Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50789

гр. София 03.11.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ЕРИК ВАСИЛЕВ


изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр. дело № 4814/2021 год.

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от И. Б. Б. и Д. И. Б., подадена чрез адв. И. М., против въззивно решение № 260000/07.01.2021 г., постановено по в. гр. д. № 545/2020 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 372/20.03.2020 г. по гр. д. № 2093/2018 г. на Окръжен съд - Пловдив, в частта, с която е уважен предявения от „Монро“ ЕООД против жалбоподателите отменителен иск по чл. 135 ЗЗД досежно договор за дарение на два недвижими имота, сключен между И. Б. Б. и А. Д. Б. от една страна и Д. И. Б. по отношение на притежаваната от И. Б. Б. 1/2 ид. част от имотите и са присъдени съдебни разноски.
В касационната жалба се релевират оплаквания за недопустимост и неправилност на атакуваното решение. Иска се отмяната му и отхвърляне на предявения иск.
В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Джиратарят по записа на заповед, придобил вземането по ценната книга след разпоредителната сделка, притежава ли активна материалноправна легитимация за предявяване на иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД и това свързано ли е с добросъвестно упражняване на неговите права по менителницата, в случай, че се позовава едновременно на два придобивни способа?”; 2. „Може ли ищецът да се легитимира, като кредитор на друго основание, различно от това признато с влязло в сила решение в производството по чл. 422 ГПК, което е послужило като основание за спиране на производството по Павловия иск и обвързан ли е съдът от влязлото в сила решение, което установява правопораждащите вземането юридически факти?“; 3. „При липсата на доклад по реда на чл. 146 от ГПК от първостепенния съд, длъжен ли е въззивният съд наново да разпредели доказателствената тежест между страните, както и да им даде указания относно предприемане на процесуални действия по посочване на доказателствата? Какви са правомощията на въззивната инстанция при дадена от първостепенния съд различна правна квалификация на предявения иск? Налице ли е нарушение на съдопроизводствените правила, когато във въззивното производство съдът е дал различна от първостепенния съд правна квалификация на предявения иск, но не е дал указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на допълнителни доказателства от страните, и с това лишил ли е ответника от право на защита? Законосъобразно и допустимо ли е решението на въззивната съдебна инстанция, с което се потвърждава решението на първостепенния съд, но с което е дадена нова правна квалификация на предявения иск?“; 4. „Ако крайният падеж на задължението не е настъпил към датата на извършване на разпоредителната сделка, осъществена от длъжника, както и когато вземането по ценната книга е прехвърлено чрез джиро след разпореждането с недвижимия имот, коя е относимата правна норма – тази по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД или чл. 135, ал. 3 от ЗЗД?“, 5. „В хипотезата на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД прилага ли се оборимата презумпция на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД или в тежест на ищеца е да докаже фактът на знание у третото лице за увреждане на кредитора?“; 6. „Как следва да процедира първостепенният съд, когато нередовностите на исковата молба не са своевременно отстранени в указания от съда срок? Когато първостепенният съд е разгледал исковата молба, чиито нередовности не са отстранени в срок и се е произнесъл по съществото на спора, какви са правомощията на въззивния съд? Следва ли въззивният съд да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото? Какъв е по естеството си съдебния акт на въззивния съд, който се е произнесъл по съществото на спора, въпреки неотстраняване на нередовности на исковата молба пред първостепенния съд – неправилен или недопустим? Какви са правомощията на касационната съдебна инстанция при такива обстоятелства?“; 7. „Опорочено ли е и по какъв начин съдебното производство и крайният съдебен акт, при многократно удължаване на срока предоставен на ищеца за отстраняване на констатирани от съда нередовности, без затова да са налични уважителни причини по смисъла на чл. 63, ал. 1 ГПК? Какви са правомощията на въззивната инстанция при такива обстоятелства?“ и 8. „Длъжен ли е въззивният съд да направи своите фактически и правни изводи по делото като обсъди всички допустими и относими доказателства, твърдения, възражения и доводи на страните в тяхната съвкупност?“. Сочат, че вторият въпрос е решен в противоречие с приетото в Тълкувателно решение № 2/09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ВКС, ОСГТК и решение № 266/18.03.2021 г. по гр. д. № 247/2020 г. на ВКС, IV г. о., третият с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 212/18.02.2021 г. по гр. д. № 859/2020 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 208/06.12.2016 г. по т. д. № 2806/2015 г. на ВКС, II т. о., четвъртият с решение № 207/13.12.2013 г. по т. д. № 771/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 1314/10.03.2009 г. по гр. д. № 1765/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 841/19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на ВКС, II г. о. и решение № 643/27.07.2000 г. по гр. д. № 27/2000 г. на ВКС, II г. о., петият с решение № 60/20.04.2017 г. по гр. д. № 3094/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 1314/10.03.2009 г. по гр. д. № 1765/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 190/03.12.2019 г. по гр. д. № 4386/2018 г. на ВКС, III г. о. и цитираните в тях актове на ВКС, осмият с решение № 92/16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 323/27.09.2002 г. по гр. д. № 408/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 408/07.11.2011 г. по гр. д. № 1347/2010 г. на ВКС, I г. о. и др., а първият, шестият и седмият въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържат и, че решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно – основания по чл. 280, ал. 2 ГПК.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касационната жалба „Монро“ ЕООД, подаден чрез адв. Н. П., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявения от „Монро“ ЕООД против И. Б. Б. и Д. И. Б. иск за обявяване за относително недействителна спрямо „Монро“ ЕООД на сделката, изповядана с нотариален акт № 143, том I, рег. № 2030, нот. дело № 133/2012 г. на нотариус В. З., № 640 на НК, вписан с акт № 66, том 47, дело № 8484/26.07.2012 г. на СВ - Пловдив, с която И. Б. Б. и А. Д. Б. са дарили на дъщеря си Д. И. Б., следните свои недвижими имоти: 1. сграда с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № 18-48/03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменена със заповед КД-14-16237/14.02.2011 г. на Началника на СГКК - Пловдив, с адрес на сградата: [населено място], ул. К. ш.“ № 21, с предназначение: сграда за търговия; брой етажи - 1, със застроена площ от 344 кв. м., стар идентификатор: **** и 2. сграда с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № 18-48/03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменена със заповед КД-14-16-237/14.02.2011 г. на Началника на СГКК - Пловдив, с адрес на сградата: [населено място], ул. К. ш.“ № 21, с предназначение: сграда за търговия; брой етажи - 1, със застроена площ от 344 кв. м., стар идентификатор: ***, които сгради са разположени в поземлен имот с идентификатор****, при граници и съседи: от юг – път на [община], от изток – парцел * - стоп. дейност, от север – парцел * - стоп. дейност, от запад – паркинг, по отношение на притежаваната от И. Б. Б. 1/2 ид. част от описаните недвижими имоти.
Въззивният съд е приел, че качеството кредитор на ищеца „Монро“ ЕООД произтича от запис на заповед от 06.01.2011 г. с падеж 31.08.2012 г., издател по който е И. Б. Б., което е установено с влязло в сила решение, постановено по в. т. д. № 669/2017 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. Изложил е, че ищецът е придобил правата по ефекта чрез джиро, извършено на 20.07.2015 г. От същата дата в кориците на делото се намира и договор за цесия за същото това вземане, като дори и да се приеме, че вземането по записа на заповед е цедирано, а не джиросано, активната легитимация на ищеца е установена по делото. Вземането е възникнало с поемане на задължението по записа на заповед на 06.01.2011 г., а не с настъпване на падежа му, поради което доколкото разпоредителната сделка е сключена на 26.07.2012 г., то същата е след възникване на вземането и приложимата правна норма е чл. 135, ал. 1 и 2 ЗЗД. Безспорно е, че И. Б. Б. и съпругата му А. Д. Б. са се разпоредели в полза на ответницата Д. И. Б. с два недвижими имота, предмет на атакуваната сделка. И. Б. Б., задължавайки се по процесния запис на заповед, е бил напълно наясно с поетите от него задължения и следователно, разпореждайки се с имоти, част от неговото имущество и намалявайки същото по този начин, при това безвъзмездно, е бил наясно и с това, че уврежда интересите на своите кредитори. Във връзка с възраженията на ответниците съдът се е аргументирал, че знанието на лицето, с което е договарял не е елемент от фактическия състав на настоящия иск, тъй като разпоредителната сделка е безвъзмездна.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт и по отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост не е налице, тъй като в случая не се касае за постановено решение по нередовна искова молба. Исковата претенция е била уточнена от ищеца с подадените от него пред първоинстанционния съд молби, а уважаването на иска за относителна недействителност по чл. 135, ал. 1, вместо по чл. 135, ал. 3 ЗДД е въпрос на правна квалификация, която се дава от съда разглеждащ делото.
Не се разкрива и наличие на претендираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Касаторът отъждествява очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото решението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Поставените от касаторите въпроси не могат да послужат за достъп до касационно обжалване. Първият въпрос се припокрива с втората част от поставения четвърти въпрос. Същият е обуславящ, но е разрешен от въззивния съд в съответствие с даденото в Тълкувателно решение № 2/26.03.2021 г. по тълк. д. № 2/2019 г. на ВКС, ОСГТК разрешение, в което е прието, че цесионерът притежава активна материалноправна легитимация за предявяване на иск по чл. 135 ал. 1 ЗЗД, ако увреждащата сделка или действие са извършени след като е възникнало вземането на първоначалния кредитор – цедента, но преди сключването на договора за прехвърляне на вземането. Следва да се посочи, че в доктрината и в съдебната практика се споделя виждането, че с джиро се прехвърлят само права по ценни книги на заповед, а цесията намира приложение при прехвърлянето на всички категории ценни книги. И джирото и цесията прехвърлят не само главното, но и всички акцесорни права – чл. 99, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, чл. 469, ал. 1 ТЗ. В тежест, както на джиранта, така и на цедента възникват обезпечителни задължения – чл. 100, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, чл. 470, ал. 1 ТЗ. Сходството между цесията и джирото се потвърждава и от фигурата на следпротестното джиро, което има действието на цесия – чл. 474, ал. 1 ТЗ. В случая въззивният съд обосновано е приел, че е без значение дали вземането по записа на заповед е цедирано или джиросано, защото във всеки случай ищецът е активно легитимиран да предяви иск за относителна недействителност на увреждаща го сделка по 135, ал. 1 ЗЗД. Вторият въпрос не може да послужи за допускане на касационно обжалване, защото не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд и отговорът му не би могъл да обуслови различен резултат по предявения иск. Третият поставен въпрос е неотносим, защото оплакването, че първоинстанционният съд не е направил доклад по чл. 146 ГПК е заявено за пръв път пред настоящата инстанция, отделно от това видно от съдържанието на решението въззивният съд не е приел различна правна квалификация на спора. Четвъртият въпрос е разрешен в съответствие с трайната практика на ВКС и съобразно разясненията, дадени в мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 2/09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ВКС, ОСГТК, където е прието, че за упражняването на правото по чл. 135, ал. 1 ЗЗД от кредитора не е необходимо вземането му да е изискуемо и ликвидно. Петият въпрос е неотносим, тъй като в решението е прието, че разпоредителната сделка, сключена на 26.07.2012 г., е след възникване на вземането и приложима в случая е нормата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, а не тази на чл. 135, ал. 3 ГПК, като предвид безвъзмездния характер на сделката – договор за дарение, знанието на приобретателката е без значение. Шестият и седмият въпроси за задълженията на съда при нередовна искова молба също са неотносими, тъй като както се посочи в изложението исковата претенция е била надлежно уточнена в рамките на производството пред първата инстанция. Осмият поставен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите всички събрани по делото доказателства, доводи и възражения на страните е обуславящ, но действията на въззивния съд са в съответствие с трайно установената съдебна практика /включително цитираните от касатора съдебни решения на ВКС/. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е обсъдил в мотивите на решението си всички наведени от страните доводи и възражения, събраните по делото доказателства, както и тяхната доказателствена стойност относно подлежащите на доказване факти, съобразно дадената правна квалификация на претендираните права. Така зададен въпросът, преценен и във връзка с наведените от касаторите в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване съображения, се отнася към правилността на направената от въззивния съд преценка на събраните доказателства и относимите към предмета на доказване факти и по същество представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
Предвид изложените съображения не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението.
При този изход на спора в тежест на касаторите следва да бъдат възложени направените и доказани от ответната страна по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лева, с включен ДДС.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.


О П Р Е Д Е Л И :


НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260000/07.01.2021 г., постановено по в. гр. д. № 545/2020 г. на Апелативен съд - Пловдив.
ОСЪЖДА И. Б. Б., ЕГН [ЕГН] и Д. И. Б., ЕГН [ЕГН] и двамата с постоянен адрес: [населено място], [улица], ет. 6 да заплатят на „Монро“ ЕООД, ЕИК 160070730, представлявано от управителя Н. И. П., със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. "Стефан Веркович" № 9, ет. 5, ап.18 разноски за настоящата инстанция в размер на 2400 лева /две хиляди и четиристотин/.
Определението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: