2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 452 гр. София, 29.09.2017 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 3727 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 от ГПК, във вр. с чл. 23, ал. 2, ал. 4 и ал. 5 от ЗОПДИППД (отм.). Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото –К...(К...) срещу определение № 1280/11.04.2017 г., постановено по гр. дело № 1476/2017 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение от 18.01.2017 г. по гр. дело № 2424/2012 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е разрешено, на основание чл. 23, ал. 4, т. 7 от ЗОПДИППД (отм.), на ответника Ц. С. Д. извършването на разпоредително действие – преводно нареждане за банков превод на сумата 8 469.02 лв., ведно с дължимата на банката комисионна за операцията от сметка IBAN BG 58 UBBS 8002 4013 6970 30, с титуляр същият ответник, която сума е необходима за заплащане на държавната такса за въззивното обжалване по подадената от него въззивна жалба с вх. № 142749/08.11.2016 г. срещу постановеното по същото първоинстанционно дело, решение № 7347/05.10.2016 г. За да постанови обжалваното въззивно определение, апелативният съд е констатирал новонастъпилото и безспорно между страните обстоятелство, че след подаването на молбата за разрешение по чл. 23, ал. 4 и ал. 5 от ЗОПДИППД (отм.) и преди постановяването на първинстанционното определение от 18.01.2017 г., с което е дадено разрешението по чл. 23, ал. 4, т. 7 от ЗОПДИППД (отм.), с преводно нареждане от 19.12.2016 г. ответникът Ц. Д. е внесъл с други свои лични средства, дължимата държавна такса за въззивното обжалване. При така установеното обстоятелство, въззивният съд е приел от една страна, че произнасянето по частната жалба на К..., с която е сезиран, е лишено от правен интерес, а от друга страна, - че поради това следва да потвърди първоинстанционното определение, без да изследва предпоставките по чл. 23 от ЗОПДИППД (отм.), а именно – има ли доказана невъзможност молителят (въззивникът-ответник Ц. Д.) да заплати съответния разход с друго имущество. Частната касационна жалба срещу така постановеното въззивно определение е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивния съд и е процесуално допустима. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Ответникът Ц. Д. в отговора си излага становище и съображения за неоснователност на частната касационна жалба. Съгласно задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 - in fine и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав намира, че предвид решаващите мотиви към обжалваното въззивно определение касационното обжалване следва да се допусне с оглед служебна проверка неговата процесуална допустимост – по непосочен от жалбоподателя процесуалноправен въпрос, а именно – относно последиците при липса на правен интерес в съдебното производство. Съгласно трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, наличието на правен интерес за страната от воденето на съответното съдебно производство е абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на искането на страната към съда, на образуваното по него съдебно производство и на постановените по него съдебни актове. Поради това, във всеки един момент от развитието на съдебното производство съдът – всяка от съдебните инстанции – следва служебно да следи дали правният интерес е налице за съответната страна. Ако страната не е имала правен интерес от сезирането на съда или ако той е отпаднал поради някаква причина след сезирането на съда, недопустимото съдебно производство следва да бъде прекратено, като ако прекратяването се постановява от по-горна съдебна инстанция, тя следва да обезсили и недопустимо постановените съдебни актове на долустоящите инстанции. Обжалваното в случая въззивно определение е постановено в противоречие с тази константна съдебна практика. Апелативният съд правилно е приел, че след като още преди произнасянето от първата инстанция по молбата му за разрешение по чл. 23, ал. 4, т. 7 и ал. 5 от ЗОПДИППД (отм.) въззивникът-ответник Д. е заплатил с други свои средства дължимата държавна такса за въззивното обжалване на първоинстанционното решение по делото, то не е налице правен интерес, но неправилно е приел, че тази липса на правен интерес е по отношение на подалия частната жалба срещу първоинстанционното определение, ищец К..... В случая правният интерес от даването на разрешението по чл. 23, ал. 4, т. 7 и ал. 5 от ЗОПДИППД (отм.) е отпаднал за самия молител в това специфично производство – въззивника-ответник Д., след като той е заплатил държавната такса с други свои средства, които не са били предмет на наложеното по делото обезпечение. При това положение, въззивният съд е следвало да обезсили процесуално недопустимото първоинстанционно определение, а не да го потвърждава, като с постановяване на последното с обжалваното въззивно определение, апелативният съд на свой ред е постановил процесуално недопустим съдебен акт. По изложените по-горе съображения и съгласно чл. 270, ал. 3, изреч. 1, във вр. с чл. 293, ал. 4, чл. 274, ал. 3 и чл. 278, ал. 4 от ГПК, настоящата касационна инстанция следва да обезсили, като процесуално недопустими, обжалваното въззивно определение и потвърденото с него първоинстанционно определение, и да прекрати недопустимото – поради отпадналия правен интерес за молителя Д., производство по чл. 23, ал. 4 и ал. 5 от ЗОПДИППД (отм.), в рамките на което тези съдебни актове са постановени. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 1280/11.04.2017 г., постановено по гр. дело № 1476/2017 г. на Софийския апелативен съд; ОБЕЗСИЛВА същото определение № 1280/11.04.2017 г. по гр. дело № 1476/2017 г. на Софийския апелативен съд и потвърденото с него определение от 18.01.2017 г. по гр. дело № 2424/2012 г. на Софийския градски съд, като ПРЕКРАТЯВА производството по чл. 23, ал. 4 и ал. 5 от ЗОПДИППД (отм.), по което те са постановени. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: