаващият състав е обосновал постановеният резултат с мотиви, интерпретиращи неправилно установените по спора факти. Въпреки законосъобразните констатации за началния момент на дължимост на връщане на полученият по договора от 12.12.2002г. аванс преведен от [фирма], а именно – изтичане на уговорения срок на договора и правилно обоснованото прекъсване на давността за връщане на този аванс на 05.02.2012г., съдът не е приел, че възражението по чл.110 ЗЗД, при тези данни е основателно- извод наложен от факта на изтичане и при тези условия на погасителната давност на 05.02.2012г. при подадена исковата молба на 25.10.2012г. Правно необосновано, с оглед изложеното във връзка със задължителната за съдилищата практика – цитираните в настоящето решение актове на ВКС, съдът е приел, че кредитното известие от 30.10.2007г.,обосновава извод за ново прекъсване на давността и приложение на правните последици визирани в чл.117, ал.1 ЗЗД. Кредитното известие е първичен счетоводен документ, основание за издаването, на който възниква в случаите при разваляне на договор за доставка или извършена доставка, за която търговецът вече е издал данъчна фактура, за да се поправи грешка във вече издадена фактура, за да се направи търговска отстъпка или да се обезщети купувача при получени некачествени стоки, за които е също е била издадена вече фактура. Макар и да съдържа всички реквизити на фактурата, кредитното известие се отличава от нея по това, че в него задължително следва да се посочи номера на търговската фактура, чиято данъчна основа то намалява и основанието за издаването му. Или тези характеристики на първичния счетоводен документ, сочат че негов задължителен реквизит е вписването на фактурата, по която се извършва намаляване на данъчната основа и основанието на дълга. Следователно, от вида на документа не може да бъде направен извод за обективиране на признание на целия дълг, тъй като вписването на фактурата и основанието за издаването му, доказва единствено, че с извършеното частично плащане е погасена част от конкретно съществуващо задължение, което е било счетоводно отразено. Т.е. правно необосновано, съдът е счел, че посочването на номера на фактурата -25423/29.12.2002г., по която ответникът по спора е осчетоводил платения от [фирма] аванс и определянето му именно като „ аванс”, означава признаване на дълга в неговата цялост. Счетоводните записвания и отписвания на части на дълга не обосновават извод за наличие на предпоставките по чл.116, б. „а” ЗЗД, тъй като не са отправени до кредитора или негов представител като относими към цялото задължение, а третират само фактите, от които произхожда задължението / в този смисъл изрично приетото с решение №100/11 на ВКС по т.д. 194/10г., която настоящият състав споделя/. Или след като липсва манифестиране към кредитора на потвърждение на съществуване на дълга в цялост и по отношение на непогасената му част на 30.10.2007г. не може да се приеме, че е налице и ново прекъсване на давността. С оглед така мотивираното, иска, макар и основателен се явява погасен по давност в обжалваната част и след касиране на решението, същият следва да се отхвърли . По тези мотиви Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №39 от 22.01.2014г. по т.д. 1140/13г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която след отмяна на решение №243 от 14.06.2013г. по т.д. 190/12г. на Смолянски окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен до сумата 676847.85лв., предявеният от [фирма] – [населено място] против „ Г.” – [населено място] иск за присъждане на 757 000лв.- платена авансово цена по договор за покупко- продажба от 12.12.2002г. между В. [фирма] и [фирма], което вземане е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 23.10.2012г., по същество в същата част иска е уважен, както и в частта за разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявеният от [фирма] – [населено място] против „ Г.” – [населено място] иск за присъждане на сумата 676847.85лв. - платена авансово цена по договор за покупко- продажба от 12.12.2002г. между В. [фирма] и [фирма], което вземане е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 23.10.2012г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: